Случая от Младежкия хълм и механизмите, които го направиха възможен
„Което кърви, то води“ е правило, познато на медиите отпреди времето на социалните мрежи. То обаче не е журналистическа прищявка, а отражение на реална психологическа асиметрия. Негативната информация се обработва от човешкия мозък приоритетно, задържа се по-дълго и влияе по-силно върху преценките ни от позитивната, феномен, документиран в стотици изследвания и обобщен в извода, че „лошото е по-силно от доброто“ (Baumeister et al., 2001; Rozin & Royzman, 2001). Логиката е: за оцеляването ни пропуснатата заплаха струва повече от пропуснатата възможност. Психофизиологични измервания потвърждават, че негативните новини предизвикват по-силна и по-устойчива реакция на възбуда и внимание, при това кроскултурно (Soroka et al., 2019).
Дотук нищо ново. Новото е, че тази древна уязвимост за пръв път в историята е впрегната от индустриален механизъм, който я измерва в реално време и я монетизира. Алгоритмите на социалните платформи не са проектирани да ни информират, а да ни задържат, да ни ангажират да присъстваме възможно най-дълго време в тяхната среда. Съдържание, натоварено с морално възмущение, се разпространява значително по-бързо: всяка допълнителна морално-емоционална дума в една публикация увеличава вероятността тя да бъде споделена с около 20 процента (Brady et al., 2017). При това невярната информация пътува по-далеч, по-бързо и по-дълбоко от вярната именно защото е по-нова, по-страшна и по-възмутителна (Vosoughi et al., 2018). Крокет описва как дигиталната среда трансформира моралното възмущение от рядък, скъп и рискован социален инструмент в евтин, безопасен и незабавно възнаграждаван рефлекс (Crockett, 2017). Резултатът е спирала: платформата показва това, което ни разгневява, гневът генерира ангажираност, ангажираността учи алгоритъма да показва още. Потребителят се оказва затиснат от лавина, обграден от крайности и черно-бели краски, и понеже светът е това, което възприемаме, светът на потребителя на социални мрежи става свят на крайности. Гербнер нарече това култивационен ефект още в епохата на телевизията: продължителното потапяне в среда на насилие поражда трайно изкривена картина за действителността (Gerbner et al., 2002). Днешните препоръчващи системи изпълняват същото култивиране, но интензифицирано, персонализирано, денонощно и с обратна връзка.
Механизмът притежава дълбока, самовъзпроизвеждаща се структура, която трябва да бъде описана изрично. Актът на насилие поражда страх, а страхът рядко остава прикрепен към конкретния си източник. Човешкото мислене се защитава чрез генерализация: от отделния извършител към групата, към която той принадлежи или към която бива причислен, от единичното събитие към цяла категория хора, места, обстоятелства. Олпорт описа тази плъзгаща се логика още преди седем десетилетия като сърцевина на предразсъдъка: категорията поглъща индивида и започва да отговаря вместо него (Allport, 1954). Генерализираният страх се преработва в нещо по-удобно за носене, защото страхът е пасивен и унизителен, а гневът е активен и мобилизиращ. Възмущението и омразата към вече очертаните „те“ дават усещане за контрол и морално превъзходство. А омразата, достигнала критична маса, ражда следващия акт на насилие, този път извършен с чиста съвест, като възмездие или превенция. Кръгът се затваря и започва отначало, с по-висок заряд: насилие, страх, генерализация, омраза, ново насилие.
Този цикъл е стар колкото човешките общности и обикновено е бил ограничаван от триене: новината се е разпространявала бавно, засягала е малцина пряко, емоцията е имала време да отзвучи между отделните обороти. Социалните мрежи премахнаха триенето и добавиха усилване. Събитието, което поражда страх и възмущение, вече достига милиони за часове, при това не в осведомителния си вид, а в най-емоционално наситената си редакция, защото именно тя печели алгоритмичната селекция (Brady et al., 2017; Vosoughi et al., 2018). Всеки оборот на цикъла се извършва пред публика, която го подхранва с харесвания и споделяния, а моралното възмущение, някога скъп и рискован социален акт, е сведено до безплатен рефлекс с незабавна награда (Crockett, 2017). Генерализацията, която в естествена среда изисква време и повторение, тук е готов продукт: потокът услужливо подрежда едно до друго десетки сходни събития от различни места и години, създавайки усещане за вълна там, където статистически може да няма никаква, и за вездесъщ враг там, където има отделни извършители. Лупата на (а)социалните мрежи не просто показва пожара, тя фокусира лъчите върху сухата трева. И понеже култивираната картина на света става по-страшна от реалния свят (Gerbner et al., 2002), готовността за следващия оборот, за подкрепа на крайното решение, за саморазправа, за превантивна жестокост, расте независимо от действителната динамика на престъпността.
