За момента предтравматичното стресово разстройство не представлява официално призната диагноза. В клиничната практика подобни прояви обикновено се оценяват през съществуващи диагностични категории като тревожни разстройства, адаптационно разстройство, изпреварваща тревожност, изпреварваща скръб или реакции към хроничен стрес. При все това, терминът постепенно кристализира като концепция в периферията на клиничната и изследователската литература, като е включен и в речника на APA. То представлява състояние, характеризиращо се с продължителна, клинично значима тревожност във връзка с потенциално застрашаващо или по друг начин опустошително бъдещо събитие. Засегнатият индивид пребивава в постоянно състояние на тревожно очакване и повишен стрес, породени от субективно преживявана безпомощност да предотврати очакваната бъдеща травма, като често мислено преживява многократно плашещото събитие. Например военнослужещ, на когото предстои първо изпращане в зона на бойни действия, може повторно и натрапливо да визуализира свои приятели, ранени при евентуална бъдеща експлозия, и мислено да чува техните викове за помощ. Получената симптоматика, включително страх, гняв, чувство за уязвимост, несигурност, раздразнителност, нарушения в концентрацията, безсъние и промени в апетита, е с такава интензивност, че нарушава ежедневното функциониране. Състоянието се обозначава още като предтравматичен стресов синдром. (American Psychological Association, n.d.)
Това е страдание, което произтича не от травматично събитие в миналото, а от очакването за травма в бъдещето, която сме безсилни да предотвратим. Човекът не се връща към преживяна катастрофа. Той живее в сянката на такава, която макар и все още да не се е случила, но вече организира настоящето му. Същественият момент е, че очакваното предстоящо събитие, предизвикващо тревожност е напълно логично, реалистично и произхождащо от здравомислие и обективност, а не от изкривени представи за действителността. Ако обявим загрижеността за патология, ние изместваме последната от контекста в трезвата личност, отнели сме й нейната обективност и сме преместили мястото на проблема в нея, вместо в системата, разпозната от нея като увредена. Всъщност обаче не организмът, реагиращ адекватно на неадекватна среда, е носителят на дисфункцията.
Предтравматичният стрес, преди да достигне фазата на разстройство, може да се отнесе до натрупващото се психологическо натоварване, което бива носено от хора, възприемащи, проследяващи и реагиращи на системни вреди в реално време, преди тази вреда да е достигнала своята кулминация. В литературата по екологична психология например, то се появява в контекста на климатичния стрес, а изследователи като Пихкала (2020) и Хикман (2020) описват форми на изпреварваща скръб и предтравматично страдание, свързани с екологичната криза. Въпреки това концепцията остава недостатъчно разработена като обща клинична рамка, приложима към множеството системни проблеми, с които хората се сблъскват едновременно. В тази и следващата публикация ще разгледаме предтравматичният стрес като постоянен фон в съвременното общество, който рязко снижава психологическата устойчивост и драматично повишава уязвимостта към допълнителни отключващи събития, които при други условия биха били психологически преодолими без патологични последици и дори биха минали незабелязано. Като резултат може да наблюдаваме безспорният факт на непрекъснато увеличаващ се процент на психични разстройства, отключващи се при всевъзможни събития с иначе нисък травматичен потенциал.
Човек по необходимост си изгражда представа за света, по която да се ориентира и да може да взима решения за своите действия. Това представлява не толкова потребност, колкото структурна особеност на това да бъдеш съзнателно същество. И колкото по-стратегически адекватни се старае да бъдат решенията му, толкова по-широк е хоризонтът на тази представа. Пред каква картина се изправя съвременният човек: здравни системи, чиято функция е да захранват фармацевтичните приходи и положителният финансов баланс на здравните институции; образователен апарат, позициониращ децата спрямо стандартизирани цели и резултати, докато вътрешният им живот и уникалност остават без внимание; (а)социални мрежи в които се разгръща човешката „свързаност”, проектирани да фрагментират вниманието, да колонизират идентичността и да монетизират дисрегулацията; храна, създадена с идеята не за хранителна стойност, а за срок на годност, транспортни разстояния и компулсивна консумация; инвазията на микропластмасите в човешка кръв, кърма, в плацентите на новородени, в артериална плака; регулаторни системи, които са кастрирани от частните интереси, а и никога не са били проектирани за проблеми, развиващи се с подобна скорост; климатична система под измерим, ускоряващ се натиск, какъвто никое предишно поколение не е трябвало да възприема в реално време; професионални категории, които се преструктурират или елиминират по-бързо, отколкото която и да е система за социална защита е създавана да поеме.
