В психотерапевтичната практика клиентите нерядко разбират напълно защо страдат, разпознават повтарящите се модели на поведение, могат да ги назоват и въпреки това липсва промяна. Разбирането е налице, но животът не се променя. Тази пропаст между инсайта и действието е може би едно от най-честите разочарования, с които се сблъскват и терапевтите, и техните клиенти. Изследванията в областта на психотерапевтичните процеси потвърждават, че интелектуалният инсайт не е нито необходимо, нито достатъчно условие за трайна промяна. Дженисен и колеги (Jennissen et al., 2021) установяват, че нарастването на инсайта в хода на динамичната терапия предсказва намаляване на депресивните симптоми, но само когато е съпроводено с промяна в поведенческите модели. Лазарус (Lazarus, 2015) обобщава обширна клинична и изследователска литература, за да заключи, че инсайтът е ценна отправна точка, но без конкретни поведенчески промени и тяхното подкрепление хората остават „заседнали“. SAMHSA (Федерална агенция на САЩ по зависимости и психично здраве) също подчертава в своите клинични ресурси, че разбирането само по себе си не променя автоматично поведението, а единствено създава условия, в които промяната става възможна.
Човек може да знае защо страда и въпреки това да продължава да страда. А може и да не знае кое е отключило страданието, но подхождайки към него каквото то е тук и сега, да го преодолее. В ранните години на психологията, особено в някой нейни форми, прозрението често е било мислено като централният механизъм за промяна. Но клиничният опит отдавна е показал, че когнитивното разбиране само по себе си не води автоматично до нов живот. Пациентът може да каже „Знам, че търся одобрение, защото съм израснал с критичен баща.“ И въпреки това ще продължи да се подчинява на същия модел. Нещо повече – с този подход много по-често биват отгледани рационализации и псевдореминисценции, отколкото промяна. Всъщност ако определен аспект в тези подходи има позитивен аспект, то това вероятно е актът на самоизследване, на самодистанциране от перспективата на наблюдател на личните преживявания, с други думи процесите на когнитивно отделяне, приемане и аз-като-контекст.
Терапията на приемане и ангажираност предлага свой отговор на това предизвикателство. Тя не отрича стойността на разбирането, но поставя акцента другаде: върху способността на човека да действа в съответствие с ценностите си дори когато вътрешният пейзаж е труден, болезнен или изпълнен с несигурност. Шестият и финален процес в модела на ТПА, ангажираното действие, е именно онзи мост, който свързва осъзнатостта с живота.
Ако ценностите са компасът, ангажираното действие е самото движение. Ако приемането и когнитивното отделяне освобождават от вътрешни бариери, ангажираното действие е начинът, по който тази свобода, или новопридобитата психологическа гъвкавост, получава възможност да се реализира.
Ангажираното действие среща два вида препятствия: външни и вътрешни. Тяхното разграничаване е важно за избора на терапевтичната стратегия.
Външните препятствия са ситуации, хора или обстоятелства, с които клиентът избягва контакт. Те могат да включват социални ситуации при социална фобия, открити пространства при агорафобия, специфични обекти при фобии, или определени взаимоотношения, натоварени с тревожност. От гледна точка на ТПА всички тези форми на избягване се разбират като опити да се предотврати контактът с нежелани вътрешни преживявания, а не само с външните стимули сами по себе си.
Важно е обаче да се подчертае, че не всяко избягване е патологично. Невропсихологът Джоузеф ЛеДу, чиято изследователска програма в Нюйоркския университет е посветена на неврологичните основи на страха и тревожността, разграничава реактивното от проактивното избягване (LeDoux, 2015). Реактивното избягване е автоматичен отговор на заплаха, докато проактивното избягване е съзнателна стратегия за предотвратяване на вредни ситуации. Избягването на движение по натоварен булевард без светофар, или отдалечаването от ръба на висока сграда, са адаптивни поведения, а не симптоми.
