Живеем във време, в което скуката сякаш би трябвало да е на изчезване. Телефонът в джоба ни предлага практически неизчерпаем поток от музика, филми, игри, новини, разговори и кратки видеа. Всяка празна минута може да бъде запълнена незабавно. И все пак има данни, че поне сред младите хора скуката не намалява, а се среща все по-често. Появи се дори подозрението, че част от технологиите, с които се опитваме да я прогоним, могат да ни правят по-податливи към нея (Tam & Inzlicht, 2024b).
На този фон през 2026 г. беше публикуван необичаен обзор, посветен на връзката между скуката и разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност, РДВХ. Темата звучи почти очевидно. Хората с РДВХ често описват монотонните ситуации като непоносими, трудно задържат вниманието си върху еднообразни задачи и търсят новост и промяна. Тъкмо тази привидна очевидност обаче може би е една от причините скуката дълго време да остане в периферията на изследванията. Метааналитичният обзор на Питър Мюрис, Хенри Отгаар и Франк Донкерс показва колко ограничена всъщност е литературата. Авторите откриват само 18 подходящи изследвания, включващи общо 22 365 участници. Когато резултатите им се обединят, връзката между симптомите на РДВХ и скуката достига r = .40, с 95% доверителен интервал от .35 до .46. Това е умерена и стабилна положителна асоциация, която трудно може да бъде отмината като любопитен страничен ефект на невниманието (Muris et al., 2026). Данните изискват и предпазливост. Повечето включени проучвания са корелационни, само малка част работят с клинични извадки, а оценяването често се основава на самоотчет. Различията между отделните изследвания също са много големи, като хетерогенността в метаанализа достига I² = 93.87%. Следователно връзката е последователна по посока, но силата ѝ се мени значително в зависимост от извадката и използваните методи. Наличните данни не доказват причинна връзка. Те показват, че скуката е достатъчно тясно преплетена с РДВХ, за да заслужава място в обяснителните модели на разстройството (Muris et al., 2026).
Това става особено интересно, когато скуката се разгледа през очите на съвременната психология. Обичайно я мислим като празно пространство между по-смислените части на живота. Нищо не се случва, няма какво да правим и се отегчаваме. Психологическите модели от последните години описват доста по-активен процес. Според модела на Ерин Уестгейт скуката възниква, когато човек срещне затруднение да ангажира вниманието си с текущата дейност или когато тази дейност не му изглежда достатъчно смислена. Неприятното усещане има сигнална функция. То предупреждава, че настоящото разпределение на вниманието и усилията не работи добре и подтиква към промяна (Westgate, 2020). В такъв случай скуката започва да прилича на други неприятни състояния, които имат полезна регулаторна роля. Гладът подтиква към търсене на храна, жаждата към вода, а самотата към социален контакт. Скуката може да подтиква към търсене на по-значима или по-информативна дейност. Самото чувство е неприятно, защото неприятността увеличава вероятността човек да напусне ситуацията, в която вниманието му е заседнало.
Една интересна теория от 2024 г. стига още по-далеч и свързва скуката с любопитството. Йоханес Зайлер и Охад Дан предлагат двете състояния да се разглеждат като допълващи се механизми за търсене на информация. Скуката може да играе ролята на общ информационен глад, който ни подтиква да напуснем бедна и предвидима среда, докато любопитството насочва вниманието към конкретен източник на нова информация. Скуката увеличава желанието да търсим, а любопитството придава посока на търсенето (Seiler & Dan, 2024).
Оттук идва и привлекателната идея, че скуката може да има положителни ефекти. В някои експерименти скучно занимание е последвано от по-оригинални идеи или по-добро представяне в определени творчески задачи. В серия от експерименти например преживяването на скука насърчава търсенето на новост и при някои участници е свързано с по-творчески отговори, като резултатът зависи и от личностови и мотивационни характеристики (Park et al., 2019). Популярната версия на тази литература често се свежда до съвета, че човек трябва да скучае повече, за да стане по-креативен. Научните данни не дават основание за толкова проста препоръка. Систематичен обзор на изследванията върху скуката и творчеството открива твърде разнородна картина. В едни проучвания скуката се свързва с повече творчество, в други с по-малко, а в трети не се наблюдава надеждна връзка. Затова няма достатъчно основания да се твърди, че самото изпитване на скука автоматично подобрява творческото мислене (Zeißig et al., 2024).
