Когато дадено поведение на децата и младите хора започне да поражда обществена тревога, първата реакция почти неизбежно е да се търси начин то да бъде ограничено. Ако става дума за социални мрежи, обсъждаме възрастови забрани. Ако става дума за смартфони, въвеждаме ограничения в училище или правила за екранното време. Ако употребата вече изглежда проблемна, естественото решение сякаш е устройството просто да бъде отнето. Разбира се, ограниченията са необходими. Те могат да прекъснат непосредствен риск, да поставят граници и да помогнат на детето да излезе от поведенчески модел, който трудно регулира само. Но ограничението отговаря само на един въпрос: какво не трябва да прави младият човек. Значително по-трудният въпрос е какво ще може да прави вместо това.
Поведението през юношеството не възниква във вакуум. То се организира около нормални психологически потребности от свързаност, принадлежност, автономност, компетентност, признание и постепенно отделяне от родителите. Теорията за самоопределението на Едуард Деси и Ричард Райън поставя автономността, компетентността и свързаността като основните психологически потребности, чието удовлетворяване подпомага мотивацията, развитието и благополучието (Ryan & Deci, 2017). Тези потребности не изчезват, когато ограничим начина, по който в момента се удовлетворяват. Ако млад човек търси контакт с връстници основно онлайн и достъпът му до телефона бъде прекъснат, потребността от принадлежност не се прекъсва заедно с интернет връзката. Ако устройството е основният му начин за избягване на конфликт у дома, отнемането му не премахва конфликта. Ако безкрайното скролване временно заглушава тревожност, самота или усещане за празнота, забраната може да отстрани поведението, без да промени преживяването, което го поддържа. Тук се появява слабостта на превенцията, основана върху контрол. Тя може да се окаже много по-добра в премахването на нежеланото поведение, отколкото в създаването на условия за желаното. Може да намали времето пред екрана, но не може чрез самото ограничение да създаде приятелство. Може да прекъсне достъпа до социална мрежа, но не може автоматично да произведе чувство за принадлежност. Може да наложи присъствие на семейната маса, но не може да гарантира, че около нея ще има разговор, приемане и емоционална близост.
От гледна точка на развитието това е фундаментална разлика. Устойчивото психично здраве не представлява отсъствие на симптоми и рисково поведение. Изследванията върху психичната устойчивост все по-често я разглеждат като резултат от взаимодействието между множество системи, включително личните ресурси, отношенията, семейството, училището и общността. Ан Мастен описва устойчивостта като способност на динамична система да се адаптира успешно при предизвикателства пред развитието, като подчертава значението на взаимодействащите защитни системи (Masten, 2021). Майкъл Унгар също поставя устойчивостта в мултисистемна рамка, според която адаптацията не може да бъде разбрана единствено чрез характеристиките на индивида, ако останалите системи около него не предоставят необходимите ресурси (Ungar, 2021). Това означава, че когато една система не функционира достатъчно добре, други могат поне частично да придобият компенсаторна роля. Семейството е изключително важна среда за развитие, но не е единствената. Значим учител, близък приятел, треньор, ментор, младежки лидер, спортен клуб, доброволческа група или общност по интереси могат да предоставят отношения и преживявания, които не са налични в непосредствената домашна среда.
Този принцип се вижда и в изследванията върху положителните преживявания в детството. Кристина Бетел и колеги установяват, че по-големият брой положителни преживявания в детството е свързан с по-благоприятно психично и релационно функциониране в зряла възраст, включително при хора, които съобщават за значителен брой неблагоприятни преживявания в детството (Bethell et al., 2019). Позитивният опит не заличава травмата. Но натрупването на риск не е единствената линия, по която се развива животът. Значение има и достъпът до подпомагащи справянето и развитието отношения, възможността човек да бъде изслушан, да принадлежи към общност и да има участие в среда, която го приема.