При работа с клиент, страдащ от социална тревожност, терапевтът може да въведе стратегии за проактивно избягване като предварително планирани временни „изходи“ в ситуации, в които пълното присъствие би надхвърлило капацитета на клиента. Ако например клиентът трябва да присъства на важно събитие, но тревожността е висока, предварителното договаряне на определен срок и граници на поведение, приети предварително от клиента, могат да послужат като компромисни стъпала, които да улеснят поетапната експозиция. Целта не е да се нормализира избягването, а да се използва временно като стъпало към по-пълно ангажиране. Съществено е границите и постепенното им разширяване да се определят от клиента. Той/тя трябва да се ангажира активно с разширяването на своят поведенчески репертоар не като самоцел, а по посока на своите ценности. Това не е маловажно разграничение, а представлява есенцията, която разграничава ТПА от други подходи. Дори в рамките на ТПА понякога е налице неразбиране на характера на психологическата гъвкавост и съответно на подходите към нейното развитие. При класическата КПТ например, ако клиентът страда от депресия, той бива подтикнат да започне да предприема различни дейности стъпка по стъпка. В ТПА правим същото.. но не спрямо произволни, или предходно обичайни дейности, а спрямо изрично такива, които произтичат от ценностите на клиента. В предната публикация разгледахме въпросникът за живот в съответствие с ценностите – в неговата интерпретация търсим тези области, в които са налице същевременно високи оценки за важност , и сравнително ниски оценки за съответствие на дейностите. Тъкмо към тези области насочваме и ангажираното действие на клиента стъпка по стъпка. Ако той цени приятелството и същевременно настоящото му страдание го откъсва от действия в тази посока, не го насърчаваме да тича 2-5-10 минути сутрин, а го подтикваме да поговори, отиде при за определено време, покани и т.н. своите приятели, или да посети места където може да ги открие, или друго действие в тази посока в зависимост от конкретиката на клиента. Ако цени музикалното си творчество не го подтикваме да потърси приятелите си, а да изсвири поне няколко ноти днес, и малко повече утре и т.н. Действието следва да произтича от ценности, а не просто от списък с „полезни дейности“. Терапевтът който практикува ТПА, търси начин да ангажира клиента с първата малка и конкретна стъпка още днес, а не когато проблемите са решени.
Проблемното избягване е онова, което систематично стеснява живота на клиента и го отдалечава от ценностите му. Когато човек спира да посещава приятели, защото се страхува от тревожност, когато отказва нови възможности, защото не иска да усети несигурност, когато избягва близостта, за да не изпита уязвимост, тогава избягването е станало клетка, а не защита.
Вторият вид препятствия е вътрешен. Клиентът не избягва конкретни ситуации, а собствените си преживявания директно: мисли, емоции, спомени, телесни усещания. В този случай акцентът пада върху когнитивното отделяне и приемането. И двете форми представляват преживелищно избягване, което е централен механизъм на психологическата ригидност и е свързано с широк спектър от психопатологични прояви (Hayes et al., 1996). Преживелищното избягване функционира по логиката на отрицателното подкрепление: всеки опит да се избегне неприятно вътрешно преживяване носи краткосрочно облекчение, което подкрепя самото избягване. Резултатът е парадоксален: колкото повече клиентът се бори с мислите и чувствата си, толкова по-силно те се налагат. Животът се свива, целите се изоставят, а вниманието се концентрира изцяло върху управлението на вътрешния дискомфорт. Краткосрочната ефективност се превръща в дългосрочно страдание.
Ценностите като ориентир на действието
В клиничната практика се срещат два основни профила на затруднение. При първия клиентът просто не знае накъде иска да върви. Животът е протекъл в режим на оцеляване, на отвличане по непосредствените стимули (дисфункция, инжинерно заложена в самата структура на различните дигитални платформи и оказваща отчетливо влияние върху съвременното общество) или в изпълнение на чужди очаквания, и когато терапевтът попита „Какво е важно за теб?“, „Кое е ценното за теб в живота?“, въпросът предизвиква объркване или тревожност. При втория профил клиентът знае много добре какво иска. Той може да опише с ентусиазъм живота, който би искал да живее, да назове ценностите, да формулира целите. И въпреки това не стига дотам. Между знанието и действието зее пропаст, запълнена с препятствия.