По-правдоподобно е положителният потенциал да се намира в поведението, което скуката може да предизвика. Човек може да стане от бюрото, да излезе навън, да посегне към книга, да започне разговор, да измисли нов начин за решаване на проблема или просто да остави мисълта си да се движи свободно. Същият импулс може да го изпрати към хазарт, рисково поведение, безкрайно скролване или поредната бърза награда. Скуката създава натиск за промяна, но не определя качеството на следващото действие.
Тази особеност прави връзката ѝ с РДВХ важна. Мюрис и колегите му предлагат интегративен модел, според който повишената склонност към скука може да се ражда от взаимодействието между няколко характеристики, свързвани с РДВХ: регулирането на вниманието и възбудата, изпълнителните функции, активността на мрежите, свързани с блуждаенето на мисълта, и особеностите на системата за награда. Когато човек попадне в слабо стимулираща и монотонна ситуация, тези особености могат да направят поддържането на ангажираност значително по-трудно. Така възникналата скука увеличава вероятността за избягване на задачата и търсене на нова стимулация (Muris et al., 2026). Този модел предлага малко по-различен поглед към поведението, което обикновено се описва като невнимание или неспокойствие. Представете си ученик, който трябва половин час да работи върху монотонна задача. След няколко минути започва да гледа през прозореца, да се движи на стола, да рисува в тетрадката, да заговаря съседа си. Наблюдателят вижда разсеяност. От гледна точка на регулацията на скуката същите действия могат да се разглеждат и като спонтанни опити за увеличаване на стимулацията.
Подобна идея не означава, че всички прояви на РДВХ могат да бъдат обяснени чрез скуката. Тя предполага, че скуката може да бъде междинно състояние, през което част от когнитивните и мотивационните особености на РДВХ се превръщат в ежедневно поведение.
Изследване на Сара Орбан и колегите ѝ добавя интересна подробност. Младите хора с повече РДВХ черти показват и по-голяма склонност към скука, но контролът на вниманието и работната памет обясняват само част от тази връзка. Това означава, че популярното обяснение „скучае, защото не може да се концентрира“ вероятно е непълно. Вниманието има значение, но зад субективното преживяване на скуката изглежда стоят и други процеси (Orban et al., 2026).
Един от тях почти сигурно е свързан с наградата. Мотивацията при РДВХ често е силно чувствителна към непосредствеността, честотата и отчетливостта на подкреплението. Задача, която предлага бърза обратна връзка, новост и ясна награда, може да поддържа вниманието много по-лесно от дейност, при която резултатът ще се появи след дни или месеци. Този контраст е добре познат от ежедневието. Компютърната игра може да предоставя нова цел, обратна връзка и награда през няколко секунди. Подготовката за изпит изисква часове усилие, докато истинският резултат остава далеч в бъдещето.
При ниска стимулация, предвидима задача и забавена награда субективната стойност на дейността може да спада бързо. Скуката тогава се появява като част от мотивационния проблем, а търсенето на по-силен или по-бърз стимул става естествена реакция (Muris et al., 2026).
Проучване върху 93 деца и юноши с РДВХ и 90 деца без диагнозата показва именно връзка между склонността към скука, невниманието и т.нар. непоносимост към забавяне. Децата с РДВХ показват по-висока склонност към скука, а при родителските оценки непоносимостта към чакането частично опосредства връзката между скуката и невниманието (Hsu et al., 2025). Това насочва вниманието към нещо, което се пропуска, когато говорим единствено за концентрация. Трудността може да се крие и в поддържането на мотивационна стойност на действие, чийто резултат ще дойде твърде късно.
Още по-необичаен поглед към проблема предлага изследване на Зайлер и колегите му, което разглежда скуката през теорията на информацията. Участниците четат материали с различна информационна структура, а учените проследяват връзката между възприеманата информация и скуката. По-малкото извличане на информация се свързва с повече скука. В малка клинична група възрастни с РДВХ авторите установяват различия в чувствителността към информацията в определени условия (Seiler et al., 2025). Идеята е провокативна, защото позволява скуката да бъде разглеждана и като проблем на информационното взаимодействие между мозъка и средата. Една ситуация не е скучна в абсолютен смисъл. Един човек може да открива детайли, закономерности и възможности за действие там, където друг получава твърде малко нов сигнал, за да поддържа вниманието си. Ако системата за извличане на значима информация реагира различно, една и съща среда може да има съвсем различна психологическа стойност.