Подобна картина се очертава и при децата и юношите с повишен риск от депресия. Систематичният преглед на Барбара Титбол-Сантос и колеги включва 29 надлъжни изследвания с общо 62 405 участници и идентифицира защитни фактори в няколко различни системи: индивидуални характеристики, семейство, отношения с връстниците, училище и характеристики на квартала и общността (Tietbohl-Santos et al., 2024). Особено интересна е училищната свързаност. Систематичният преглед на Моника Ранити и колеги включва 34 надлъжни и две интервенционни изследвания. В повечето проучвания по-силното усещане за принадлежност към училищната среда и по-качествените отношения с връстници, учители и ученето са свързани с по-ниски нива на депресивни или тревожни симптоми. Двете включени интервенционни изследвания също намират подобрение на депресивните симптоми след интервенции, насочени към подобряване на свързаността (Raniti et al., 2022).
Това дава друга перспектива за начина, по който мислим за дигиталната употреба. Ако един млад човек няма достатъчно достъп до привлекателни физически пространства, групи по интереси, спорт, културни дейности, доброволчество или общности, в които може да установява отношения, тогава телефонът не конкурира реалния живот. В определени случаи той запълва празно пространство, което реалният живот не е успял да запълни.
Затова фразата „излез навън вместо да стоиш на телефона“ звучи загрижено и разумно, но може да бъде напълно безсмислена. Излез навън къде? При кого? Какво има там? Има ли пространство, в което младият човек действително е желан? Има ли дейност, която е достъпна финансово и географски? Има ли група, в която не трябва предварително да бъде уверен, социално умел и добре адаптиран, за да бъде приет?
Не всяка алтернатива на телефона е психологическа алтернатива на телефона. За да бъде такава, тя трябва да може да удовлетворява поне част от потребностите, които досега са намирали реализация чрез устройството.
Това е причината младежките организации, спортните клубове, творческите общности, доброволчеството, неформалното образование, ученическите инициативи и менторските програми да имат значение, което надхвърля понятието „свободно време“. В най-добрия си вид те предоставят социална структура. Младият човек има къде да бъде, има роля, има хора, които очакват присъствието му, може да развива компетентност и постепенно да придобива статус не чрез броя реакции върху публикацията си, а чрез реален принос и отношения.
Каква всъщност е връзката между проблемната употреба на смартфон и психичното здраве?
Популярният днес отговор е еднопосочен. Предполага се, че прекомерната употреба на телефона поражда депресивност, следователно намаляването на употребата би трябвало да намали и проблема. Ново надлъжно изследване на Аналий М. Бринкс и Татяна Перино, публикувано през 2026 г. в Journal of Family Psychology, поставя това опростено гледище под съмнение (Brincks & Perrino, 2026). Авторите разглеждат проблемната употреба на телефона не сведена до количеството екранно време, а като трудно регулирана употреба, която може да наруши функционирането. Две деца могат да прекарват едно и също време с телефона, но при едното употребата да бъде организирана около комуникация, интереси и конкретни дейности, а при другото да бъде компулсивна, трудно прекъсваема и постепенно да измества съня, отношенията или други важни области от живота.
Бринкс и Перино използват данни от мащабното американско Adolescent Brain Cognitive Development Study. Проследени са периоди, в които участниците са приблизително на 11 до 12, 12 до 13 и 13 до 14 години. Изследователите проверяват не само дали проблемната употреба на телефона и депресивните симптоми се появяват едновременно, а дали едното предсказва промени в другото във времето. В анализа са включени и три семейни фактора: родителско приемане, родителски мониторинг и семейни конфликти. Резултатът е интересен. В рамките на един и същи момент по-високата проблемна употреба на телефона е свързана с повече депресивни симптоми. Но когато авторите разглеждат развитието във времето, не откриват значима пряка връзка, според която проблемната употреба сама по себе си предсказва по-късно увеличаване на депресивните симптоми. Не се открива и значима директна връзка в обратната посока, при която депресивните симптоми директно предсказват по-късна проблемна употреба на телефона.
Връзката се появява през семейната среда.
По-високата проблемна употреба е свързана с по-нисък родителски мониторинг, който впоследствие е свързан с повече депресивни симптоми. В обратната посока по-високите депресивни симптоми са свързани с по-ниско родителско приемане и повече семейни конфликти, които впоследствие са свързани с по-висока проблемна употреба на телефона (Brincks & Perrino, 2026).
