До неотдавна пропагандата се разбираше сравнително праволинейно. Дадена личност, организация или държава, желаят да ни убедят в нещ, което не отговаря на истината. Създават някаква лъжа, или заблуда, разпространяват я, част от хората я приемат и започват да действат според така изкривената представа за света. Противодействието на това съответно представлява проверка на фактите, разобличаване на измамата, посочване на надеждни източници, вследствие на което истината бива възстановена.
Този модел не е неверен, но вече изглежда недостатъчен.
Най-коварната форма на съвременната пропаганда изобщо не се интересува от нашата вяра в конкретна лъжа. Тя се нуждае от нашето съмнение, че истината въобще може да бъде установена. Не е задължително да приемем версия А. Напълно достатъчно е да се убедим, че между А, Б и В няма надежден начин за избор. Не е нужно да вярваме на версията на пропагандиста. Нужно е постепенно да спрем да вярваме на журналистите, на учените, на институциите, на документите, на снимките и видеозаписите изобщо, а накрая дори на самата идея, че съществуват процедури, посредством които едно твърдение може да бъде определено като по-достоверно от друго.
Този тип пропаганда е насочена към подриване на самата способност за преценка.
Този проблем разглежда обзорната статия на Улрих Екер, Емили Спиъринг, Рене ДиРеста и Щефан Левандовски, публикувана през юли 2026 г. в Trends in Cognitive Sciences. Авторите настояват, че е необходимо да започнем да разглеждаме стратегическата дезинформация не само като средство за убеждаване, а като инструмент за промишлено производство на епистемична несигурност (разрушаване на условията за надеждно знание), недоверие и разпад на споделените стандарти за истина. Целта на информационната манипулация не е насочена основно към това хората да приемат конкретно невярно твърдение, а по-скоро да бъдат вкарани в „алтернативни реалности“, в които правилата за установяване на истината вече не са еднозначни (Ecker et al., 2026).
Тази идея отдавна присъства във философското поле. Но днес съвременната когнитивна наука вече измерва посредством експерименти и мрежови модели онова, за което философи, социолози и теоретици на медиите предупреждават повече от век. Подозрението, че модерните комуникационни системи деформират отношението ни към действителността, е доволно старо. Новото е, че днес можем емпирично да проследим механизмите, психологически, социални и технологични, посредством които тази деформация се осъществява. Вече не гадаем. Измерваме.
Още през 1922 г. Уолтър Липман въвежда понятието „псевдосреда“. Човекът не реагира на света в цялата му сложност. Той реагира на картината на света в собствената си глава. Между действителността и нашето действие винаги стоят образи, стереотипи, разкази, категории, медии и посредници. Реалната среда е прекалено голяма, прекалено сложна и прекалено бързо променяща се, за да бъде позната непосредствено и затова общественият живот неизбежно се крепи върху нейни умалени и опростени модели (Lippmann, 1922). Само по себе си това не е патологично. Никой не може лично да провери всичко, което знае. Почти цялото ни знание е знание на доверие към свидетелства, методи, институции и хора, които представят наследеното и собственото си познание, които вече са усвоили предаденото на тях и разбират повече от нас в дадена област. Проблемът изплува в момента, в който посредникът спира да описва действителността и започва да определя условията, при които изобщо можем да я възприемем.
Гюнтер Андерс в първия том на „Овехтяването на Човека” (Die Antiquiertheit des Menschen) в есето „Светът като фантом и матрица“ („Die Welt als Phantom und Matrize) разглежда техническите медии не като посредници, чрез които получаваме повече или по-малко точни сведения. Чрез тях светът пристига при човека вече произведен, подбран, обработен и доставен като образ. Образът не е копие на реалността. Той става матрица, по която реалността се преживява (Anders, 1956). Това е теза, която прави днешното говорене за „фалшиви новини“ да звучи почти невинно. В тази перспектива медийната измама не започва с това, че някой изрича невярно твърдение. Напълно възможно е стотици отделни твърдения да са фактически верни, а съвместната картина на света, която създават чрез подбора, повторението, мащаба, отсъствията и начина на представяне, да е фундаментално подвеждаща. Лъжата не е в отделното твърдение. Тя е вградена в архитектурата на медията. Андерс ни разкрива преди още преди седемдесет години, че информационна среда не е огледало на света. Тя е машина за подбор. От практически безкрайното множество събития, факти, образи и реакции тя решава какво ще се появи пред нас, колко пъти ще го видим, в каква компания ще го видим и какво никога няма да достигне до вниманието ни. Днес на мястото на телевизионната програма стои персонализираният поток, но логиката остава същата – когато посредникът определя видимото, къде свършва представянето и откъде започва производството на реалност? Съвременният алгоритъм се интересува от характеристики напълно различни, често противоположни на неща като истинност, реалност, обективност. Това, което изплува като налично, е най-провокативното, най-крайното, най-емоционално въздействащото.