Това помага да се разбере и защо простото увеличаване на количеството стимулация невинаги решава проблема. Прекалено бедната среда може да отегчава, но хаотичният поток от несвързани стимули също може да затрудни устойчивото ангажиране. В първия случай няма достатъчно нова информация. Във втория има огромно количество информация, но вниманието не остава достатъчно дълго на едно място, за да изгради по-дълбока връзка с нея. Смартфонът е почти идеална машина за експлоатиране на тази слабост. Щом възникне първият признак на скука, може да се появи ново видео, нова публикация или нов разговор. Не се налага човек да създава собствено занимание, да остане с мислите си или да премине през първоначалната трудност на дадена задача. Новият стимул е на едно движение на пръста разстояние.
Парадоксално, експериментите показват, че постоянното превключване не е особено добър начин за справяне със скуката. В серия от седем експеримента хората очакват възможността да прескачат във видео или да сменят видеата да направи преживяването по-интересно. Резултатът често е обратният. Участниците съобщават повече скука и по-ниска ангажираност, когато постоянно превключват между съдържание, отколкото когато остават с едно видео (Tam & Inzlicht, 2024a). Този ефект се вписва в по-широкото предположение, че дигиталната среда може да създава цикъл, при който скуката води до търсене на нов стимул, честото превключване нарушава задълбочаването на вниманието, а повърхностното ангажиране от своя страна увеличава вероятността от нова скука. Там и Инзлихт разглеждат тази динамика като една възможна причина за парадоксалното нарастване на съобщаваната скука във време, когато развлеченията никога не са били по-достъпни (Tam & Inzlicht, 2024b).
При РДВХ подобна среда може да има много силно значение. Ако новостта и непосредствената награда по начало имат по-голяма мотивационна тежест, безкрайният поток от бързо сменящи се стимули предоставя лесен изход при всяко спадане на интереса. От това не следва, че смартфоните причиняват РДВХ. По-вероятно е при част от хората да усилват вече съществуващи трудности със задържането на ангажираност при бавни, монотонни и отложено възнаграждаващи дейности.
Тук се появява любопитна връзка с творчеството. РДВХ често се представя популярно като източник на креативност, но научните резултати са по-нееднозначни. В някои проучвания възрастните с РДВХ съобщават повече реални творчески постижения, а при определени мотивационни условия генерират и по-оригинални идеи. В експеримент на Натали Бут и колегите ѝ например участниците с РДВХ показват по-висока оригиналност при задача за генериране на идеи, когато е добавена състезателна мотивация с бонус (Boot et al., 2020). Тези резултати не превръщат РДВХ в предимство за творчеството, но подсказват колко голямо значение има контекстът. Ниската толерантност към повторение и силната ориентация към новост могат да затруднят продължителната работа върху монотонна задача. В среда, в която се търсят множество варианти, необичайни връзки и бързо преминаване между перспективи, същата склонност може да бъде по-полезна.
Тук скуката може да бъде част от прехода между двете. Когато настоящата дейност вече не носи достатъчно информация или награда, възниква импулс за промяна. Ако този импулс се насочи към нов проблем, експеримент или идея, той може да подпомогне изследването. Ако води единствено до следващия кратък стимул, резултатът ще бъде съвсем различен. Творчеството изисква новост, но изисква и достатъчно продължителна ангажираност, за да може новостта да бъде превърната в нещо завършено.