Това променя значително начина, по който можем да интерпретираме поведението.
Телефонът остава част от проблема, но не непременно неговият първоначален двигател. По-подходящо е да си представим цикъл от взаимно свързани процеси. Младият човек преживява напрежение, конфликт или липса на приемане. Телефонът предоставя достъп до разсейване, социален контакт или временно психологическо оттегляне. Повече време в устройството може допълнително да отслаби семейното взаимодействие и информираността на родителите. Отслабената връзка може да увеличи дистреса. Дистресът от своя страна може отново да увеличи потребността от оттегляне към телефона.
В подобна система въпросът „Кое причинява кое?“ постепенно става маловажен, за сметка на въпроса „Какво поддържа цикъла?“.
Точно тук възниква проблемът с простото отнемане на телефона. Ако устройството участва в поддържането на затруднението, ограничаването му може да бъде част от решението. Но ако употребата изпълнява и функция на справяне със самота, конфликт, липса на приемане или отсъствие на други пространства за принадлежност, премахването на телефона отстранява едновременно и риска, но и един от наличните начини за регулиране на преживяването. Проблемната употреба на телефона може да се превърне в самостоятелен източник на затруднения и да задълбочава вече съществуващи проблеми. Но поне в част от случаите тя може едновременно да бъде проблем и стратегия за справяне с друг проблем.
Ако единствената интервенция е „махаме телефона“, ние може да прекъснем поведението, без да променим системата, която го е направила функционално необходимо. Ако семейният конфликт остава същият, ако младият човек продължава да се чувства неприет, ако няма приятелска група, безопасно място след училище, спорт, общност или значим възрастен, тогава потребността от психологическо оттегляне остава. Тя просто ще намери друг канал.
Следователно смисленият въпрос при проблемната употреба не е „Колко часа трябва да разрешим?“, а „Каква функция изпълнява телефонът за този млад човек?“.
Свързва ли го с хора, които не намира около себе си? Намалява ли скуката в среда, в която няма реална възможност за участие? Предоставя ли му усещане за компетентност? Позволява ли му да избегне конфликт? Дава ли му чувство, че принадлежи някъде? Използва ли го, за да не остава сам със собствените си мисли?
Отговорите на тези въпроси могат да насочат към това каква алтернатива е необходима, за да задоволи пълноценно тази функция.
Ако основният дефицит е принадлежност, психологическата алтернатива може да бъде устойчива група по интереси или младежка организация, а не повече индивидуални занимания. Ако дефицитът е компетентност и признание, спортът, музиката, техническите клубове, изкуството или доброволчеството могат да създадат реална арена за овладяване на умения. Ако проблемът е липсата на безопасен възрастен, менторската връзка може да има по-голямо значение от поредната лекция за дигитална грамотност. Ако телефонът служи за бягство от конфликт у дома, тогава ограничаването му без работа върху отношенията може да усили самото преживяване, от което детето се опитва да избяга.Позитивната алтернатива трябва да бъде психологически достъпна, не само административно налична. Младежки център, в който младият човек се чувства нежелан, не е алтернатива на онлайн общността, в която се чувства приет. Спортен клуб, основан върху унижение и прекомерна конкуренция, може да бъде физически далеч от телефона и едновременно с това да не предоставя нито сигурност, нито принадлежност. Формалното присъствие не е равнозначно на свързаност.
Изследването на Бринкс и Перино поставя семейството в центъра на тези механизми. Но оттук перспективата може да бъде разширена. Ако семейството е защитна система, която в определен момент е нарушена, задачата не може винаги да бъде единствено „поправете семейството“. Самите родители често са обременени от собствените си затруднения и не разполагат с необходимия ресурс. Понякога самите те преживяват психични, социални или икономически трудности. Понякога конфликтът е хроничен. Понякога промяната е бавна. А понякога възможността специалистът или институцията да въздейства непосредствено върху семейната динамика е ограничена.