Жак Елюл стига до същия проблем през анализа на пропагандата. За него модерната пропаганда не е сбор от лъжи, лозунги и манипулативни речи. Тя представлява система, действаща върху цялата социална среда. Елюл различава политическата от социологическата пропаганда и пропагандата на агитацията от тази на интеграцията. Човек се оказва вписан в среда, в която определени реакции, ценности и категории изглеждат естествени без да са такива в действителност (Ellul, 1962/1965).
Най-успешната пропаганда не е тази, която непрекъснато ни нарежда какво да мислим. По-изкусната изгражда свят, в който определени мисли ни се струват очевидни, а други изобщо не възникват. Убеждаването предполага спор между две видими позиции. Производството на среда решава предварително кои позиции въобще ще бъдат видими.
Политиката например, предполага множественост на мненията, но тази множественост не дава право фактите да бъдат безкрайно превръщани в мнение. Когато фактическите истини започнат да се третират като просто една позиция сред останалите, залогът не е цената на отделната лъжа, а общата фактическа реалност, върху която политическият спор изобщо е възможен (Arendt, 1967).
Свободата на мнението има смисъл само ако спорещите обитават поне донякъде общ хоризонт. Можем да спорим как да оценим едно събитие, какви причини са го породили и какви решения следват. Но този спор предполага, че не всичко е въпрос на предпочитание. Демократичното общество се нуждае от плурализъм на мненията. При плурализъм на взаимно несъвместими фактически реалности то просто не може да функционира.
Ние вече не наблюдаваме реалността на живота чрез дигиталните медии. Все по-често организираме реалният живот така, че да може да бъде пригоден за медиите, за показ, споделен, оценен и включен в потока. Към въпроса „какво се случва?“ се добавя втори: „как да изглежда случилото се в информационната среда?“. И вторият въпрос притежава повече тежест от първия.
Знаците и образите вече не са вторични отражения на самата реалност. Те циркулират по собствена логика и предхождат онова, което приемаме за реално. Моделът вне следва света, а участва в производството му (Baudrillard, 1981/1994). Дълго време това звучеше като философско преувеличение. Днес милиарди хора ежедневно получават персонализирани версии на света, конструирани от системи, които предсказват кое съдържание ще те „ангажира” повече – ще задържи вниманието и присъствието им за възможно най-дълго време в съответната платформа.
Екер, Спиъринг, ДиРеста и Левандовски описват съвременната информационна среда като взаимодействие между алгоритмично подреждане, икономика на вниманието, инфлуенсъри, аудитории и активното участие на самите потребители. Платформата усилва съдържанието, което предизвиква реакции; създателите наблюдават какво се разпространява и адаптират поведението си; аудиторията влияе обратно върху процеса и от тези обратни връзки изникват колективно конструирани „алтернативни реалности“ (Ecker et al., 2026).
За да възникне изкривена информационна псевдореалност не е нужен централен пропаганден щаб, който планира всяко послание. Някаква неопределена част от съдържанието е действително стратегически произведено, друга – родено от идеология, трета от глад за печалба, четвърта – от баналната жажда за внимание. На алгоритмите не им трябва да „искат“ нищо. Достатъчно е системата да възнаграждава определени характеристики на съдържанието. Истинността не присъства в числото на тези характеристики. Добре известно и дори емпирично доказано е, че самата структура на социалните мрежи изкривява усещането ни за това колко разпространено е дадено мнение или поведение. При определени мрежови конфигурации глобално рядко явление изглежда локално масово за огромен брой хора, защото не всички участници са еднакво свързани и еднакво видими. Малка, но активна и централно разположена група може да присъства в информационното обкръжение на милиони (Lerman et al., 2016).