Съвременният човек, преживяващ предтравматичен стрес, не си въобразява опасности там, където те не съществуват. Той е проследил отношенията „ако-то“, причинните зависимости и е достигнал до времевите проекции, изградени от реален контакт с реални последици.
В този контекст предтравматичният стрес не е реакция на единична заплаха. Той е кумулативен отговор на множество едновременно разгръщащи се системни провали. Изградили сме самоподдържащи се и саморазвиващи се системи дотолкова патогенни за вродените човешки потребности, и същевременно неуязвими и неподатливи на изменение, че най-ясният признак за психологично здраве може да се окаже отказът да се чувстваш комфортно в тях.
Моралната позиция
Подходът, в който всеки човек бива разбиран в неговия собствен конкретен контекст, а не чрез обобщаващи средни стойности, е клиничен подход и морална позиция едновременно. В неговата перспектива животът на именно този човек, историята на този човек, контекстът на събитията при този човек, страданието на този човек, не могат да бъдат адекватно описани чрез статистики на ниво популация. Когато приложим тази перспектива към цели общности, започваме да виждаме не сбор от разстроени индивиди, а популация, реагираща предвидимо на разстроената среда.
Предтравматичният стрес не е един и същ при рибаря в Ахтопол, наблюдаващ как количеството и разнообразието на рибата се стопява с всяка изминала година, при производителят в Кюстендил, съзнаващ, че плодородната почва се замърсява все повече и повече, при психиатъра, виждащ как случаите в практиката му се удвояват всяка година, или при ИТ специалиста в средата на кариерата си, наблюдаващ как изкуственият интелект заличава целият смисъл на придобитото образование и надеждите му за кариерно развитие. Конкретните истории, придаващи на тревогата нейния собствен нюанс са различни. Това, което не е различно е структурата: адекватно възприемане на траекторията на вредата, съчетана с недостатъчен системен отговор и натрупващата се с времето величина на този разрив.
Патологията в образованието
Дори и за най-наивните подрастващи е все по-очевидно, че академичните постижения са нерелевантни на това, което те припознават като успех. Неговите носители могат да бъдат притежатели на различни качества като външен вид, геймърски умения, спекулативни способности и т.н., но в никакъв случай не и на особена ерудиция и интелект. Нещо повече – с нарастването на обема на общото познание колкото по-сведущ е отделният индивид в своята област, колкото повече се специализира и развива своята компетентност, толкова по-неизбежно остава лаик във всички останали области. В съчетание с динамиката в областта на труда, това го поставя във все по-несигурна позиция.
Системата на образованието не успява да следва технологичното и научно развитие. Това, което се изучава днес е вече безнадеждно остаряло. Във сферата на висшето образование, особено в по-скромните страни като България, преподаването в редица области е на отстояние от десетилетия от съвременността, което го превръща в нищожно при съвременната научна скорост.
Ерозията на професионалните дейности в контекста на свръхдинамично технологично развитие предварително обезсмисля целеполагането на самоосъществяването в професионалната сфера. Напълно логично у младите нараства липсата на всякаква мотивация изобщо за участие в трудовата сфера, която се свежда единствено до осигуряване на непосредствени житейски блага без да предлага нито бъдеще, нито идентичност. Те не могат да получат съответната подкрепа от своите родители, контекстът на които е предполагал именно полагането на личната компетентност и самоотъждествяване с конкретна професионална дейност.
Настоящата система е неадекватна на съвременността си и съвсем основателно е неспособна нито да мотивира учащите, нито да оправдае собственото си съществуване освен като форма на дневна грижа за децата на работещите на пълен трудов ден родители и идеологизираща институция. Трудно бихме могли да изброим всички патологични черти на тази система в разумен обем, но едва ли е и необходимо – те не представляват тайна за никого и именно това е фактът, върху който е фокусирана публикацията.
Патологията в здравеопазването
Достатъчно широко са артикулирани проблемите в тази система.
