Напоследък Андрю Тейт се превърна в удобен обект на морално възмущение. Инфлуенсъри като него обаче не създават сами „инфлуенсър културата“ – тя създава тях. Вторият обвиняем е също лесно достъпен – платформите, техните алгоритми, рекламният модел и екологията на „ангажираността” създават среда, в която крайното, провокативното и поляризиращото съдържание получава структурно предимство. Тейт, подобно на много други, е успешен в това да използва тази среда: да превръща провокацията в съдържание, съдържанието във внимание, а вниманието във влияние и пари.
Публичният му образ е изграден от демонстративно богатство, физическа сила, сексуален успех, власт и социална видимост. Автомобилите, парите, тялото, жените и последователите не присъстват в този образ като притежания или обстоятелства. Те функционират като доказателства. Те трябва да покажат, че човекът, който ги притежава, е успял, че превъзходството води до успеха, успехът удостоверява превъзходство, а то му дава легитимното право да бъде слушан, следван и имитиран. В този модел Тейт лесно може да бъде представен като патологичен продукт на патологичните социалните медии. Подобно обяснение позволява проблемът да бъде локализиран в конкретен инфлуенсър, поколение или платформа, без да се задава изобщо въпросът какви са реалните предпоставки за явлението. Без да се задава въпроса защо автомобилът, богатството, известността или броят последователи толкова лесно могат да бъдат прочетени не само като знаци за притежание и популярност, а като свидетелства за качеството, за същността на човека? Тейт не изобретява тази логика, не я налага, не я пропагандира. Не е и способен на нещо подобно Той я прави малко по-очевидна.
Зад този спектакъл обаче стои много по-фундаментален проблем. Сложните общества не могат да съществуват без социално опосредстване. Повечето хора, от които зависи всекидневният ни живот, са ни непознати. Не познаваме лично лекаря, чиято диплома приемаме като свидетелство за компетентност, инженера, чиито изчисления използваме, служителя, чиято институционална роля признаваме, или търговеца, с когото сключваме сделка. Мащабното общество съкращава социалното познание. Дипломата, длъжността, униформата, костюма, професионалната репутация, цената, кредитният рейтинг и институционалното положение позволяват координацията между хора, които никога няма да се познават лично и непосредствено. Тази необходимост се заражда заедно с първите големи общности – възникнали с установяването на земеделието и първите човешки градове. От този момент насетне се поставя началото на една социална система, която привидно представлява историческа борба между алтернативи, но те представляват просто дребна семейна свада, докато същевременно остават в пълно съгласие относно фундаменталните принципи, на които се основава тази система. Това са два основополагащи принципа – че стойността като човешко същество е измерима (а резултатът измерване има реални социални последици) и че това измерване става посредством нещо, което е външно по отношение на самият човек. Различните социално-икономически режими могат да са в конфликт относно това кой трябва да притежава власт и богатство, но са единодушни, че човешката стойност се определя чрез някакъв външен критерий. При феодализма това може да е произходът. При капитализма – притежанието, доходът, пазарният успех. В други системи критерия може да е партийна принадлежност, военна заслуга и т.н. Това е без съществено значение.
Символът (в този текст в тесният смисъл на институционализиран статусен знак, който позволява социална категоризация между непознати) сам по себе си не е дефект на социалния живот. Той е необходимост вследствие на неговото разширяване отвъд малката естествена общност. Проблемът възниква при преобръщането на функцията му. Знакът, който първоначално предава ограничена информация за определено качество или роля, постепенно започва да претендира, че описва самият човек. Дипломата не свидетелства за образование, а започва да означава знание и интелигентност. Богатството не показва имуществено положение, а се превръща в доказателство за способност, дисциплина и заслуга. Известността не означава видимост, а авторитет. Властта не обозначава институционална позиция, а се възприема като белег за лично превъзходство.
Това преобръщане смесва категории, които не са тъждествени. Един човек може да притежава повече ресурси от друг, да има по-голяма компетентност в дадена област (все по обезкуражаващо тясна и ограничена с натрупването на общото познание), по-висок институционален ранг или по-голямо обществено влияние. От тези различия обаче не следва различие във фундаменталното човешко достойнство. Въпреки това социалните общества постоянно създават механизми, чрез които първият тип неравенство бива прочетен като втория.