Следователно видимото мнозинство невинаги е действително мнозинство. Това звучи тривиално само докато не осъзнаем колко често използваме собствената си информационна среда като неформално социологическо проучване. „Навсякъде го говорят“, „всички мислят така“, „интернет е пълен с това“не са описания на обществото. Това са описания на структурата на една мрежа и на начина, по който алгоритъмът ни я поднася.
Не тайна, че историята на индустриалната дезинформация е демонстрирала друг фундаментален принцип, който не бива да забравяме: не е необходимо да докажеш, че неприятният за теб факт е неверен. Достатъчно е истината да започне да изглежда несигурна. От изследванията върху тютюневата индустрия, климатичната дезинформация и други форми на организирано производство на съмнение възниква понятието „агнотология“, свързано с Робърт Проктър и Лонда Шибингър. То обръща класическия въпрос за знанието наопаки: не питай единствено как се произвежда знание. Питай как се произвежда незнание (Proctor & Schiebinger, 2008). Незнанието не е празно място, което науката постепенно запълва. То може да бъде индустриален продукт, поддържан чрез селективно представяне на данни, фалшива симетрия, непрекъснато произвеждане на алтернативни обяснения и ритуалното настояване, че „няма достатъчно доказателства“. Оттук следва една от най-важните формули на модерната манипулация: не е нужно хората да повярват на нас. Достатъчно е да престанат да вярват на онези, които разполагат с реални доказателства.
Кристофър Пол и Мириам Матюс дават на тази логика името„firehose of falsehood“ – пожарникарски маркуч от лъжи. Пропаганден модел с огромен обем, множество канали, брутална бързина, постоянство, повторяемост и пълна липса на ангажимент не само към фактическата точност, но дори и към вътрешната последователност (Paul & Matthews, 2016).
От гледна точка на старата пропаганда това е нелогично. Ако искаш хората да приемат твоята версия, защо им предлагаш пет взаимно изключващи се? Отговорът е: целта не е убеждение, целта е дезориентация. Ако след петата версия човекът обезнадеждено стигнедо заключението „никога няма да разберем какво всъщност е станало“, операцията е успешна дори да не е повярвал на нито една от версиите.
На тази основа Екер, Спиъринг, ДиРеста и Левандовски правят своя синтез: преход от модел на дезинформацията като убеждаване към модел на дезинформацията като епистемично разстройство. Прекият ефект остава – невярната информация влияе върху паметта, убежденията, нагласите и решенията. Но паралелно протича и втори ефект: ерозия на нормите, чрез които решаваме какво заслужава доверие, на институционалния авторитет и на самата представа за споделена действителност.
Съвременната психология вече показва върху какво точно работи тази стратегия. Голям метаанализ от 2026 г. обединява 182 изследвания, 366 размера на ефекта и 31 184 участници. Резултатът потвърждава устойчив, макар и не огромен, „ефект на илюзорната истина“: повтореното твърдение средно се възприема като по-достоверно от новото. След корекции за малки изследвания ефектът остава, макар силата му да варира според контекста и представянето (Ye et al., 2026).
Това не означава, че хората автоматично вярват на всяко многократно повторено твърдение. Познатостта е един от сигналите, които човешкото познание използва при оценката на информацията. В нормална среда това е полезна евристика. В среда, в която повторението може да бъде автоматизирано, закупено и алгоритмично подсилено, същата евристика е отворена врата за атака.
Deepfake технологията доказва още по-ясно, че проблемът не се изчерпва с въпроса „колко души повярваха на фалшификата?“. Кристиан Вакари и Андрю Чадуик установяват експериментално, че синтетично политическо видео увеличава несигурността и отслабва доверието в новини, разпространявани чрез социалните медии. Същественото не е, че някой приема фалшивото видео за истинско. Същественото е, че той става по-несигурен какво въобще може да се приеме за доказателство (Vaccari & Chadwick, 2020).
Оттук идва и „дивидентът на лъжеца“. Щом всички знаят, че изображения, гласове и видеозаписи могат да бъдат изкуствено произведени, истинският запис също може да бъде отхвърлен като фалшификат. Кейлин Джаксън Шиф, Даниъл Шиф и Наталия Буено проверяват тази възможност в пет изследвания с над 15 000 американски участници и установяват, че публична фигура при определени условия може да извлече репутационна полза, като невярно обяви действителна негативна информация за „фалшива новина“. В това изследване и съответно към онзи исторически момент, ефектът е значително по-ясен при текстови истории и до голяма степен не работи срещу видео доказателствата. Но самото съществуване на измерим „дивидент на лъжеца“показва, че осъзнаването на проблема с фалшификациите може да бъде обърнато срещу истинската информация (Schiff et al., 2025).