Затова да се спрем само върху ятрогенезата, вредата, причинена от самия акт на лечение. Когато дете получи диагноза, пречупваща всяко негово бъдещо поведение през патологична призма, е настъпила ятрогенеза. Когато човек, преживял травма, бъде поставен в протокол, изискващ да описва най-съкрушителните си преживявания пред терапевт, „легитимиран” единствено от нерегулирана публично, частна институция с гръмко наименование, събрала под шапката си разнообразни псевдонаучни подходи, е настъпила ятрогенеза. Когато депресиран възрастен получи рецепта и бъде насрочен за контролен преглед след 20 дни, е настъпила ятрогенеза. Във всеки от тези случаи вредата е нанесена под формата на помощ, а именно това я прави толкова трудна за разпознаване и лесна за защита.
Вредата не винаги е драматична. Тя е постепенна и незабележима, като в крайна сметка липсата на подобрение се превръща в провал на пациента, вместо в провал на системата. А повечето от най-големите ни системи не са оптимизирани за човешки разцвет. Те са оптимизирани за собственото си поддържане.
Ултрапреработените храни
През последното десетилетие доказателствата, свързващи консумацията на ултрапреработени храни с резултатите в психичното здраве, станаха внушителни. Микро-екосистемата в храносмилателната система комуникира двупосочно с централната нервна система, влияейки върху възпалението, производството на невротрансмитери, реактивността към стрес и регулацията на настроението по начини, които са клинично значими и експериментално доказуеми.
Систематичен преглед и мета-анализ на Лейн и колеги (Lane et al., 2022), обхващащ данни от над 260 000 участници, установява, че за всеки 10% ръст в консумацията на ултрапреработени храни като дял от дневния калориен прием, повишава риска от депресия с 11%. Други проучвания показват, че индивидите с най-висок прием на ултрапреработени храни имат между 20% и 50% по-висок риск от развитие на депресивни симптоми в сравнение с тези с най-нисък прием (Karim et al., 2025). Данните от мащабното проучване Нутринет-Санте ( NutriNet-Santé), стартирало през 2009 г и включващо над 100 000 участници, свързват високия прием на ултрапреработени храни с по-голяма степен на психологически дистрес, включително симптоми на депресия и тревожност (Adjibade et al., 2019). Механизмите, предложени от изследователите като основни причини, включват нарушаване на чревния микробиом, оксидативен стрес, хронично нискостепенно възпаление и дисрегулация на невротрансмитерните системи (Lane et al., 2022). Систематичен преглед на Цао и колеги (Cao et al., 2025), обхващащ 24 проучвания, установява, че депресията и тревожността се характеризират с повишаване на количеството на провъзпалителни бактерии и изчерпване на противовъзпалителни бактерии, произвеждащи късоверижни мастни киселини, точно онези, чиято продукция в ултрапреработените храни системно се потиска. През 2007-ма МакКейн и колеги (McCann et al., 2007) от университета в Саутхемптън провеждат изследване за влиянието на няколко широко използвани в детските храни оцветители и натриев бензоат върху психичното състояние на децата. Изследването показва повишени нива на хиперактивност при малки деца, консумиращи смеси от тези добавки. Проф. Джим Стивънсън, заявява, че има „ясни доказателства“, че изкуствените оцветители и/или натриевият бензоат в храната водят до повишена хиперактивност при 3-годишни и 8-9 годишните деца от общата популация.
Ултрапреработените храни са създадени да притежават изкусителен вкус, лишени от фибри, наситени с добавки, проектирани да удължават срока на годност и да заобикалят естествените сигнали за засищане. Те не подпомагат микробиома. Те го разрушават. Правят това ефективно, доходоносно и в мащаб, преструктурирал базовия хранителен режим на цели популации в рамките на едно поколение. Клиницистът в психичното здраве, нетретиращ хранителната среда като релевантна клинична променлива, работи с модел за човека, който е непълен на базово биологично равнище. Клиницистът, въвеждащ хранителната среда в оценката си, не практикува диетология. Той практикува контекстуална цялост.Когато слуша как клиентът описва хранителен режим, съставен почти изцяло от преработени храни, не поради незнание, а поради икономическо ограничение и умишлено инженерство на хранителната среда, наблюдава непробиваемият контекст на вреда, вградена в пейзажа на ежедневието и станала почти невидима поради своята повсеместност.