Икономическият, културният и социалният капитал могат при определени условия да придобият форма на символен капитал, тоест да бъдат социално признати като легитимност, престиж и право на определено отношение (Bourdieu, 1986). Богатството например не гарантира автоматично уважение, но може да бъде превърнато в престиж; образованието не е идентично със социалната значимост, но определени институции могат да направят дипломата мощен символен ресурс. От тази гледна точка статусът се превръща в механизъм, чрез който социалните различия получават своето значение. Статусните убеждения могат да превръщат вече съществуващи различия в ресурси и власт в предположения за това кой е по-компетентен, по-надежден и по-подходящ да упражнява авторитет. Веднъж установен, статусът не само отразява йерархията, а започва да я възпроизвежда. Високостатусният човек получава повече внимание, думите му се приемат с по-голяма тежест, решенията му изглеждат по-правдоподобни, а самата му позиция постепенно започва да служи като доказателство, че я заслужава.
От твърдението, че човек е постигнал определен резултат, лесно се преминава към твърдението, че този резултат е заслужен, а оттам към предположението, че той свидетелства за качеството на самия човек. Икономическият резултат получава морален смисъл. Човекът не просто притежава повече, а започва да изглежда като някой, който е повече.
Между стойността на произведеното, притежаваното или постигнатото и достойнството на този, който го притежава, разбира се, няма необходима логическа връзка.
Всъщност, доколкото съществува някаква, тя не е особено ласкава. Йерархичните системи, организирани около конкурентно натрупване на ресурси, контрол и статус, обикновено селективно възнаграждават поведения, които от морална гледна точка не произхождат от социално позитивни черти. Например: способност да третираш хората инструментално; фундаментален индивидуализъм; агресивна конкуренция; безразличие към загубите, които понасят другите, ако ти печелиш; готовност да прехвърляш риск и разходи върху други; самореклама и преувеличаване на собствената заслуга; потискане на емпатията, когато тя пречи на облагата; способност да възприемаш чуждият неуспех като доказателство за собственото си превъзходство. Това не означава, че само такива хора могат да се издигнат. Но означава, че ако системата измерва успеха предимно чрез натрупване на контрол, ресурси и статус, тогава някои нравствени качества като състрадание, скромност, лоялност, готовност да се самоограничаваш в името на другите, неизбежно могат да се превърнат от добродетели в конкурентни недостатъци. Системата възнаграждава поведения с най-малкото съмнителна морална стойност, но впоследствие ги „изпира“ през призмата на успеха, представяйки ги като добродетели.
Проблемът се задълбочава, когато социалните знаци могат да бъдат превръщани в числа. Модерните общества категоризират, измерват, сравняват и ранжират. Еспеланд и Стивънс (1998) определят съизмерването като процес, при който качествено различни неща стават сравними чрез обща метрика. Когато нещо получи своето число, то става по-лесно за сравнение, подреждане и управление, но едновременно с това самото число започва да влияе върху начина, по който обектът е възприеман. Така известността се превръща в брой последователи, научното влияние в цитираност, потребителската репутация в звезди, университетският престиж в позиция в класация, а вниманието в гледания и реакции. Мау (2019) описва тази тенденция като възход на метричното общество, в което все повече аспекти на социалния живот се превеждат на езика на рейтингите, индексите, оценките и ранговете. Количеството обещава прозрачност и сравнимост. Същевременно то създава нови йерархии и нови стимули за поведение. Културата на успеха в тази среда бързо прави скок поради естествената социална нагласа, свойствена ни като човешки същества – човекът с 10 милиарда не просто е по-богат от човека с 10 000 долара. Той започва да бъде възприеман като по-компетентен, по-дисциплиниран, по-мъдър, по-достоен за слушане, понякога дори като човек с по-голямо право да определя как трябва да живеят останалите.
Това е вече морална йерархия, маскирана като икономическа.