Генеративният изкуствен интелект добавя ново измерение, защото сломява икономиката на производството. Текст, изображения, аудио и видео вече се създават, варират, превеждат и персонализират в мащаб, който доскоро изискваше огромен човешки труд. Екер и колегите му подчертават наличието и на двоен потенциал: генеративният ИИ може да умножи скоростта, мащаба и персонализацията на подвеждащото съдържание, но може да бъде използван и за разпознаване, проверка и адаптивно противодействие.
Към това се добавя още един проблем. Иля Шумайлов, Захар Шумайлов и техните съавтори показват, че безразборното обучение на следващи поколения генеративни модели върху съдържание, произведено от предишни модели, води до процес, наречен „model collapse“: постепенно се губят части от първоначалното разпределение на данните и моделът започва все по-неточно да представя изходната реалност (Shumailov et al., 2024). Създадохме машини, които се учат не от реалността, а от човешките символни продукти. После започнахме да заливаме информационната среда с техните собствени продукти. А следващите машини ще се учат и от тях.
Тук стигаме до проблема, който е много по-фундаментален от пропагандата и „фалшивите новини“.Липман, Андерс, Елюл, Аренд, Дебор и Бодрияр са уловили елементи от една и съща трансформация, а съвременната психология, мрежовата наука и изследванията върху дезинформацията вече показват механизмите ѝ. Продължаваме да говорим така, сякаш информационната криза е проблем на съдържанието. Някой е публикувал лошо/вредно/неистинно/подвежзащо съдържание – следователно трябва да го коригираме, обозначим или премахнем. Да обучим потребителя да разпознава манипулации. Да направим повече проверки на фактите. Да разобличим фалшификатите. Екер и колегите му разглеждат корекциите, предварителното изграждане на устойчивост към манипулационни техники, медийната грамотност, проверката на източници, проследяването на произхода на синтетично съдържание и регулаторните и дизайнерските промени на платформено ниво като елементи на необходимия отговор.
Но доколкото проблемът е структурен, индивидуалната проверка на факти не може да представлява структурното решение. Тя поправя твърдение. Тя не коригира цялостна среда, чиито икономически и технологични стимули възнаграждават съвсем други характеристики. ИИ е завършен симулакрум, който дори не претендира да опосредства реалността, а оперира със създадени от човека символи на реалността, при това с вграден според самият модел определен идеологически уклон. Именно същата уязвимост, която ни предразполага към въвличането в алтернативнативни реалности, предпоставя и нелепият антропоморфизъм, който се е загнездил още в самото наименование ИИ като „интелект“. Ако същата система се наричаше например със скучното, но коректно наименование „статистическа машина за синтез на символни последователности“, психологическият ефект би бил съвсем различен. Продуктите на собственото ни символотворчество – езикуването само по себе си, печатарската преса, радиото, телевизията и миниатюрният дисплей в дланта ни, биват овластени от самите нас да заемат мястото на света, какъвто е в действителност. При все това, от пещерата на Платон до съвременната оскъдна на действителност действителност, проблемът изглежда да се задълбочава прогресивно. Въпросът е доколко и за какъв период човекът е в състояние да създава символни светове, без периодично да забравя, че самият той ги е създал и че те са подчинени на механизми, които са чужди на реалността. В този смисъл под пропаганда трябва да разбираме (не само) информационният продукт на злонамерана личност или група, а цялостната съвременна информационна структура.
Истината е бавна. Тя изисква проверка, метод, контекст, уточнение, вероятност и дори неприятното признание, че все още не знаем достатъчно. Информационният пазар награждава точно обратното: скорост, категоричност, конфликт, емоционална интензивност, повторяемост и способност да задържаш внимание.
Проблемът отдавна вече не е, че в информационната система има твърде много лъжци. Проблемът е, че сме построили информационна архитектура, в която съдържанието с най-голяма способност да се разпространява системно не съвпада със съдържанието с най-добра способност да издържи проверка. С други думи – с истината и реалността такава, каквато е.
Продукт на съвременната пропаганда не е фанатикът, който вярва на всичко. Това е циникът, който не вярва на нищо.