Имах възможност да наблюдавам механизма отблизо. Страница с около хиляда последователи, чиито публикации обичайно достигат няколкостотин прегледа, публикува анализ по повод убийството на Георги Кузев. Осемстотин и петдесет хиляди прегледа, единадесет хиляди харесвания, над хиляда коментара. Не защото анализът беше по-добър от предишните, а защото кървеше. И коментарите под него потвърдиха диагнозата: текстът, който говореше за необходимостта да се види причината зад симптома, беше прочетен предимно като повод за още възмездителна ярост. Публикацията стана ярък пример на собствената си тематика, моментна снимка на цикъла в действие: не текстът беше умножен, а зарядът, който той неволно носеше.
В момента може да наблюдаваме в реално време този цикъл – страх/ненавист/гняв [към педофилска постъпка] – генерализация – действие – страх/ненавист/гняв – генерализация [към младежите/”алтовете”/феновете на метъл банди и т.н.] – .. очакваме действие. Първоначалният импулс, нечия емоционална реакция срещу конкретно или въображаемо деяние – посегателство срещу дете, премина през фазата на генерализация и произведе своеобразно трайно движение, което се реализира в действие с фатален край. Такива движения, веднъж възникнали, лесно привличат последователи, които имат нужда да рационализират собствената си агресия, а алгоритъмът ги радикализира още повече. Пред очите ни цикълът не спря дотук, а влезе в нов оборот. Страхът и гневът, този път насочени към извършителите, вече се разширяват по познатия механизъм: от десетимата конкретни младежи към „младежите“ изобщо, към определени субкултурни общности, към почитателите на дадени музикални стилове, към всяка разпознаваема група, върху която генерализацията може да се закрепи. Публичното пространство отново се насища с колективни етикети, постове на повече или по-малко авторитетни личности съдържат спомени или размисли относно „младежта”, а алгоритмичната свръх-лупа отново води до чудовищна хипертрофия на най-крайните гласове. Ако логиката на цикъла се запази, следващото действие е въпрос на време. Става дума не за поредица от изолирани ексцесии, а за възпроизвеждащ се механизъм, който ще продължи да генерира жертви, докато остава неразпознат.
Системният контекст
За да схванем реалните причини за случая, който предизвика тези реакции, на първо място трябва да бъдем наясно , че децата, извършили садистичният, са родени в една конкретна социална среда, която възпитава конкурентност, самоутвърждаване и егоцентризъм. Това твърдение не е свободна спекулация. Данните са налице. Мета-анализ на американски студенти показва спад на диспозиционната емпатия (емпатията като устойчива личностна черта, а не като ситуативна емпатична реакция в конкретен момент) с около 40 процента между 1979 и 2009 година, като най-стръмната част на спада съвпада с масовизирането на интернет и на медийната култура на себепредставянето (Konrath et al., 2011). Туендж и Кембъл документират паралелен възход на нарцистичните черти в същите кохорти (Twenge et al., 2008). Касър показва как материалистичните и състезателни ценностни ориентации, системно насърчавани от консуматорската култура, корелират с по-ниско благополучие и по-слаба просоциалност (Kasser, 2002). Това не е морализаторство, а емпирично измерена промяна в ценностния профил на поколения. Никое дете не избира да се роди в тази среда, както никое дете не избира алгоритъма, който ще оформи възприятията му.