Защо икономическият успех толкова лесно се конвертира в морален авторитет психологически? Защото човек е същество, което е родено да живее сред хора, а не след числа. Неговият начин да възприема света е като свят на социални отношения, а не на математически формули. В малка общност социалната стойност е непосредствена. Знаеш кой е човекът, с когото имаш работа. Знаеш характера му, отношенията му с другите, историята му и знаеш неговата непознаваемост, неговата бездънност като точно това човешко същество. Символното опосредстване драматично променя реалността, в която живее човек и това остава непроменено до днес. Опосредстването не започва с пазара или социалните мрежи; те наследяват и радикализират нещо много по-старо. Защото реалността, за която човек се ражда, е социалната. Полетата, степите, глинените тухли или прелитащите в небето самолети не представляват човешкият свят – те са негов незначителен декор, значението на чиято конкретна форма е нищожно. Социалните знаци в големите стратифицирани общества, появили се преди няколко хилядолетия, прекъсват непосредствената връзка между човека и света, какъвто е. Короната, пръстена, печата и социално стратифициращата одежда са първите „виртуални” феномени на псевдореалността, чийто достоен наследник е класацията на Форбс.
Значението на тази промяна трудно може да бъде преувеличено. Качествената преценка допуска несигурност и неопределеност. Човек може да бъде уважаван от едни и оспорван от други. Репутацията е контекстуална и често противоречива. Числото от своя страна създава впечатление за еднозначност. Един профил има 2000 последователи, друг има два милиона. Един предприемач притежава един милион, друг десет милиарда. Един университет е седми, друг е на сто и седмо място. Различията вече могат да бъдат подредени върху обща вертикална ос. Така възниква възможността за нещо като количествена социална онтология. Все по-голяма част от социалното гледище преминава през показатели, които обещават да кажат еднозначно и определено кой заслужава внимание, доверие, ресурс или авторитет. Числото започва като информация и завършва като присъда.
Социалните медии радикализират тази логика, защото започват да умножават измерването по публичността. Платформите не създават стремежа към престиж и не изобретяват социалната йерархия. Те обаче правят нейните сигнали непосредствено видими и постоянно сравними. Харесването, споделянето, следването и тенденцията не са неутрални записи на предварително съществуващо обществено внимание. Те са част от платформено организирана среда, в която социалното взаимодействие получава технологични и икономически форми (van Dijck, 2013). Това е съществена промяна. Репутацията някога е можела да остане приблизителна и локална. В платформената среда тя може да бъде изложена публично като „обективен” показател. Човекът не просто е популярен. Той вижда числото на собствената си популярност, сравнява го с числата на другите и получава непрекъсната обратна връзка кои форми на поведение увеличават този показател.
Алгоритмичната организация на видимостта добавя още един слой. Алгоритмите не са външни технически инструменти, които сортират вече съществуващ социален свят. Чрез класиране, препоръчване и селекция те участват в определянето на това какво става видимо и какво остава периферно. В резултат вниманието се оказва едновременно социална реакция и ресурс, разпределян от техническа инфраструктура.
Така че инфлуенсърската култура може да бъде разглеждана като концентрирана форма на отдавна утвърдената системна логика, каквато я описахме. Марвик (2013) показва как социалните медии насърчават практики на самобрандиране и микрознаменитост, при които личността се превръща в обект на стратегическо представяне. Видимостта трябва да бъде произвеждана, поддържана и капитализирана. Границата между това да бъдеш човек и това да управляваш публична версия на себе си е все по-трудна за удържане.
В подобен контекст Андрю Тейт престава да изглежда като самоизградено изключение. Публичната му фигура комбинира знаци, които вече притежават установена социална четимост. Пари, лукс, физическа сила, сексуална привлекателност, контрол и аудитория са събрани в единна визуална граматика на превъзходство. Особеното не е самото им присъствие, а директността, с която между тях се изгражда причинна и морална връзка: притежавам тези знаци, следователно съм успял; успял съм, следователно съм по-способен; по-способен съм, следователно заслужавам повече; заслужавам повече, следователно моят начин на живот е модел и моят глас има по-голяма тежест.
В обществено по-приемливите версии на същата логика езикът е по-мек. Вместо господство се говори за лидерство. Вместо демонстрация на богатство се говори за успех. Вместо превъзходство се използват понятия като талант, визия, изключителност или заслужена позиция. Това, което разграничава Тейт от обществото на общоприетите успешни образи е единствено маскарадът на евфемизацията.
Структурно: защо формите на външно измерим успех толкова лесно придобиват сила на морална легитимация?