Самата скука също не изглежда еднаква при всички хора с РДВХ. Изследване на Тиаго Фигейредо и Йоханес Зайлер от 2026 г. показва, че различни аспекти на моментната скука са свързани по различен начин с афективни и импулсивни характеристики при възрастни с РДВХ. Това подкрепя представата, че изречението „не понасям скуката“ може да описва доста различни преживявания (Figueiredo & Seiler, 2026). При един човек скуката може да се усеща като физическо неспокойствие и силно желание да направи нещо веднага. При друг тя може да прилича на спад на енергията и психическо изключване. При трети вниманието се премества към вътрешни мисли, фантазии и блуждаене. Научната литература върху скуката като цяло също показва, че не може да бъде сведена до едно фиксирано ниво на физиологична възбуда. Метаанализ на 72 извадки установява средна връзка на скуката с по-ниска възбуда, но едновременно с това открива значителна разнородност, зависеща от начина, по който двете състояния се измерват и предизвикват (Stempfer et al., 2025). Това разнообразие има практическо измерение. Ако всяка скука се лекува просто с повече стимулация, лесно може да се създаде зависимост от постоянно увеличаване на интензитета и новостта. Понякога човек действително се нуждае от промяна в задачата. Друг път липсва ясна цел, непосредствена обратна връзка или усещане за смисъл. В определени ситуации полезно може да бъде и точно обратното: да се остане достатъчно дълго с първоначално скучната дейност, за да се появи по-дълбока ангажираност.
Авторите на обзора от 2026 г. смятат, че скуката заслужава по-голямо място в разбирането ни за РДВХ. Разбирането ѝ като емоционален и мотивационен сигнал може да помогне на хората да разграничават трудността при регулирането на ангажираността от морални оценки като „мързелив съм“ или „нямам воля“. Практическите стратегии могат да включват преструктуриране на задачите, по-близки и ясни награди, по-честа обратна връзка и внимателно дозиране на когнитивното усилие (Muris et al., 2026).
Това не означава, че всяка неприятна дейност трябва да бъде направена забавна. Животът неизбежно съдържа чакане, повторение, администрация и задачи, чието възнаграждение идва след месеци или години. Умението да се понася временно ниско ниво на стимулация също е част от саморегулацията. Ако всеки първи признак на отегчение бъде последван от моментално превключване към нещо по-силно, човек рядко достига фазата, в която вниманието вече е навлязло достатъчно дълбоко, за да открива сложност в привидно монотонното. Тук изследванията върху РДВХ се пресичат с по-широкия интерес към положителните функции на скуката. Неприятното чувство може да бъде полезно, когато ни информира, че настоящата дейност е изгубила стойност, и ни подтиква към по-добра посока. Може да освободи място за търсене, експериментиране и любопитство. Хроничната и лесно възникваща скука обаче може да изтощава саморегулацията и да насърчава постоянно търсене на непосредствено възнаграждение.
При РДВХ тази граница вероятно е доста важна. Метаанализът на Мюрис и колегите му предлага модел, в който скуката едновременно произтича от определени характеристики на вниманието, възбудата и наградата и след това може да ги усилва. Избягването на скучни задачи укрепва моделите на невнимание, търсенето на стимулация може да се прояви като импулсивност и неспокойствие, а ориентацията към бързи награди допълнително намалява привлекателността на дейностите с отложен резултат. Получава се потенциален самоподдържащ се цикъл. Засега тази част от модела остава хипотеза. Повечето налични изследвания не позволяват да се установи кое предхожда кое и дали скуката предсказва бъдещи затруднения независимо от тежестта на симптомите на РДВХ. Необходими са надлъжни и експериментални изследвания, при които скуката се проследява или манипулира, а последиците за вниманието, мотивацията и поведението се измерват във времето (Muris et al., 2026).
И все пак картината постепенно се променя. Скуката започва да изглежда много по-малко като празно място между истинските психологически събития. Тя участва в начина, по който мозъкът оценява текущото действие, разпределя усилията си и решава кога да търси нещо друго. В подходящи условия този сигнал може да отвори пространство за любопитство и нови идеи. В други може да започне безкрайна поредица от бягства към следващия стимул.
Съвременната дигитална среда прави това разграничение още по-важно. За първи път почти всеки човек разполага с устройство, което може да отговори на първия признак на отегчение за части от секундата. Така изчезва един стар интервал между възникването на скуката и намирането на следващото занимание. Именно в този интервал някога е трябвало сами да създадем нещо, да се огледаме, да потърсим, да поговорим, да измислим игра или просто да останем с една мисъл достатъчно дълго, за да видим накъде ще ни отведе. Изследванията върху РДВХ показват в по-ясна форма един проблем, който вероятно засяга много повече хора. Способността да открием новост е ценна, но също толкова ценно е умението да останем с нещо, след като първоначалната му новост изчезне. Скуката стои точно на границата между тези две способности. Понякога ни казва, че е време да потърсим друга посока. Понякога ни изкушава да напуснем прекалено рано.