В тези случаи е детето не бива да остава зависимо от една единствена система за всички свои защитни ресурси.
Данните за училищната свързаност, подкрепящите връстници и отношенията извън непосредственото семейство дават основания да предполагаме, че други социални среди могат да изпълняват част от защитната функция. Това не означава, че треньорът заменя родителя или че младежката организация компенсира напълно семейното отхвърляне. Означава, че развитието е мултисистемно и наличието на повече от един източник на принадлежност и подкрепа може да намали зависимостта на младия човек от една нарушена връзка (Masten, 2021; Tietbohl-Santos et al., 2024; Ungar, 2021).
Има и още една неудобна страна на разговора за семейството и телефоните.
Когато родителят вижда детето постоянно с телефон в ръка, той лесно може да възприеме проблема като принадлежащ изцяло на детето. Устройството се превръща във видимия носител на всичко, което тревожи възрастните: липса на разговор, отдръпване, неспазване на правила, нарушен сън, липса на интерес към семейни дейности. Следователно логичното решение изглежда да бъде ограничен телефонът на детето.
Но отношенията с технологиите се научават и чрез наблюдение.
В литературата се използва понятието „родителска техноференция“, с което се описва прекъсването на взаимодействието между родител и дете от телефон или друго дигитално устройство. Метаанализът на Дзинхуей Джан и колеги от 2025 г. обхваща 53 изследвания с общо 60 555 участници и намира умерена положителна връзка между родителската техноференция и проблемната медийна употреба при децата и младите хора. Връзката е по-силна, когато техноференция се наблюдава и при двамата родители (Zhang et al., 2025). Резултатът прави трудно защитима интервенция, в която единственото лице, от което се очаква дигитална саморегулация, е детето.
Още по-показателно е изследването на Дзиню Ген и колеги. Възприеманото от юношите родителско пренебрегване поради телефон предсказва по-късна проблемна употреба на смартфон. Самотата в семейството се очертава като един от посредничещите механизми (Geng et al., 2021). Това създава парадокс. Родителят може да използва телефона като начин да се оттегли от стреса, претоварването или напрежението в семейството. Детето наблюдава този модел и същевременно преживява намалена емоционална наличност на родителя. Самотата или конфликтът могат да увеличат собствената му употреба. След това именно неговият телефон става прицел на семейната тревога и контрол. Промяната обаче със сигурност трябва да включва и поведението на възрастните.
Трудно е да изградим у детето убеждението, че човешкото присъствие има приоритет пред известието на екрана, ако собственото ни поведение показва обратното. Трудно е да настояваме юношата да регулира импулса да провери телефона си по време на разговор, ако възрастният прекъсва същия разговор при всяка вибрация. Трудно е да твърдим, че устройството не трябва да служи за избягване на неприятни емоции, ако именно това е моделът, който детето ежедневно наблюдава. Затова семейните правила за технологиите имат повече психологически смисъл, когато са общи. Не „ти оставяш телефона си“, а „когато разговаряме, всички оставяме телефоните“. Не „на теб ти е забранено по време на хранене“, а „масата е място без устройства за всички“. Не защото родителят и детето имат еднаква отговорност, а именно защото нямат. Възрастният има по-голяма отговорност да моделира поведението, което очаква от детето.
Тук постепенно се очертава и различен модел на превенция.
При него проблемната употреба на телефона не се игнорира и не се романтизира. Ограничения изглеждат реално необходими. Но всяко ограничение трябва да бъде придружено от въпроса какъв реален ресурс ще заеме освободеното пространство.
Ако намаляваме дигиталната свързаност, трябва да увеличаваме достъпа до човешка свързаност. Ако ограничаваме пасивното потребление, трябва да увеличаваме възможностите за активно участие. Ако отнемаме един източник на статус и признание, трябва да създаваме възможности младият човек да преживява компетентност и принос другаде. Ако телефонът е убежище от хаотична семейна среда, трябва да съществува поне още едно физическо и социално място, което е безопасно и предвидимо.