Климатичните промени
Климатичната скръб вече е влязла в клиничната литература. Изследване на Хикман и колеги (Hickman et al., 2021), обхващащо 10 000 деца и млади хора в десет страни, установява, че 67% от тях се чувстват тъжни и уплашени заради климатичните промени, 62% изпитват тревожност, а 75% смятат, че бъдещето е страшно. Докладът на IPCC от 2022 г. за първи път официално признава въздействието на климатичните промени върху психичното здраве. Ору и Манарини (Orrù, Mannarini, 2024) във Frontiers in Psychology, описват екологичната тревожност като многофакторен конструкт, включващ тревожност, страх, скръб, безпокойство и отчаяние, и подчертават, че тя не трябва да бъде патологизирана, а разбирана като адекватна реакция на реална заплаха. Боавен и колеги (Boivin et al., 2025), в систематичен преглед на 202 статии, предлагат обединена концептуална рамка за екологичната тревожност и установяват, че тя е свързана с намалено психологично благополучие, но може да бъде и двигател на проекологично поведение.
Рамкирането на климатичната скръб остава неудобно близо до патологизацията, сякаш адекватният отговор на наблюдаема екологична загуба е разстройство, изискващо лечение, а не сигнал, изискващ действие. Човекът, скърбящ за изчезването на видове, неспособен да гледа как децата му играят навън в летен ден, натежал от смог, без да изпитва особен вид тъга, не е разстроен. Той е в контакт с нещо реално.
Въпросът, който терапевтът трябва да зададе не е как да намали страданието му до управляемо равнище, а как да му помогне да остане в движение към онова, което цени, докато носи страдание, напълно съразмерно при тези обстоятелства. Системата на психичното здраве е една от малкото институции, способни да преформулират това: като изгражда клиничния език и терапевтичните контейнери, в които точната перцепция за мащабна вреда може да съществува едновременно с лична деятелност, свързаност и ангажирано действие.
Микропластмасата
Откритието на микропластмаса в човешка кръв, в белодробна тъкан, в плацентата, в тестикуларна тъкан и в артериалната плака измести този въпрос от екологична абстракция в клиничен факт. Лесли и колеги (2022) публикуват първото количествено измерване на пластмасови частици в човешка кръв. Рагуса и колеги(Ragusa et al., 2021) документират микропластмаси в човешка плацента. Нихарт и колеги(Nihart et al., 2025), установяват, че концентрациите на микропластмаса в мозъчна тъкан е значително по-висока, отколкото в черния дроб или бъбреците, и е нараснала с около 50% само за осем години, от 2016 до 2024 г. При пациенти с деменция, концентрациите са до десет пъти по-високи, отколкото при останалите изследвани лица. Изследователите от Университета на Ню Мексико, ръководени от токсиколога Матю Кемпън, описват наночастици с размер, достатъчно малък, за да преминат кръвно-мозъчната бариера, и изразяват загриженост относно потенциалното им въздействие върху мозъчното кръвообращение, аксиалните връзки и протеиновата агрегация, свързана с невродегенерация.
Последиците за психичното здраве все още не са напълно картографирани, и точно това е същественото. Човекът, реагиращ на тези сигнали, не действа в територия на установена сигурност. Той действа в територията на предпазливостта, наблюдавайки как доказателствата се натрупват в реално време, докато регулацията и институциите са създадени и работят за решаването единствено на далеч по-бавно развиващи се проблеми.
Изкуственият интелект
Психологическите последици от промяната и заличаването на работни места, причинено от изкуствения интелект, не са преди всичко икономически. Те са екзистенциални във функционален смисъл: реорганизация на структурите, чрез които хората често извеждат смисъл, идентичност, социална връзка и усещане за ефикасност в света. Работата не е просто доход. За повечето хора тя е основен контекст, в който поведението влиза в контакт с подкрепления, в който се изграждат и поддържат релационни рамки около компетентността и приноса, в които аз-ът се сдобива с разпознаваема роля.
Това, което е особено трудно от клинична гледна точка, е скоростта и селективността на тези драматични промени. Предишните технологични сътресения са се разгръщали през поколения, позволявайки адаптивни отговори да възникват във времето. Настоящата вълна се развива в рамките на години, понякога месеци, и достига до професионални категории като писателска дейност, правен анализ, разчитане на образна диагностика, счетоводство, софтуерна разработка, графичен дизайн, обслужване на клиенти, преди смятани за относително защитени от автоматизацията. Аз-образът възприеман от много хора в рамките на професионалната им идентичност, бива обезсилван със скорост без прецедент.
Клиницистът, разпознаващ това като поведенчески и контекстуален проблем, а не като проблем на индивидуалната адаптация, практикува нещо различно от онова, предлагано от доминиращия модел. Той пита: кои условни връзки са се променили, кои подкрепления са загубени, кои ценности остават непокътнати, или дори се разкриват тепърва и какви ангажирани действия са възможни в новия контекст? Това са функционални въпроси. Те отварят нови възможности да отговорим на въпроса как да помогнем на някого да се почувства по-добре по отношение на ситуация, функционално действително трудна.
