Днес почти няма човек, който да не е попадал в този капан. Вземате телефона с намерението да изгледате едно-две кратки видеа. След миг се оказва, че е изминал цял час. Не помните какво точно сте гледали, трудно се съсредоточавате, а усещането е странно. Все едно умът е натежал, без всъщност да е свършил нещо.
През последните години се появи и специфично име за това състояние. То беше наречено brain rot, или „мозъчно гниене“. През 2024 г. Oxford University Press избра brain rot за своя „дума на годината“. Причината е – милиони хора описват именно така усещането след часове, прекарани в TikTok, Instagram Reels или YouTube Shorts. Дълго време изразът звучеше като поредната закачка, родена в социалните мрежи. Днес обаче зад него започват да се очертават съвсем реални психологически механизми.
Ново изследване, публикувано в списание Psychological Reports, предлага нов поглед към проблема. Според авторите безкрайното гледане на кратки видеа не води директно до депресия. То отключва поредица от промени, които постепенно изчерпват човека, докато в един момент психиката започне да се защитава, като просто се изключва. Психолози от университета „Карабюк“ в Турция се заемат със задача, която допреди три години би изглеждала необичайна. Те решават да превърнат популярния интернет термин в научно измеримо явление. За тях „мозъчното гниене“ не е диагноза, а състояние на умствена мъгла, разпиляно внимание и когнитивно претоварване, породено от непрекъснатото потребление на нискокачествено дигитално съдържание. Разликата с други форми на дигитална умора е значителна. Стресът от работа с технологии обикновено се поражда от сложни задачи, кратки срокове и висока отговорност. При видеоигрите мозъкът непрекъснато взема решения, изгражда стратегии и реагира активно. При безкрайното скролване почти нищо подобно не се случва. Потребителят не управлява преживяването. Алгоритъмът го прави вместо него.
Всяко движение на палеца пренася съзнанието в напълно различен свят. Смешен скеч е последван от трагична новина, после от кулинарна рецепта, кадри от природно бедствие, реклама, домашен любимец и поредния танцов клип. Всичко това може да се случи за по-малко от минута. Мозъкът няма време да осмисли видяното. Не успява да подреди информацията, да я свърже с вече натрупаните знания или да я превърне в спомен. Налага му се непрекъснато да сменя контекста и именно това се оказва една от най-тежките форми на когнитивно натоварване. След известно време започва да пести енергия. Концентрацията отслабва. Мислите се разпиляват. Дори емоциите стават по-приглушени. И все пак човек продължава да гледа. Причината е в начина, по който работят алгоритмите. Те постоянно обещават, че следващото видео може да се окаже още по-забавно, още по-шокиращо или още по-интересно. Именно тази непредвидимост поддържа желанието за още едно движение на пръста, макар психическите ресурси вече да са на изчерпване.
За да проследят последствията, учените изследват 439 млади хора. Повече от половината прекарват поне пет часа дневно в социалните мрежи, а всеки четвърти достига седем и повече часа. Освен времето пред екрана участниците оценяват собственото си психическо състояние чрез утвърдени психологически въпросници, които измерват прегаряне, тревожност, стрес и депресивни симптоми.
Получената картина прилича по-малко на права линия и повече на въртележка, от която слизането става все по-трудно. Началото е почти незабележимо. След продължително скролване вниманието започва да се разпада на кратки откъси. Умът прескача от тема на тема, без да успее да се задържи върху нито една достатъчно дълго. Появява се усещането за умора, но то рядко се разпознава като сигнал за почивка. Много по-често води до още от същото. Вместо да затвори приложението, човек продължава да търси следващото видео с надеждата, че именно то ще го разсее или ще му върне усещането за лекота. Непредвидимостта на евентуалните награди, които алгоритмите постоянно поднасят, поддържат допаминовата система активна.
Така започва процес на постепенно изчерпване. Психическата енергия намалява, а с нея отслабва и способността да се управлява собственото внимание. Все по-трудно става да се започне работа, да се прочете няколко страници от книга или да се води разговор, без погледът отново да се насочи към екрана. Не защото съдържанието е по-интересно от живота, а защото мозъкът вече търси най-лесния възможен стимул.