Скептикът си задава въпроса: какви са доказателствата, как е стигнато до заключението, може ли източникът да бъде проверен. Циникът е решил предварително: всички източници са еднакво ненадеждни, всички експерти са купени, всички институции са манипулирани и зад всяка претенция за истина стои само нечий интерес. Скептицизмът е метод за различаване. Цинизмът унищожава самата възможност за различаване.
Човекът, който вярва, че всички лъжат, само на пръв поглед изглежда труден за манипулиране. В действителност той е идеалният краен продукт на манипулацията. Няма нужда да бъде убеждаван в алтернативна версия на действителността. Достатъчно е да е убеден, че надеждна версия не съществува.
Трябва да пренапишем представата си за информационната антиутопия. Свикнали сме да я мислим като свят на цензурата: властта унищожава книги, закрива медии и налага един официален разказ. В неговият алтернативен и не по-малко потентен вариант почти нищо не е забранено. Всеки има канал, всеки има експерт, всеки има снимка, всеки има статистика, всеки има свидетел, всеки има „истина“. Информационният глад е заменен от информационно затлъстяване.
В това състояние „Истина няма. Има само версии.“
Старата пропаганда се нуждаеше от информационен монопол. Модерната работи чрез информационно изобилие. Първата крие документи. Втората произвежда хиляди такива. Първата забранява гласа на противника. Втората го оставя да крещи сред милиони други гласове, докато способността да се различи свидетелството от шума бъде сведена до невъзможност. Не е необходимо лъжата да победи истината. Достатъчно е да разруши полето, върху което двете могат да бъдат различени.
Интелектуалното наследство на XX век и емпиричните изследвания на XXI век казват едно и също нещо.
Когато изгубим способността си бъдем в света, на никого няма да му се налага да забранява истината. Няма да има нужда от изгаряне на книги или унищожаване на архиви. Ще е достатъчно да сме забравили защо едно доказателство притежава повече тежест от един слух, защо един метод е по-надежден от едно усещане и защо провереното твърдение не е просто поредната „гледна точка“.
Anders, G. (1956). Die Antiquiertheit des Menschen: Band I. Über die Seele im Zeitalter der zweiten industriellen Revolution. C. H. Beck.
Arendt, H. (1967). Truth and politics. The New Yorker.
Baudrillard, J. (1994). Simulacra and simulation (S. F. Glaser, Trans.). University of Michigan Press. (Original work published 1981).
Debord, G. (1994). The society of the spectacle (D. Nicholson-Smith, Trans.). Zone Books. (Original work published 1967).
Ecker, U. K. H., Spearing, E. R., DiResta, R., & Lewandowsky, S. (2026). Misinformation as strategy: Epistemic consequences and the undermining of shared truth. Trends in Cognitive Sciences. Advance online publication.
Ellul, J. (1965). Propaganda: The formation of men’s attitudes (K. Kellen & J. Lerner, Trans.). Vintage Books. (Original work published 1962).
Lerman, K., Yan, X., & Wu, X.-Z. (2016). The „majority illusion“ in social networks. PLOS ONE, 11(2), e0147617.
Lippmann, W. (1922). Public opinion. Harcourt, Brace and Company.
Paul, C., & Matthews, M. (2016). The Russian „firehose of falsehood“ propaganda model: Why it might work and options to counter it. RAND Corporation.
Proctor, R. N., & Schiebinger, L. (Eds.). (2008). Agnotology: The making and unmaking of ignorance. Stanford University Press.
Schiff, K. J., Schiff, D. S., & Bueno, N. S. (2025). The liar’s dividend: Can politicians claim misinformation to evade accountability? American Political Science Review, 119(1), 71-90.
Shumailov, I., Shumaylov, Z., Zhao, Y., Papernot, N., Anderson, R., & Gal, Y. (2024). AI models collapse when trained on recursively generated data. Nature, 631, 755-759.
Vaccari, C., & Chadwick, A. (2020). Deepfakes and disinformation: Exploring the impact of synthetic political video on deception, uncertainty, and trust in news. Social Media + Society, 6(1).
Ye, S., Attali, D., Ghazi, M., Cachia, A., Cassotti, M., & Borst, G. (2026). Systematic review and meta-analysis of the evidence for an illusory truth effect and its determinants. Nature Communications, 17, 3270.