Без да се спираме подробно на всяка от тях, може да споменем още няколко от дълбоките системни патологии, без списъкът да е изчерпателен: пенсионна система, социално-икономическо неравенство, последното с все по-ограничени възможности за социална мобилност, политическа нестабилност, нарастваща опасност от военни конфликти, имиграция. Терапевтът е длъжен да разпознава всичко това като контекст, в който когнитивното отделяне от катастрофизиращите изводи е действително трудно именно защото тези изводи са основани на реални данни. Клиничната работа тук не е да убеждаваме някого да се откаже от адекватното си възприятие. Тя е да му помогнем да остане функционален в присъствието на онова, което възприема вярно: да удържа това знание, без да бъде парализиран от него, и да открие в неговото присъствие следващото достъпно действие, насочван от ценностите си.
Теорията на релационните рамки
Теорията на релационните рамки предлага концептуален инструментариум, с който можем да разберем защо предтравматичният стрес е когнитивно изтощителен по начини, трудно поддаващи се на описание в рамките на конвенционалните диагностични категории. Умът, научил се да проследява причинно-следствени отношения във времето „ако-то” в определен хоризонт и извел тези отношения в различни области на опита, носи натоварване, което другите може и да не споделят. Такъв ум, чрез историята на собственото си учене, е развил плътна и често активна мрежа, свързваща настоящи наблюдения с проектирани варианти на бъдеще, много от които са мрачни по своя характер. Важно е да се подчертае отново, че това не е дисфункция. Производното релационно реагиране е сред най-адаптивните способности, притежавани от човешкия ум. Проблемът възниква, когато мрежата е адекватна, когато проекциите са основани на реални взаимоотношения и когато вербалната общност около този човек продължава да реагира, сякаш нещата като цяло са наред. Резултатът е дълбока форма на контекстуална изолация: индивидът, чийто функционален анализ съвпада с наличните данни, се оказва релационно изоставен в социален свят, организиран около съвсем различен разказ.
В термините на Терапията на приемане и ангажираност това е контекст, в който и сливането, и избягването са особено съблазнителни. Сливането с катастрофата става начинът, по който умът настоява за собствената си правота, подобно на моряк, вкопчен в мачтата на потъващ кораб, убеден, че именно тази хватка го спасява. Избягването, от друга страна, предлага временно облекчение от тежестта на знанието, като затваряне на очите пред буря, за да не я виждаш, без тя да спира да се приближава. Нито едно от двете не служи на действие, основано на ценности, и нито едно не разрешава фундаменталното напрежение между адекватността на възприятието и необходимостта от функционален живот.
Клинично релевантният въпрос, произтичащ от тази рамка, е как да удържим точността на възприятието без нито да я отречем, нито да бъдем погълнати от нея, като същевременно останем в контакт с онова, което действително има значение, и с онова, което действително може да бъде направено. Когнитивното отделяне в контекста на предтравматичния стрес не означава дистанциране от реалността. То означава способност да наблюдаваш мислите си за реалността, без да бъдеш управляван от тях. Това разграничение е не само теоретично значимо, но и с непосредствени последствия за начина, по който структурираме терапевтичната работа.
Позитивна нагласа не е достатъчна
Оптимизмът и позитивните нагласи в терапевтичен контекст често се предлагат така, сякаш сами по себе си представляват терапевтичен механизъм; сякаш човекът, зареден достатъчно силно с позитивна нагласа, по някакъв начин ще намери страданието по-поносимо, бъдещето по-привлекателно, а настоящето по-приемливо. Това не само е недостатъчно, но и в контекста на предтравматичния стрес и описаните тук напрежения е функционално безотговорно.
Да си позитивен, като пасивна ориентация към някакво неопределено по-добро бъдеще, е поведение. Както всяко поведение, то може да бъде оценявано според това какво всъщност прави в контекста си. Това, което пасивният оптимизъм най-надеждно прави, е да намалява неотложността на действието. Той осигурява достатъчно емоционално облекчение, за да заглуши алармата, без да генерира поведенческия резултат, за който алармата сигнализира. Представете си пожарникар, спрял пред горяща сграда и решил да се надява, че огънят ще угасне сам. Оптимизмът тук не е добродетел, а функционален провал.