Именно при втория профил въпросът „Какво пречи?“ е централен за терапевтичната работа. Отговорът почти неизменно сочи към избягване: избягване на тревожност, на срам, на несигурност, на болка, на риск от провал или отхвърляне. Ангажираното действие е онзи процес, чрез който клиентът се учи да предприема стъпки към ценностите си въпреки присъствието на тези вътрешни преживявания, а не след тяхното изчезване. При първият профил е необходимо първоначално да се насочим към други от шестте процеса, за да разгърнем достатъчно свобода и осъзнатост за достигане до дефиниране на ценностите.
Клинични стратегии за работа с ангажираното действие
Ангажираното действие е процесът в ТПА, в който се включва конкретиката на която и да било доказано ефективна техника. В този процес може да използвате техническите елементи от класическа КПТ за депресия, РЕПТ за тревожност, ЕПР за ОКР, EMDR при ПТСР, или какъвто и да е подходът, с който работите и който е показал за вас, че е работещ добре. ТПА е метамодел, който обрамчва в себе си различни специфични терапевтични техники, поставя ги в цялостен контекст и без да изменя конкретиката на практическото им приложение, ги поставя в различна екзистенциално-ценностна функционална насоченост. Например експозиция може да се използва не за „намаляване на тревожността“ като главна цел, а за разширяване на поведенческия репертоар в присъствието на тревожност. Поведенческа активация може да се използва не за подобряване на настроението, а за възстановяване на ценностно значимо действие.
В тревожният спектър да речем, един от най-ефективните инструменти за изграждане на ангажирано действие е структурираната поведенческа експозиция, при която клиентът се ангажира с конкретно поведение за предварително определен период от време. Ключовото тук е, че времето, а не чувствата, определя продължителността на ангажимента. Представете си часовник, чиято стрелка се движи независимо от това дали вали или грее, дали е лято или зима, дали е ден или нощ. Ангажираното действие функционира по подобен принцип: клиентът решава предварително колко дълго ще остане с трудното преживяване или ще изпълнява трудното поведение, и се придържа към това решение независимо от флуктуациите на вътрешното си състояние. Терапевтът буквално настройва таймер, например на телефона си, и клиентът изпълнява ангажимента до сигнала. Тази техника прави видим и конкретен един принцип, който иначе остава абстрактен: решенията се вземат от ценностите, а не от чувствата. Когато клиентът завърши упражнението, независимо как се е чувствал по време на него, той е изградил доказателство, че може да действа въпреки дискомфорта.
Терапевтът трябва да бъде особено внимателен ако клиентът каже нещо от рода на: „Чувствам се добре, искам да продължа“. Изкушението е да се похвали и насърчи продължаването. Но ако продължаването е мотивирано от доброто чувство, а не от ценностното решение, се поставя опасен прецедент: клиентът се учи, че действа когато се чувства добре, а не когато е решил да действа. Това е фина форма на избягване, маскирана като успех. Правилният отговор е да се признае постижението, но да се насрочи продължаване по същият начин – не докато се чувстваме добре, а с нова определена времева граница.
Йерархия на трудността и постепенно изграждане
Ангажираното действие не изисква незабавно изправяне пред най-трудното (освен в някои много редки случаи, когато сме уверени, че заливането ще свърши работа). Терапевтичната работа следва логиката на постепенното изграждане: клиентът и терапевтът заедно идентифицират конкретни, измерими стъпки, наредени по нарастваща трудност. Всяка успешно изпълнена стъпка изгражда онова, което може да се нарече „импулс на действие“: натрупан опит от доказателства, че клиентът е способен да действа въпреки вътрешните препятствия. По отношение на това, напълно спокойно може да използвате структурираните протоколи на модалността, с която традиционно работите.
