„Който учи, той ще сполучи“. На това обещание са построени безбройни семейни разговори, подготовка и представата на младия човек за собственото му бъдеще. След това настъпва момента, в който оценките и дипломите трябва да се превърнат в работа, доход, достоен самостоятелен живот и в това, което обикновено се разбира като „успех“. Тогава обаче започва да му става ясно, че на стартовата линия хората не носят единствено знанията си, а правилата на състезанието силно се разминават с очакваното. Носят и родителските финанси, адрес, свободно време, познанства, възможност да рискуват, а допълнителните игрови фактори се изчерпват с банално хвърляне на зар. Какво се случва с мотивацията, когато усилието се афишира като необходимост, но това се разминава с реалността?
Изследване на Шумин Фан, Оливър Джон и Филип Де Фрьойт дава известен емпиричен отговор, макар и не окончателен. Авторите проследяват 524 млади хора в Китай за период от цели осем години в четири вълни от 2012 до 2020 г., от възраст 10–13 до 18–21 години. Вярата, че личните заслуги определят успеха, отслабва и сред стигналите до университет, и сред останалите. Но при университетската група отчетливо нараства убеждението, че успехът зависи от фактори извън заслугите. При същата група засилването на тези убеждения е свързано и с изразено нарастване на депресивните симптоми (Fan et al., 2026). Може да разграничим две различни перспективи: „Трудът не гарантира всичко“ и „Каквото и да направя, решават външни сили“. Първата би могла да се приеме за реалистичен мироглед. Втората подкопава усещането, че изобщо има смисъл да правиш планове и да проявяваш усърдие. Не е необходимо човек да престане да вярва в абсолютното значение на труда, за да започне да се съмнява в бъдещето си. Това не би го възпряло да продължи учи усилено. Втората обаче перспектива напълно обезсмисля това. Това изследване е в противоречие с популярния разказ за „немотивираните млади“. Защо промяната в убежденията за произхода, връзките и късмета се откроява и засилва сред достигналите до университет? Възможен отговор е, че образованието ги поставя в ново съревнование. В училище добрите оценки са пряк резултат от подготовката. При търсенето на стаж или първа работа става очевидно и друго: един би могъл да работи без заплата, защото родителите му го издържат; друг има към кого да се обърне, за да лобира за него; трети не може да си позволи дори да се премести там, където съществуват съответните възможности. Другият възможен отговор е, че достигналите университетско образование са достатъчно ерудирани и интелектуално способни, за да надраснат наивната представа, че усърдието и труда са отплащат със съответната им социална стойност в реалният съвременен свят.
Може да открием връзка и с други сходни изследвания. Линсин Хао и Дун Джан установяват, че и при разширяването на висшето образование в Китай семейният произход и социалната позиция продължават да имат значение за достъпа до колеж. Разширяването забавя намирането на квалифицирана работа при завършилите технически колежи, но не показва същия ефект при завършилите четиригодишни програми (Hao & Zhang, 2020). Значи не става дума за лозунга „дипломата вече не струва нищо“. Въпросът е чия диплома, пред кого и с какви външни ресурси отваря вратите.
Лин Абрамсън, Мартин Селигман и Джон Тийсдейл описват как преживяването на липса на контрол върху резултатите може да промени очакванията за следващите опити, особено когато човек приеме причините за провала като трайни и всеобхватни (Abramson et al., 1978). Няколко отказа сами по себе си не правят никого безпомощен. Но ако младият човек многократно получава посланието „постарай се още“, докато решаващите ресурси си остават недостъпни, той ще научи, че неговият труд няма никакво значение. Има и друга реакция на същата несигурност: изтощително свръхусилие. Още курсове, още сертификати, още неплатен труд, постоянна готовност да си „конкурентноспособен“. Ако правилата изглеждат непрозрачни, човек не може да знае кога подготовката е достатъчна. Така едни могат да се отдръпнат, а други да се изтощят, опитвайки се да наваксат предимства, които не се печелят с още квалификации.