Разграничението, което има значение, е прецизно и заслужава внимателно разгръщане. Пасивната позитивна нагласа казва: нещата може да се подобрят, ако условията се променят. Тя изчаква условията да се подобрят, преди да действа с пълна ангажираност, намалява краткосрочното страдание, като омекотява неотложността, и не генерира конкретен поведенчески резултат. Когато условията не се подобрят, а описаната траектория подсказва, че без намеса те няма да се подобрят , пасивната позитивна нагласа се превръща в отчаяние. Дългосрочната цена е значителна и акумулираща се.
Ангажираното действие, водено от ценности, функционира по коренно различен начин. То казва: знам какво е важно за мен, виждам какво се случва и ще се движа в посока на онова, което има значение, независимо дали изходът е сигурен. То приема краткосрочното страдание като функционалната цена на контакта с ценностите и не изисква комфорт като предварително условие за действие. То генерира конкретен поведенчески резултат: промени в клиничната практика, застъпничество, изграждане на общности, честни разговори, структурен отказ от неработещи модели по подразбиране. Дългосрочната последица от действие, насочвано от ценности, дори когато резултатите са несигурни, е съхраняването на психологическата цялост и разширяването на поведенческата гъвкавост във времето.
Клиничната общност трябва да се изправи честно пред въпроса дали предлагането на позитивна нагласа като основен терапевтичен отговор на предтравматичния стрес не е форма на институционализирано избягване. Ако е така, цената не се плаща от системата. Тя се плаща от хората, седящи срещу нас в кабинета.
Клинични приложения
Предтравматичният стрес поставя пред клинициста изисквания, различни от тези на стандартните тревожни разстройства или депресивни епизоди. Оценката трябва да включва контекстуален анализ на средата, а не само на индивида. Клиницистът, получаващ описание на хронична тревожност, трябва да се интересува не само от историята на привързаността и ранните преживявания, но и от конкретните системни реалности, с които клиентът е в контакт. Тревожността на педагога, наблюдаващ как образователната система се разпада около него, е различна по функция от тревожността на човека с генерализирано тревожно разстройство, дори ако феноменологично изглеждат сходни. Терапевтичната цел не може да бъде редукция на дистреса до нула. Когато дистресът е функционално свързан с адекватно възприятие на реална вреда, неговото пълно елиминиране би означавало или откъсване от реалността или капитулация пред нея. Терапевтичната цел е по-скоро изграждане на психологическа гъвкавост: способността да се понася знанието, без то да парализира действието, и да се остане в движение към ценностите дори в присъствието на неразрешима несигурност. Клиничната работа с предтравматичен стрес изисква внимание към колективното измерение на страданието. Хората, носещи предтравматичен стрес, много често се чувстват изолирани в своята гледна точка. Терапевтичното пространство, способно да нормализира точното възприятие и да го свърже с по-широка общност от хора, споделящи подобна осъзнатост, изпълнява функция, надхвърляща индивидуалната терапия.
Клиничният отговор на сигнала не е да го заглушим. Той е да откажем да превърнем съзнателността в патология. Той е да настояваме, в кабинета и извън него, че съвременният системен контекст е неадекватен на естествената човешка природа.
На първо място, клиницистът трябва да е способен да различи точното възприятие от когнитивното изкривяване. Това изисква собствена информираност за системните сигнали, с които клиентът е в контакт. Клиницист, непознаващ изследванията за влиянието на ултрапреработените храни, оцветители и консерванти, за микропластмасите в мозъчна тъкан, за психологическото въздействие на климатичните промени, или за скоростта на професионалните изменения от изкуственият интелект, не разполага с инструментите, необходими за тази диференциация. Той рискува да патологизира адекватното възприятие и с това да нанесе ятрогенна вреда, чиято прикитост не я прави по-малко реална.
На второ място, клиничната работа с предтравматичен стрес изисква изграждане на психологическа гъвкавост в присъствието на реална несигурност. Инструментариумът на Терапията на приемане и ангажираност е особено подходящ за тази задача, защото не изисква промяна на съдържанието на мислите, а промяна на отношението към тях. Когнитивното отделяне, приемането, контактът с настоящия момент, ценностите и ангажираното действие образуват съгласувана клинична рамка, в която целта не е да убедим клиента, че светът е по-безопасен, отколкото изглежда. Целта е да му помогнем да действа в съответствие с ценностите си в свят, в който несигурността е реална и постоянна.