Към ценностната среда се добавя и дигиталното отглеждане в най-буквалния смисъл. Педиатричните препоръки са категорични, че екранното време преди двегодишна възраст следва да е сведено до минимум, а след това строго ограничено и при наблюдение от възрастен (Council on Communications and Media, 2016). Реалността е противоположна: екранът е най-достъпната бавачка. А цената е измерима. Невроизобразителни данни при деца в предучилищна възраст показват, че по-високата екранна употреба се асоциира с по-нисък микроструктурен интегритет на бялото мозъчно вещество именно в трактовете, поддържащи езика и възникващата грамотност, тоест в сензитивния период, когато мозъкът се изгражда чрез живо взаимодействие (Hutton et al., 2020). Както всичко останало, емпатията не е вродена даденост, а умение, което се калибрира лице в лице: чрез погледа, интонацията, незабавната обратна връзка на живото човешко лице. Екранът не наказва безчувствеността и не възнаграждава съпричастието. Дете, отгледано предимно от него, е като сляпо котенце в социалния свят: физически зрящо, но невиждащо другия.
Дистанционна диагноза
Тук не се поставя клинична диагноза на конкретни лица; коментират се публично известни факти по случая през призмата на добре установени конструкти. А фактите са красноречиви: продължително, ритуализирано насилие, извършвано за публика и документирано от самите извършители, последвано от поведение, което не съдържа никакъв очевиден знак на емоционален отклик.
Тук е мястото да се разграничат два реда обяснения, които често се смесват. Ситуационните теории, деиндивидуацията в групата (Zimbardo, 1969) и моралното дезангажиране чрез дехуманизация на жертвата (Bandura, 1999), обясняват добре как десет души могат да извършат заедно това, което никой от тях не би извършил сам. Но те имат ясна граница на приложимост: ситуационният ефект е по природа временен. Когато групата се разпадне, когато анонимността изчезне, когато извършителят застане сам пред съда, дни след деянието, изтрезнял от груповата динамика и изправен пред реалните ѝ последици, обичайната картина включва срив, страх, търсене на оправдание, а често и искрено ужасяване от собственото деяние. Именно този момент е диагностичен. Ако жестокостта беше продукт единствено на „глутницата“, отделянето от нея би трябвало да върне индивидуалната моралност и с нея поне наченки на разкаяние, дори само инструментално, в опит за снизхождение.
Такива наченки не се наблюдават. Пълното отсъствие на емоционален отговор пред съда, при изминало време, разпаднала се група и максимален личен залог, измества обяснението от ситуацията към устойчиви личностни характеристики. Литературата описва точно този профил: черти на коравосърдечие и емоционална безчувственост (callous-unemotional traits; Frick & White, 2008), дефинирани чрез липса на вина и разкаяние, безчувственост към страданието на другия и плитък афект, се отличават именно със своята стабилност във времето и между контексти и са най-силният известен предиктор за тежка, устойчива антисоциалност при непълнолетни (Frick & White, 2008). При носителите на тези черти дори перспективата за наказание не поражда обичайната емоционална реакция, защото дефицитът е в самата способност за преработка на дистрес сигнали, своите и чуждите (Blair, 2013). Групата в този прочит не е причината, а само сцената: тя е предоставила условията, при които вече формираният дефицит е могъл да се прояви в пълния си обем. Ситуационните механизми обясняват формата на деянието, колективна, ритуализирана, ескалираща. Устойчивите черти обясняват защо след разпадането на ситуацията не последва това, което при психически съхранени извършители неизбежно следва.
Това уточнение не отслабва, а усилва основната теза на текста. Чертите на коравосърдечие и емоционална безчувственост не са генетична даденост; тяхното развитие е резултат от взаимодействие между евентуална предразположеност и среда, в която ключова защитна роля играят именно топлите, отзивчиви, лице в лице взаимодействия в ранното детство (Waller et al., 2013). Среда, в която тези взаимодействия са системно изместени от екрана в сензитивните периоди на социалното развитие, не създава жестокост от нищото, но отнема на детето точно онзи опит, който би могъл да компенсира предразположеността, преди тя да се втвърди в характер.
Причината зад симптома
Възмездието към извършителите е работа на съда и тя ще бъде свършена. Но ако общественото внимание се изчерпи с нея, източникът на патологията ще остане непокътнат и следващият случай е въпрос на време. Основният виновник остава неразпознат, неназован и непризован: една среда, която системно замества живото човешко взаимодействие с екранно, монетизира най-древните ни страхове и възпитава поколение зрители на собствения си живот. Никой не избира да се роди в нея. Но обществото, което вече знае как тя действа, избира всеки ден дали да я остави непроменена. Слепите котенца нямат вина, че не виждат. Виновни сме ние, ако продължим да гасим лампата.