Това е причината проблемът със смартфоните да не може да бъде решен единствено чрез смартфоните.
Дигиталната среда е част от екологията на развитието. Тя може да усилва проблеми, да поддържа компулсивно поведение и да измества важни дейности. Но тя също така навлиза в пространства, които преди това са останали празни. Там, където няма достъпна общност, тя предлага общност. Там, където няма признание, предлага измерими знаци за внимание. Там, където няма достатъчно автономност, предлага свят, който младият човек може сам да избира. Там, където непосредствените отношения причиняват болка, предлага дистанция.
Устойчивият отговор не е да защитаваме телефона. Той е да направим живота извън него достатъчно богат, свързан и достъпен, за да може устройството да престане да изпълнява толкова много психологически функции едновременно.
Изследването на Бринкс и Перино е важно именно защото измества разговора от опростената връзка „телефон и депресия“ към отношенията, през които тази връзка се развива. То показва, че когато разглеждаме проблемната употреба само като индивидуален навик на детето, рискуваме да пропуснем системата около него.
Следващата стъпка е да разширим тази система още повече.
Не само детето трябва да има по-добра саморегулация. Родителят трябва да моделира присъствие и свързаност. Семейството трябва да разполага с условия за свързаност. Училището трябва да може да предоставя принадлежност, а не само обучение. Общността трябва да предлага реални места за участие. Младежките организации, спортът, културата, доброволчеството и неформалното образование не трябва да бъдат третирани като бонус след решаването на „сериозните“ проблеми. За част от младите хора именно те могат да бъдат част от психологическата инфраструктура, която прави справянето възможно.
Въпросът не е само колко време младият човек прекарва на телефона, а какво има в живота му, когато го остави.
Bethell, C., Jones, J., Gombojav, N., Linkenbach, J., & Sege, R. (2019). Positive childhood experiences and adult mental and relational health in a statewide sample: Associations across adverse childhood experiences levels. JAMA Pediatrics, 173(11), e193007. https://doi.org/10.1001/jamapediatrics.2019.3007
Brincks, A. M., & Perrino, T. (2026). Problematic phone use and depression among early adolescents across time: The role of family factors. Journal of Family Psychology, 40(6), 891–902. https://doi.org/10.1037/fam0001492
Geng, J., Lei, L., Ouyang, M., Nie, J., & Wang, P. (2021). The influence of perceived parental phubbing on adolescents’ problematic smartphone use: A two-wave multiple mediation model. Addictive Behaviors, 121, 106995. https://doi.org/10.1016/j.addbeh.2021.106995
Masten, A. S. (2021). Resilience in developmental systems: Principles, pathways, and protective processes in research and practice. In M. Ungar (Ed.), Multisystemic resilience: Adaptation and transformation in contexts of change (pp. 113–134). Oxford University Press. https://doi.org/10.1093/oso/9780190095888.003.0007
Raniti, M., Rakesh, D., Patton, G. C., & Sawyer, S. M. (2022). The role of school connectedness in the prevention of youth depression and anxiety: A systematic review with youth consultation. BMC Public Health, 22, 2152. https://doi.org/10.1186/s12889-022-14364-6
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness. Guilford Press.
Tietbohl-Santos, B., Shintani, A. O., Montezano, B. B., Biazin, P., Signori, G. M., Pulice, R., Dalla Vecchia, G. F., Bebber, J. C., Noronha, L., & Passos, I. C. (2024). Protective factors against depression in high-risk children and adolescents: A systematic review of longitudinal studies. Brazilian Journal of Psychiatry, 46, e20233363. https://doi.org/10.47626/1516-4446-2023-3363
Ungar, M. (Ed.). (2021). Multisystemic resilience: Adaptation and transformation in contexts of change. Oxford University Press. https://doi.org/10.1093/oso/9780190095888.001.0001
Zhang, J., Zhang, Q., Xiao, B., Cao, Y., Chen, Y., & Li, Y. (2025). Parental technoference and child problematic media use: Meta-analysis. Journal of Medical Internet Research, 27, e57636. https://doi.org/10.2196/57636