Важно е да се подчертае, че „успехът“ в ТПА не се измерва с изчезването симптома, на тревожността или болката по време на упражнението. Измерва се с факта, че клиентът е изпълнил ангажимента. Дали се е чувствал добре или зле по време на него е вторично. Тази преориентация е много важна за много клиенти, защото снема невъзможното изискване да се чувстват добре, преди да могат да действат.
Интерорецептивна експозиция
Особено предизвикателна и клинично богата е работата с вътрешното преживелищно избягване. Тук терапевтичният подход включва нещо, което може да се нарече интерорецептивна експозиция: насочване на вниманието към телесните усещания, свързани с болезненото преживяване, с искрено любопитство, с нагласата на любопитен изследовател, а не на страдащ субект. Помислете за разликата между метеоролог, който наблюдава бурята от метеорологичната станция, и пътник, хванат в нея без подслон. Двамата са изложени на едно и също явление, но отношението им към него е коренно различно. Интерорецептивната експозиция в ТПА цели да помогне на клиента да заеме позицията на наблюдателя, без да отрича реалността на бурята. Конкретно, терапевтът може да покани клиента да изследва болезненото усещане с въпроси като: „Какво точно усещаш?“, насочвания, когато (което нерядко се случва) клиентът се затруднява да формулира описание: „Стягане ли е, парене ли е, пулсира ли?“ и т.н., „Концентрирано ли е в едно място или се разпространява?“, „Накъде се движи?“. Тези въпроси и сходни на тях, канят клиента да приеме преживяването, вместо да го избягва, да се саморазграничи от него, вместо да се слива. Всъщност това е и подходът при сензомоторната психотерапия, в която и терапевтът и клиентът участват като изследователи на протичащите процеси. Освен всичко останало, това предпазва и терапевтът от субективна интерпретация и повърхностно „тълкуване” на уникалните индивидуални преживявания на клиента. Винаги се въздържайте да интерпретирате какво „всъщност“ означава дадено конкретно преживяване – неговата функция и значение са уникални за всеки конкретен човек.
Важно е да се предупреди клиентът, че в началото на такова изследване интензивността може временно да нарасне. Подобно на скачане в студен басейн, при което първоначалният шок е по-силен от последващото усещане, насочването на вниманието към болезненото преживяване може да го направи по-ярко преди да настъпи промяна. Умът на клиента ще реагира предсказуемо: „Това не помага“, „Ще чувствам тази болка завинаги“, „Защо изобщо правя това?“ Терапевтичната задача е да се разпознаят тези мисли като опит на ума да се върне към познатата стратегия на избягване, и да се насочи вниманието обратно към телесното преживяване.
Мозъкът, обяснява ЛеДу (LeDoux, 2015), се опитва да помогне, като насочва вниманието към мисленето и далеч от неприятните телесни усещания. Мисленето функционира като форма на отрицателно подкрепление: то временно намалява интензивността на телесния дискомфорт, което подкрепя самото мислене. Предизвикателството при интероцептивната работа е именно да се прекъсне тази верига: да се забележи кога умът се е отдалечил в мисли, и да се върне вниманието към физическото преживяване.
Клиничните резултати от такава работа могат да бъдат забележителни. При клиенти с хронична болка, при които медицинските интервенции са изчерпани, промяната в отношението към болката, а не в самата болка, може да доведе до значително намаляване на субективното страдание. Механизмът е отчасти физиологичен: борбата срещу болката поддържа мускулно напрежение и стресова реакция, което усилва самата болка. Когато борбата отпадне, отпада и частта от страданието, която е произведена от самата борба.
Парадоксът на промяната
Стивън Хейс е описал парадоксът на промяната. Ако клиентът се опитва директно да промени чувствата си, той разпалва повече чувства. Ако се опитва да промени мислите си чрез директна борба с тях, той се бори с мисли чрез още мисли. Парадоксът се изразява в следното: промяната настъпва по-лесно, когато не е преследвана директно. Когато клиентът се научи да се отнася по различен начин към мислите и чувствата си, когато им дава повече свобода, когато спре да се бори с тях, мозъкът постепенно се насочва към неща отвъд проблематичните явления. Тази промяна е страничен продукт на промяната в отношението, а не резултат от директна атака срещу симптомите.