На трето място, клиницистът, работещ с предтравматичен стрес, трябва да е готов да признае собствената си уязвимост към него. Работата в системи, оптимизирани за бърз оборот, наблюдаването на ятрогенните вреди, носенето на осъзнаване за системни провали, за чието разрешаване индивидуалната клинична практика е недостатъчна – всичко това натоварва и терапевта. Грижата за себе си в тази ситуация не е луксозна добавка към добре организирания работен ден. Тя е функционална необходимост, без която терапевтът губи способност да остане в контакт с ценностите си в работата и постепенно се превръща в поредния носител на системата, която се е наел да коригира.
На четвърто място, предтравматичният стрес изисква от клиничната общност да развие колективен отговор, надхвърлящ индивидуалната терапевтична стая. Застъпничеството за системна промяна, участието в изграждането на по-здравословна хранителна среда, образователна система и системи за психично здраве, честното говорене за ятрогенните модели по подразбиране – всичко това е клинично релевантно поведение, насочено от ценности. То не е политически активизъм, маскиран като клинична практика. То е логичното следствие от функционалния анализ, приложен честно и докрай.
Обективността на е патология
Предтравматичният стрес ни поставя пред фундаментален въпрос за фокуса на анализ в областта на психичното здраве. Когато страданието е адекватният отговор на реална среда, лечението на страданието без промяна на средата е в най-добрия случай непълно, а в най-лошия ятрогенно. Когато системите, произвеждащи страданието, са достатъчно мащабни и достатъчно устойчиви на корекция, рискът от патологизиране на здравомислещите е особено висок и особено удобен за системите, произвеждащи вредата.
Функционалният контекстуализъм ни дава езика, с който да устоим на това изкушение. Той ни напомня, че поведението е функция на контекста, че страданието е информация, а не дефект, и че въпросът „ за какво, за кого и при какви условия?“ е скалпел, способен да разреже до истината всяка система, включително нашата собствена.
Хората, носещи предтравматичен стрес, не се нуждаят от успокоения. Те не се нуждаят от диагнози, преместващи проблема в тях. Те се нуждаят от терапевти, способни да останат в контакт с реалността, която те описват, да помогнат за изграждането на психологическа гъвкавост в присъствието на тази реалност и да действат заедно с тях в посока на онова, което има значение – дори когато изходът е несигурен, дори когато системите са устойчиви на промяна, дори когато тежестта на знанието е значителна.
Адекватната оценка и прогноза не е симптом. А отказът да се чувстваш комфортно в среда, която произвежда вреда, може да се окаже един от най-ясните признаци на психично здраве, с които разполагаме.
Adjibade, M., Julia, C., Allès, B., Touvier, M., Lemogne, C., Srour, B., Hercberg, S., Galan, P., Assmann, K. E., & Kesse-Guyot, E. (2019). Prospective association between ultra-processed food consumption and incident depressive symptoms in the French NutriNet-Santé cohort. BMC Medicine, 17(1), 78.
Albrecht, G. A. (2012). Psychoterratic conditions in a scientific and technological world. In P. H. Kahn & P. H. Hasbach (Eds.), Ecopsychology: Science, totems, and the technological species (pp. 241–264). MIT Press.
American Psychological Association. (2018). Stress in America: Stress and current events. APA.
American Psychological Association. (n.d.). Pretraumatic stress disorder. In APA dictionary of psychology. Retrieved March 25, 2026, from https://dictionary.apa.org/pretraumatic-stress-disorder
Boivin, M., Gousse-Lessard, A.-S., & Hamann Legris, N. (2025). Towards a unified conceptual framework of eco-anxiety: Mapping eco-anxiety through a scoping review. Cogent Mental Health, 4(1), 2490524. https://doi.org/10.1080/28324765.2025.2490524
Cao, Y., Cheng, Y., Pan, W., Diao, J., Sun, L., & Meng, M. (2025). Gut microbiota variations in depression and anxiety: A systematic review. BMC Psychiatry, 25, 443. https://doi.org/10.1186/s12888-025-06871-8
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (2012). Acceptance and commitment therapy: The process and practice of mindful change (2nd ed.). Guilford Press.
Hayes, S. C., Barnes-Holmes, D., & Roche, B. (Eds.). (2001). Relational frame theory: A post-Skinnerian account of human language and cognition. Kluwer Academic/Plenum Publishers.
Hickman, C. (2020). We need to (find a way to) talk about... eco-anxiety. Journal of Social Work Practice, 34(4), 411–424.