Allport, G. W. (1954). The nature of prejudice. Addison-Wesley.
Bandura, A. (1999). Moral disengagement in the perpetration of inhumanities. Personality and Social Psychology Review, 3(3), 193–209. https://doi.org/10.1207/s15327957pspr0303_3
Baumeister, R. F., Bratslavsky, E., Finkenauer, C., & Vohs, K. D. (2001). Bad is stronger than good. Review of General Psychology, 5(4), 323–370. https://doi.org/10.1037/1089-2680.5.4.323
Blair, R. J. R. (2013). The neurobiology of psychopathic traits in youths. Nature Reviews Neuroscience, 14(11), 786–799. https://doi.org/10.1038/nrn3577
Brady, W. J., Wills, J. A., Jost, J. T., Tucker, J. A., & Van Bavel, J. J. (2017). Emotion shapes the diffusion of moralized content in social networks. Proceedings of the National Academy of Sciences, 114(28), 7313–7318. https://doi.org/10.1073/pnas.1618923114
Council on Communications and Media. (2016). Media and young minds. Pediatrics, 138(5), e20162591. https://doi.org/10.1542/peds.2016-2591
Crockett, M. J. (2017). Moral outrage in the digital age. Nature Human Behaviour, 1(11), 769–771. https://doi.org/10.1038/s41562-017-0213-3
Frick, P. J., & White, S. F. (2008). Research review: The importance of callous-unemotional traits for developmental models of aggressive and antisocial behavior. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 49(4), 359–375. https://doi.org/10.1111/j.1469-7610.2007.01862.x
Gerbner, G., Gross, L., Morgan, M., Signorielli, N., & Shanahan, J. (2002). Growing up with television: Cultivation processes. In J. Bryant & D. Zillmann (Eds.), Media effects: Advances in theory and research (2nd ed., pp. 43–67). Lawrence Erlbaum Associates.
Hutton, J. S., Dudley, J., Horowitz-Kraus, T., DeWitt, T., & Holland, S. K. (2020). Associations between screen-based media use and brain white matter integrity in preschool-aged children. JAMA Pediatrics, 174(1), e193869. https://doi.org/10.1001/jamapediatrics.2019.3869
Kasser, T. (2002). The high price of materialism. MIT Press.
Konrath, S. H., O’Brien, E. H., & Hsing, C. (2011). Changes in dispositional empathy in American college students over time: A meta-analysis. Personality and Social Psychology Review, 15(2), 180–198. https://doi.org/10.1177/1088868310377395
Rozin, P., & Royzman, E. B. (2001). Negativity bias, negativity dominance, and contagion. Personality and Social Psychology Review, 5(4), 296–320. https://doi.org/10.1207/S15327957PSPR0504_2
Soroka, S., Fournier, P., & Nir, L. (2019). Cross-national evidence of a negativity bias in psychophysiological reactions to news. Proceedings of the National Academy of Sciences, 116(38), 18888–18892. https://doi.org/10.1073/pnas.1908369116
Twenge, J. M., Konrath, S., Foster, J. D., Campbell, W. K., & Bushman, B. J. (2008). Egos inflating over time: A cross-temporal meta-analysis of the Narcissistic Personality Inventory. Journal of Personality, 76(4), 875–902. https://doi.org/10.1111/j.1467-6494.2008.00507.x
Vosoughi, S., Roy, D., & Aral, S. (2018). The spread of true and false news online. Science, 359(6380), 1146–1151. https://doi.org/10.1126/science.aap9559
Waller, R., Gardner, F., & Hyde, L. W. (2013). What are the associations between parenting, callous-unemotional traits, and antisocial behavior in youth? A systematic review of evidence. Clinical Psychology Review, 33(4), 593–608. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2013.03.001
Zimbardo, P. G. (1969). The human choice: Individuation, reason, and order versus deindividuation, impulse, and chaos. In W. J. Arnold & D. Levine (Eds.), Nebraska Symposium on Motivation (Vol. 17, pp. 237–307). University of Nebraska Press.