Тук ТПА се разграничава от традиционните когнитивни подходи, при които целта е диспут с автоматичните мисли, директна промяна на съдържанието на мислите. В ТПА целта е промяна на функцията на мислите: не какво мислиш, а как се отнасяш към това, което мислиш. Когнитивното отделяне не елиминира мислите, а ги трансформира от директиви в наблюдения. Мисълта „Не мога да го направя“ не изчезва, но спира да бъде команда и се превръща в събитие в ума, което може да бъде забелязано и оставено да премине.
Изследванията потвърждават, че психологическата гъвкавост, централният механизъм на промяна в ТПА, е значим предиктор на терапевтичните резултати. Лопес-Пинар и колеги (López-Pinar et al., 2025) установяват в метаанализ на 27 рандомизирани контролирани проучвания с 2860 участници, че подобренията в психологическата гъвкавост значимо предсказват намаляването на депресивните и тревожните симптоми при юноши. Тези данни подкрепят теоретичното твърдение, че промяната в отношението, а не директното таргетиране на симптомите, е ключовият механизъм на ТПА.
Психологическата гъвкавост като терапевтична цел
Ако трябва да се формулира крайната цел на работата с ангажираното действие в ТПА, тя не е премахването на неприятните чувства на клиента. Тя е увеличаването на неговата психологическа гъвкавост: способността да предприема действия, важни за него, въпреки неприятните преживявания. Тази преориентация освобождава терапевта от невъзможната задача да гарантира, че клиентът ще се чувства добре, и го насочва към реалистичната задача да помогне на клиента да стане по-гъвкав. Животът неизбежно включва болка, загуба, несигурност, страх. Въпросът не е дали тези преживявания ще присъстват, а дали клиентът ще може да живее пълноценно въпреки тяхното присъствие.
Когато клиентите усвоят тази способност в терапевтичен контекст, те започват да я прилагат самостоятелно в ежедневието. Терапевтът не трябва да задава всяко упражнение. Клиентите сами започват да настройват таймери, да поставят конкретни ангажименти, да се придържат към тях независимо от вътрешното си състояние. Те са усвоили принципа: аз определям времето и посоката, а не чувствата ми.
Ако приложим този принцип към възпитанието на децата, целта вече не е детето да се чувства постоянно добре, уверено и успешно, а да развива психологическа гъвкавост, да умее да действа смислено и в съответствие с важните за него ценности, дори когато изпитва страх, разочарование, срам, гняв, несигурност или тъга. За разлика от стандартната модерна нагласа на непрекъснато повишаване на самочувствието чрез похвали, награди и успокоения, родителят започва да помага на детето да изгради устойчивост, вътрешен компас и усещане за отговорност към живота. Детето няма винаги да бъде харесвано, няма винаги да се справя отлично, няма винаги да получава признание и няма винаги да се държи идеално. Ако то е научено да функционира само когато получава одобрение и когато се чувства добре, лесно ще се разклаща при първия сериозен неуспех, критика или отхвърляне. Затова окуражаването в тази перспектива се измества от резултатите към процеса. Вместо „ти си най-умен“, „ти си най-добрият“ или „браво, спечели“, по-полезно е детето да чуе „видях колко усилие вложи“, „беше ти трудно, но не се отказа“, „постъпи честно“. Така то не свързва собствената си стойност с успеха, а с начина, по който посреща живота. По същия начин трудните чувства не се третират като нещо, което трябва веднага да бъде премахнато, а като естествена част от човешкия опит. Вместо „не плачи“ или „няма от какво да се страхуваш“, детето може да чуе „знам, че ти е тежко“, „нормално е да си разочарован“, „какво би искал въпреки страха?“ и най-вече „аз също се чувствам/съм се чувствал така“. Това го учи, че емоциите му са напълно реални и нормални, но не са господари на поведението му.