Hickman, C., Marks, E., Pihkala, P., Clayton, S., Lewandowski, R. E., Mayall, E. E., Wray, B., Mellor, C., & van Susteren, L. (2021). Climate anxiety in children and young people and their beliefs about government responses to climate change: A global survey. The Lancet Planetary Health, 5(12), e863–e873.
Hickman, C. (2023). Eco-anxiety in children and young people: A rational response, irreconcilable despair, or both? Psychoanalysis, Culture & Society, 28(4). https://doi.org/10.1080/00797308.2023.2287381
Intergovernmental Panel on Climate Change. (2022). Climate change 2022: Impacts, adaptation and vulnerability. Contribution of Working Group II to the Sixth Assessment Report of the IPCC. Cambridge University Press.
Karim, S., Shah Alam, A., & Syed, A. (2025). Association between ultra-processed food consumption and risk of developing depression in adults: A systematic review. European Medical Journal Gastroenterology, 14(1), 64–74. https://doi.org/10.33590/emjgastroenterol/IVVG9805
Lane, M. M., Gamage, E., Du, S., Ashtree, D. N., McGuinness, A. J., Gauci, S., Baker, P., Lawrence, M., Rebholz, C. M., Srour, B., Touvier, M., Jacka, F. N., O'Neil, A., Segasby, T., & Marx, W. (2022). Ultra-processed food exposure and adverse health outcomes: Umbrella review of epidemiological meta-analyses. BMJ, 377, e068921.
Leslie, H. A., van Velzen, M. J. M., Brandsma, S. H., Vethaak, A. D., Garcia-Vallejo, J. J., & Lamoree, M. H. (2022). Discovery and quantification of plastic particle pollution in human blood. Environment International, 163, 107199.
McCann, D., Barrett, A., Cooper, A., Crumpler, D., Dalen, L., Grimshaw, K., Kitchin, E., Lok, K., Porteous, L., Prince, E., Sonuga-Barke, E., Warner, J. O., & Stevenson, J. (2007). Food additives and hyperactive behaviour in 3-year-old and 8/9-year-old children in the community: A randomised, double-blinded, placebo-controlled trial. The Lancet, 370(9598), 1560–1567. https://doi.org/10.1016/S0140-6736(07)61306-3
Nihart, A. J., Garcia, M. A., El Hayek, E., Liu, R., Olewine, M., Kingston, J. D., Castillo, E. F., Gullapalli, R. R., Howard, T., Bleske, B., Scott, J., Gonzalez-Estrella, J., Gross, J. M., Spilde, M., Adolphi, N. L., Gallego, D. F., Jarrell, H. S., Dvorscak, G., Zuluaga-Ruiz, M. E., West, A. B., & Campen, M. J. (2025). Bioaccumulation of microplastics in decedent human brains. Nature Medicine, 31, 1114–1119. https://doi.org/10.1038/s41591-024-03453-1
Orrù, L., & Mannarini, S. (2024). Psychological impact of climate change emergency: An attempt to define eco-anxiety. Frontiers in Psychology, 15, 1375803. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2024.1375803
Pihkala, P. (2020). Eco-anxiety and environmental education. Sustainability, 12(23), 10149.
Ragusa, A., Svelato, A., Santacroce, C., Catalano, P., Notarstefano, V., Carnevali, O., Papa, F., Rongioletti, M. C. A., Baiocco, F., Draghi, S., D'Amore, E., Rinaldo, D., Matta, M., & Giorgini, E. (2021). Plasticenta: First evidence of microplastics in human placenta. Environment International, 146, 106274.
Ruohan, Z., Ruting, W., Hongxi, W., Zhenjin, H., Jiale, L., Rongxin, Z., Feng, J., & Yuanbo, S. (2025). Gut microbiota as a novel target for treating anxiety and depression: From mechanisms to multimodal interventions. Frontiers in Microbiology, 16, 1664800. https://doi.org/10.3389/fmicb.2025.1664800
Villeneuve, S., & Bhatt, D. L. (2024). Microplastics in carotid artery plaque and cardiovascular outcomes. New England Journal of Medicine, 390(10), 900–910.
Wilson, K. G., & DuFrene, T. (2009). Mindfulness for two: An acceptance and commitment therapy approach to mindfulness in psychotherapy. New Harbinger Publications.
World Health Organization. (2023). World mental health report: Transforming mental health for all. WHO.