Затова нейният потенциал трудно може да се побере в етикетите „полезна“ и „вредна“. По-интересно е да разберем какво се случва след появата ѝ. При РДВХ този момент може да идва по-често и да носи по-силен импулс за промяна. В едни условия той може да затруднява ученето, работата и преследването на дългосрочни цели. В други същото търсене на новост може да се превърне в любопитство, експеримент и неочаквана идея. Разликата вероятно зависи не само от човека, но и от средата, която среща.
Boot, N., Nevicka, B., & Baas, M. (2020). Creativity in ADHD: Goal-directed motivation and domain specificity. Journal of Attention Disorders, 24(13), 1857–1866. https://doi.org/10.1177/1087054717727352
Figueiredo, T., & Seiler, J. P.-H. (2026). Distinct affective and impulsivity-related profiles are associated with facets of state boredom in adults with attention-deficit hyperactivity disorder. Scientific Reports. Advance online publication. https://doi.org/10.1038/s41598-026-63382-6
Hsu, C.-F., Chen, V. C.-H., Ni, H.-C., Chueh, N., & Eastwood, J. D. (2025). Boredom proneness and inattention in children with and without ADHD: The mediating role of delay aversion. Frontiers in Psychiatry, 16, 1526089. https://doi.org/10.3389/fpsyt.2025.1526089
Muris, P., Otgaar, H., & Donkers, F. (2026). The boredom-ADHD nexus: A narrative and meta-analytic review of the evidence. Clinical Child and Family Psychology Review. Advance online publication. https://doi.org/10.1007/s10567-026-00563-9
Orban, S. A., Blessing, J. S., Sandone, M. K., Conness, B., & Santer, J. (2026). Why are individuals with ADHD more prone to boredom? Examining attention control and working memory as mediators of boredom in young adults with ADHD traits. Journal of Attention Disorders, 30(1), 8–22. https://doi.org/10.1177/10870547251356723
Park, G., Lim, B.-C., & Oh, H. S. (2019). Why being bored might not be a bad thing after all. Academy of Management Discoveries, 5(1), 78–92. https://doi.org/10.5465/amd.2017.0033
Seiler, J. P.-H., & Dan, O. (2024). Boredom and curiosity: The hunger and the appetite for information. Frontiers in Psychology, 15, 1514348. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2024.1514348
Seiler, J. P.-H., Elpelt, J., Mashkov, V., Ghobadi, A., Kapoor, A., Turner, D., Kaschube, M., Tüscher, O., & Rumpel, S. (2025). A reduced perception of sensory information is linked with elevated boredom in people with and without attention-deficit hyperactivity disorder. Communications Psychology, 3, 47. https://doi.org/10.1038/s44271-025-00233-6
Stempfer, L., Stoll, S. E. M., Fries, J., Pekrun, R., & Goetz, T. (2025). A systematic review and multilevel meta-analysis of the relationship between boredom and arousal. Communications Psychology, 3, 182. https://doi.org/10.1038/s44271-025-00358-8
Tam, K. Y. Y., & Inzlicht, M. (2024a). Fast-forward to boredom: How switching behavior on digital media makes people more bored. Journal of Experimental Psychology: General, 153(10), 2409–2426. https://doi.org/10.1037/xge0001639
Tam, K. Y. Y., & Inzlicht, M. (2024b). People are increasingly bored in our digital age. Communications Psychology, 2, 106. https://doi.org/10.1038/s44271-024-00155-9
Westgate, E. C. (2020). Why boredom is interesting. Current Directions in Psychological Science, 29(1), 33–40. https://doi.org/10.1177/0963721419884309
Zeißig, A., Kansok-Dusche, J., Fischer, S. M., Moeller, J., & Bilz, L. (2024). The association between boredom and creativity in educational contexts: A scoping review on research approaches and empirical findings. Review of Education, 12, e3470. https://doi.org/10.1002/rev3.3470