Но има и още един ключов аспект – възпитанието за ценности. Детето не следва да върши правилното единствено заради награда, страх от наказание или обещание за облага, а защото постепенно разбира какъв човек иска да бъде и какво има значение за него. То не изхвърля боклука, за да получи джобни, а защото се грижим за дома, в който живеем, и уважаваме хората, които обичаме и с които го споделяме. Не подрежда стаята си само за да избегне наказание, а защото поемаме отговорност. Не казва истината само за да не бъде наказано, а защото честността е начин да имаме доверие помежду си. Не помага на по-малко дете за похвала, а защото силата има смисъл, когато служи на нас, а не на аз. Когато възпитанието е основано единствено на външни стимули, детето се изправя в света с нагласата: „Какво ще получа, ако го направя?“ или „Какво ще ми се случи, ако не го направя?“. Когато обаче е основано на ценности, въпросът става друг: „Какъв човек искам да бъда в тази ситуация?“ и „Как постъпват хората, които ценят това, което аз ценя?“. Именно това изгражда морална зрялост.
Родителят не контролира поведението с награди и наказания, подобно на плъх в кутия, а превежда детето през смисъла на поведението. Той не казва само „направи го“, а помага да се види защо то има значение. Вместо „извини се“, може да покаже, че когато нараним някого, се опитваме да поправим връзката, защото я ценим. Вместо „прибери масата, защото аз казвам“, може да покаже, че семейството функционира, когато всеки участва. Вместо „учи, за да имаш шестици“, може да помогне на детето да види, че знанието развива способности, свобода и възможност да допринасяш. Така правилата престават да бъдат произволни команди и се превръщат в израз на ценности. Децата са силно контекстуални. Конкретните ценности, които те ще интегрират, са най-вече тези, които родителите сами демонстрират със своето поведение, а не тези, които родителите вербализират. Не е нужно, нито особено плодоносно, да изнасяме лекции защо семейството, доверието и приноса са важни – нужно е да покажем, че за нас са такива.
Истинското самочувствие тогава не идва от постоянно надъхване, а от преживяната способност, че детето е падало и е ставало, губило е и е продължавало, чувствало е страх и е действало въпреки него, носило е отговорност дори когато не му е било приятно и без това да му носи някаква облага. Такова дете постепенно се превръща във възрастен, който не зависи изцяло от чуждото одобрение, не се разпада при критика и може да върви към смисленото за него дори когато не се чувства силен. В този смисъл задачата на възпитанието не е да създаде дете, което винаги е щастливо и уверено, а човек, който може да живее достойно, смело и почтено в свят, където болката, провалът, крайността и несигурността са неизбежни.
В един по-дълбок смисъл, ангажираното действие е израз на автономия. То е отговорът на ТПА на въпроса: кой управлява живота ти? Ако отговорът е „чувствата ми“, животът се свива до размерите на зоната на комфорт. Ако отговорът е „ценностите ми“, животът може да се разгърне в пълнота, дори когато е труден.
Ангажираното действие е онзи процес в ТПА, в който всички останали процеси намират своя поведенчески израз. Приемането, когнитивното отделяне, присъствието в настоящия момент, аз-като-контекст и ценностите са подготовка за действие. Без действие те остават концепции без практическо въплъщение. Клиничната работа с ангажираното действие изисква от терапевта прецизност, търпение и готовност да работи с фините форми на избягване, маскирани като прогрес. Тя изисква разграничаване между адаптивно и дезадаптивно избягване, между временна пауза и постоянно оттегляне, между действие мотивирано от ценности и действие мотивирано от емоционалното състояние.
Изследванията потвърждават ефективността на ТПА при широк спектър от психологически и физически проблеми. Зад статистиките стоят хора, които са се научили, че могат да имат неприятни мисли, неприятни чувства, и въпреки това да предприемат действия, важни за тях. Хора, за които животът е станал по-голям, а не по-малък.
Това е, в крайна сметка, обещанието на ангажираното действие.