Вярата, че успехът е заслужен представлява рационализация, за тези които се сдобият с него: тя прави света удобен, а чуждият провал обясним. Но реално единствено прикрива неравенството. Социологът Джонатан Мейс показа с международни данни, че в по-неравните общества хората по-често обясняват успеха с лични заслуги и отдават по-малко значение на семейното богатство и връзките (Mijs, 2021). Общественият разказ за усилието служи като оправдание за разликите, които вече съществуват. Има дори организационен пример. В експериментите на Емилио Кастиля и Стивън Бенард хора с управленски опит дават по-високо парично възнаграждение на мъж, отколкото на еднакво представила се жена, докато същевременно организацията е описана като изрично меритократична (Castilla & Benard, 2010). Етикетът „награждаваме заслугите“ не е доказателство, че оценяването е справедливо. Всъщност увереността в собствената справедливост единствено прави предубежденията по-трудни за забелязване.
Какво ще последва, когато все повече млади хора престават да вярват на остарелият лозунг? Вече го виждаме – демотивация за академично и трудово усърдие, компенсаторни поведения и прояви, ескапизъм в най-разнообразни форми. Една друга възможност би могла да е по-плодотворна: разпознаването на структурните патологии може да доведе до искане за тяхната промяна. Разочарованието не води неизбежно до апатия. То може да доведе и до зрелост.
Изкуственият интелект добавя още един натиск. Ако част от стандартизирания умствен труд става по-евтина, то нараства стойността на критичната способност, преценката, сътрудничеството и свързаността между хората.
Когато даваме на младите хора индивидуално обещание, а разпределяме възможностите според наследени ресурси и късмет, те скоро откриват противоречието. Някои ще се самообвинят. Някои ще се откажат. Някои ще работят до изтощение. А някои ще поискат правилата да бъдат променени. Трябва да запазим смисъла на усилието, като направим връзката му с възможността за реализация на вътрешните интереси по-реална. Иначе рискуваме да наречем „криза на мотивацията“ онова, което е криза на доверието в обещанието ни.
И най-важното, настоящата ситуация предоставя възможност да преосмислим фундаментално популярните понятия. Въпросът не е как да направим състезанието по-честно, а защо изобщо трябва да съществува подобен тип състезание. Действително ли животът може да бъде осмислен посредством социална мобилност в конкурентна надпревара и демонстрация на външните достижения, докато същевременно вътрешните склонности и способности се приспособяват към матричните изисквания на пазара, а собственото развитие и напредък се превръщат в нерелевантни, случайни и често нежелани характеристики. Това ли представлява действително „успехът“, който бихме пожелали за собственият си живот?
Abramson, L. Y., Seligman, M. E. P., & Teasdale, J. D. (1978). Learned helplessness in humans: Critique and reformulation. Journal of Abnormal Psychology, 87(1), 49–74. https://doi.org/10.1037/0021-843X.87.1.49
Castilla, E. J., & Benard, S. (2010). The paradox of meritocracy in organizations. Administrative Science Quarterly, 55(4), 543–576. https://doi.org/10.2189/asqu.2010.55.4.543
Fan, S., John, O. P., & De Fruyt, F. (2026). Disillusionment with meritocracy during the transition to adulthood: Longitudinal change in belief systems and depression in China. Psychological Science. Advance online publication. https://doi.org/10.1177/09567976261479675
Hao, L., & Zhang, D. (2020). China’s college expansion and the timing of the college-to-work transition: A natural experiment. The ANNALS of the American Academy of Political and Social Science, 688(1), 93–114. https://doi.org/10.1177/0002716220906791
Mijs, J. J. B. (2021). The paradox of inequality: Income inequality and belief in meritocracy go hand in hand. Socio-Economic Review, 19(1), 7–35. https://doi.org/10.1093/ser/mwy051