Изследването показва, че тук настъпва прегарянето. То не се натрупва незабелязано. Човек започва да усеща, че все по-малко неща му носят удовлетворение, докато обикновените задачи изглеждат непропорционално тежки. Колкото повече намаляват вътрешните ресурси, толкова повече ежедневните предизвикателства се възприемат като натоварващи. Оттам стресът вече не е реакция на отделни събития, а постепенно се превръща в постоянно състояние.
Тревожността естествено следва тази промяна. Когато усещането, че не смогваш, стане част от ежедневието, организмът започва да реагира така, сякаш заплахата никога не изчезва. Все по-малко усилие е необходимо, за да се почувства човек претоварен. Дребни затруднения, които преди са били пренебрежими, започват да изглеждат непреодолими.
Авторите обръщат внимание на един важен детайл. В този момент безкрайното скролване вече не е причината, а се превръща в опит за облекчение. За няколко минути то отклонява вниманието от напрежението, но не възстановява психическата енергия. Напротив. След всяка подобна сесия ресурсите намаляват още малко и следващият ден започва с още по-малък запас от сили. Така кръгът постепенно се затваря.
Именно затова депресивните симптоми се появяват едва в края на процеса. Те не възникват непосредствено след часовете, прекарани пред екрана. Предхождани са от продължително изтощение, прегаряне, натрупващ се стрес и тревожност. Цикълът се оформя като продължително скролване → когнитивно изтощение → прегаряне → повишен стрес → тревожност → депресивни симптоми. Според авторите депресията може да се разглежда като състояние, в което психиката вече не разполага с достатъчно ресурси да поддържа обичайните си начини за справяне и постепенно се отдръпва от активното взаимодействие със света.
Любопитни са и различията между половете. Жените съобщават за по-силна когнитивна умора, повече признаци на прегаряне, по-високи нива на стрес и тревожност. Когато става дума за депресивни симптоми обаче, разликите практически изчезват. Авторите смятат, че депресията зависи от твърде много фактори, за да бъде обяснена единствено с дигиталните навици.
И все пак този процес не се развива еднакво при всички. Данните показват, че способността човек да разпознава и регулира собствените си емоции може да промени посоката му още в ранните етапи. Способността да приемаш скуката, напрежението или разочарованието, без веднага да посегнеш към телефона, изглежда се превръща в своеобразна психологическа защита. Развиването на емоционална устойчивост, почивката, сънят, физическата активност, смислените разговори и занимания, които изискват активно внимание, могат да възстановят психическите ресурси много по-ефективно. Това насочва вниманието към нещо, което често остава извън разговора за социалните мрежи. Решението не е просто да ограничим времето пред екрана. По-важно е човек постепенно да разшири репертоара си от реакции към напрежението, скуката и умората. Когато се появят повече възможности за справяне, телефонът престава да бъде единственият автоматичен избор. Ако единственият познат отговор е още скролване, цикълът се самоподдържа. Промяната става възможна, когато се появят и укрепят различни и ефективни начини за справяне с тези състояния.
Самите автори подхождат предпазливо към собствените си резултати. Изследването представлява моментна снимка и не може окончателно да докаже причинно-следствените връзки. Освен това се основава на самооценките на участниците, които невинаги съвпадат с реалното време пред екрана. Предстои да се установи дали същите закономерности важат за различни възрастови групи и дали ще се потвърдят при дългосрочно проследяване.
Учените не призовават към поредната морална паника срещу технологиите. Телефонът сам по себе си не е проблемът. Въпросът е в начина, по който платформите са проектирани да задържат вниманието ни възможно най-дълго.
Тъкмо там се крие и най-важният извод. Най-ценният ресурс на съвременния човек вече не е информацията. Тя никога не е била по-достъпна. Истинският дефицит е способността да запазим вниманието си достатъчно дълго, за да мислим, да помним и да преживяваме пълноценно случващото се около нас.
Batmaz, H., Özsağır, C. B., & Şekkeli, H. A. (2026). The cognitive cost of brain rot: Indirect effects on depression via burnout, stress, and anxiety. Psychological Reports. Advance online publication. https://doi.org/10.1177/00332941261450856