A-Tjak, J. G. L., Davis, M. L., Morina, N., Powers, M. B., Smits, J. A. J., & Emmelkamp, P. M. G. (2015). A meta-analysis of the efficacy of acceptance and commitment therapy for clinically relevant mental and physical health problems. Psychotherapy and Psychosomatics, 84(1), 30–36. https://doi.org/10.1159/000365764
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (1999). Acceptance and commitment therapy: An experiential approach to behavior change. Guilford Press.
Hayes, S. C., Luoma, J. B., Bond, F. W., Masuda, A., & Lillis, J. (2006). Acceptance and commitment therapy: Model, processes and outcomes. Behaviour Research and Therapy, 44(1), 1–25. https://doi.org/10.1016/j.brat.2005.06.006
Hayes, S. C., Wilson, K. G., Gifford, E. V., Follette, V. M., & Strosahl, K. (1996). Experiential avoidance and behavioral disorders: A functional dimensional approach to diagnosis and treatment. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 64(6), 1152–1168.
Jennissen, S., Connolly Gibbons, M. B., Crits-Christoph, P., Schauenburg, H., & Dinger, U. (2021). Insight as a mechanism of change in dynamic therapy for major depressive disorder. Journal of Counseling Psychology, 68(4), 435–445. https://doi.org/10.1037/cou0000554
Keulen, J., Deković, M., Oud, M., A-Tjak, J., & Bodden, D. (2025). The efficacy of acceptance and commitment therapy for transitional-age youth: A meta-analysis. Clinical Child and Family Psychology Review, 28, 823–857. https://doi.org/10.1007/s10567-025-00543-5
Lazarus, C. N. (2015, August 20). Why insight is not necessary for lasting therapeutic change. Psychology Today. https://www.psychologytoday.com/us/blog/think-well/201508/why-insight-is-not-necessary-for-lasting-therapeutic-change
LeDoux, J. E. (2015). Anxious: Using the brain to understand and treat fear and anxiety. Viking.
LeDoux, J. E. (2022). As soon as there was life, there was danger: The deep history of survival behaviours and the shallower history of consciousness. Philosophical Transactions of the Royal Society B, 377(1844), 20210292. https://doi.org/10.1098/rstb.2021.0292
Li, Z., Shang, W., Wang, C., Yang, K., & Guo, J. (2022). Characteristics and trends in acceptance and commitment therapy research: A bibliometric analysis. Frontiers in Psychology, 13, 980848. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2022.980848
López-Pinar, C., Lara-Merín, L., & Macías, J. (2025). Process of change and efficacy of acceptance and commitment therapy (ACT) for anxiety and depression symptoms in adolescents: A meta-analysis of randomized controlled trials. Journal of Affective Disorders, 368, 633–644. https://doi.org/10.1016/j.jad.2024.09.076
Mattikoppa, N. V., Harshitha, G. S., Yahiya, G. K. M., & Paluru, M. S. (2025). Efficacy of acceptance and commitment therapy in social anxiety disorder: A systematic review and meta-analysis. Journal of Psychiatry Spectrum, 4(1), 111–120. https://doi.org/10.4103/jopsys.jopsys_23_24
Simon, G. (2014, June 23). The work of change: Why insight is never enough. Counselling Resource. https://counsellingresource.com/features/2014/06/23/why-insight-is-never-enough/
Taschereau-Dumouchel, V., Michel, M., Lau, H., Hofmann, S. G., & LeDoux, J. E. (2022). Putting the "mental" back in "mental disorders": A perspective from research on fear and anxiety. Molecular Psychiatry, 27, 1322–1330. https://doi.org/10.1038/s41380-021-01395-5
Wilson, K. G., & Murrell, A. R. (2004). Values work in acceptance and commitment therapy: Setting a course for behavioral treatment. In S. C. Hayes, V. M. Follette, & M. M. Linehan (Eds.), Mindfulness and acceptance: Expanding the cognitive-behavioral tradition (pp. 120–151). Guilford Press.