Когато възрастните обсъждат психичното здраве на децата, разговорът лесно стига до психолози, програми, обучения, превенция и специализирана помощ. Едно ново изследване от Непал тръгва от основният въпрос: как според самите ученици, родители и учители трябва да изглежда една училищна програма, за да има смисъл за хората, които ще участват в нея?
Изследователите провеждат анкети с ученици на възраст между 12 и 17 години, родители и учители от шест държавни училища в селски район на Непал. Целта не е да се измери ефектът на вече съществуваща програма, а първо да се разбере какви проблеми хората виждат около себе си, за какво искат да се говори, кой би могъл да води тези разговори и при какви условия децата действително биха участвали.
Отговорите звучат далеч по-познато, отколкото може би очакваме от изследване, проведено на хиляди километри от България.
Сред темите, които участниците поставят на преден план, са тормозът между учениците, употребата на алкохол и други вещества, сексуалното и репродуктивното здраве, психологическите промени през юношеството и трудната комуникация между родители и деца. Момичетата се сблъскват и със специфични форми на унижение, свързани с менструацията. Учителите забелязват и друг дефицит: децата получават информация за физическите промени в пубертета, но много по-малко помощ, за да разберат емоционалните промени, объркването и напрежението, които вървят с тях.
Тук има нещо, което си струва да бъде чуто и извън Непал. За тийнейджърите психичното здраве рядко съществува като отделна тема. То е вплетено в контекста, в отношенията с приятелите, подигравките в класа, напрежението вкъщи, натиска за успех, първите интимни отношения, употребата на вещества, усещането дали имаш на кого да кажеш какво ти се случва.
Това променя и въпроса какво може да направи училището.
Да се организира поредната лекция за психично здраве очевидно не е достатъчно. Участниците в изследването искат реални занимания, в които децата говорят, обсъждат, играят, решават ситуации, гледат материали и участват активно. Учители предупреждават, че ако един възрастен говори час и половина или два пред пасивна аудитория, учениците просто ще загубят интерес. Децата също предпочитат заниманията да са част от нормалния училищен ден. Ако програмата бъде оставена за почивния ден или за време, в което трябва специално да се връщат в училище, участието вероятно ще спадне.
Може би най-същественият резултат обаче е: почти всички пътища водят обратно към родителите.
Учениците, учителите и самите родители смятат, че работа само с децата няма да е достатъчна. Родителите също имат нужда от възможност да разберат какво се променя през юношеството, как да разговарят с децата си, как да реагират при трудност и как собственото им поведение влияе върху детето. Това е особено интересно, защото обичайно очакваме детето да усвои умения: да регулира емоциите си, да общува по-добре, да потърси помощ, да се справя със стреса. Но после то се връща в същата семейна среда. Ако там никой не чува какво казва, ако успехът в училище е единственият критерий за благополучие или ако алкохолът и агресивното поведение са нормализирани от възрастните, възможностите на една училищна програма естествено се свиват.
Затова участниците предлагат отделни занимания и за родителите. Не присъствието им във всяка детска група, а собствен формат, в който и те могат да задават въпроси и да говорят свободно.
Изследването показва още един детайл, който има риск да бъде пропуснат при планирането на подобни програми. Няма значение единствено какво ще кажем на децата. Има значение пред кого очакваме те да говорят.
По-малките ученици казват, че присъствието на по-големи може да ги възпира. При някои чувствителни теми момичетата могат да се чувстват по-спокойни в отделна група. Учениците искат възможност да говорят без родители. Това означава, че възрастта, полът, авторитетът и отношенията между участниците могат да определят кой ще се осмели да каже нещо и кой ще остане мълчалив.
Интересна е и дилемата кой трябва да води подобни занимания.
Много от участниците предпочитат външен специалист по психично здраве. Той носи усещане за експертност и може да бъде възприеман като по-независим човек, особено при чувствителни теми. Други виждат предимство в обучените местни учители. Децата вече ги познават, срещат ги всеки ден и могат да се обърнат към тях и след края на конкретната програма. Това е реален практически избор. Външният специалист може да вдъхва повече доверие като експерт, но трудно може да присъства постоянно във всяко училище. Учителят е там всеки ден, но отношенията му с учениците, ролята му на оценяващ възрастен и въпросът за конфиденциалността могат да направят някои разговори по-трудни. Авторите определят именно този баланс между доверие, експертност, приложимост и устойчивост като един от съществените въпроси пред училищните програми.
Разбира се, това е качествено изследване от един селски район на Непал. То не доказва, че българските ученици, родители и учители ще дадат същите отговори. Самите автори предупреждават, че резултатите не могат автоматично да бъдат пренасяни към други райони, градска среда или различни културни групи.
Но можем да допуснем, че зад местните особености стоят няколко доста универсални човешки потребности.
Юношите имат нужда от място, където могат да говорят без страх, че ще бъдат осмени или осъдени. Имат нужда възрастните около тях да разбират поне малко по-добре периода, през който преминават. Имат нужда разговорът за психичното здраве да бъде свързан с реалния им живот, а не да остане абстрактен урок. Родителите също имат нужда от подкрепа, защото от тях често очакваме да знаят как да помогнат на едно променящо се дете, без някой някога да ги е учил как се прави това.
А училището има едно огромно предимство: децата вече са там.
Subba, P., Lamichhane, B., Dulal, N., Skeen, S., Tomlinson, M., Jordans, M. J. D., & Luitel, N. P. (2026). What works in schools? Stakeholder perspectives on mental health intervention for adolescents in Nepal. Mental Health & Prevention, Article 200548. https://doi.org/10.1016/j.mhp.2026.200548