Капитализмът има историческо значение в този процес, но не защото е изобретил социалния статус. Йерархии, титли, родословия и институционални рангове съществуват много преди модерния пазар. Особеността на парите е тяхната способност да превръщат качествено различни неща в сравними количества. При Зимел парите са не обикновено средство за размяна, а социална форма, която разширява дистанцията, абстракцията и възможността за сравнимост в модерния живот (Simmel, 2004). Те позволяват взаимоотношения между непознати именно защото освобождават размяната от необходимостта хората да се познават лично. Тази сила на абстракцията е както цивилизационно постижение, така и източник на риск. Цената позволява сравнение на стоки и услуги, които иначе нямат обща качествена единица. Но когато логиката на цената се разпростре върху социалното виждане на човека, езикът започва неусетно да се измества. Въпросът „Колко притежава?“ започва да отговаря на въпроса „Колко струва?“, а той, от своя страна, да бъде разбран не като икономическа, а като човешка оценка.
Стойността може да бъде относителна, функционална и измерима. Един труд може да бъде по-скъпо платен от друг. Една компетентност може да бъде по-рядка. Един човек може да бъде по-ефективен в определена дейност. Достойнството, в нормативния смисъл, не функционира по същия начин. Ако то зависи от позицията в социална скала, престава да бъде фундаментален статут и се превръща в награда.
Личността обаче не се формира изолирано от социалното отношение към нея. Признанието не е жест на учтивост, а условие, чрез което човек получава възможност да се отнася към себе си като към носител на права, способности и социална значимост.
Ако социалната среда системно сигнализира, че някои хора са по-достойни за внимание, уважение и глас поради символите, които притежават, тези сигнали не остават външни. Те най-често биват интернализирани както от онези, които печелят от йерархията, така и от онези, които остават в нейните подножия. Символът постепенно започва да говори на самия човек как да вижда себе си. Тогава „имам пари“ се преобразува в „струвам повече“. „Имам власт“ става „моят глас е по-важен“. „Никой не ме познава“ може да започне да означава „не съм значим“. Оттук произтича една от най-характерните тревоги на обществото на видимостта: необходимостта човек непрекъснато да доказва собственото си съществуване чрез знаци, които могат да бъдат разпознати отвън.
Психологически отговор на въпроса как се осъществява това ни дава теорията на релационните рамки (Hayes, Barnes-Holmes, & Roche, 2001), според която специфичното в човешкото познание е заучената способност събитията да се отнасят едно към друго по произволно приложими отношения: на тъждество, на сравнение, на йерархия, повече и по-малко, по-добро и по-лошо, причина и следствие, принадлежност, сходство, превъзходство. Веднъж изградени, тези отношения могат да образуват сложни мрежи, в които значението и психологическата функция на един елемент се променят посредством връзките му с останалите без това отнасяне да изисква пряк опит със самите събития. Не е необходимо детето да е било унижавано от богат човек, за да достигне до заключението, че ако „повече“ означава „по-ценен“, а то притежава „по-малко“, то самото то е по-малко ценно. Изводът се поражда от мрежата на отношения, а не от лично преживяно събитие. При това функциите на един стимул се пренасят върху друг, включен с него в обща рамка – трансформация на стимулните функции: оценъчната тежест на числото преминава върху човека, когото числото измерва. Така последователите, доходът и рангът престават да бъдат външни показатели и придобиват пряка афективна функция върху отношението и самоотношението.
Оттук следва и устойчивостта на подмяната. Това, което поведенческата литература нарича управлявано от правила поведение – поведение, контролирано от езиково конструирани правила, а не от непосредствените последствия на опита, е по принцип слабо чувствително към противоречащи му факти: правилото „струваш толкова, колкото показваш“ не се опровергава от ежедневието, защото самото ежедневие се възприема през него. Границата между това да бъдеш човек и това да управляваш публична версия на себе си има в тази рамка точен психологически еквивалент – сливането с концептуализираният аз, при което човек започва да се отнася към езиковото, символното описание на себе си (брой последователи, позиция, доход) като към самия себе си. Това обяснява и една асиметрия, съществена за въпроса къде може да бъде прекъснат цикълът: на индивидуално ниво механизмът е отчасти прекъсваем – клиничната практика разполага с техники за отделяне на самооценката от словесните ѝ измерители, но това е интервенция върху индивидуалният получател на сигнала, а не върху структурата, която непрекъснато го произвежда.
Този механизъм не е абстрактна концепция. Изследванията на самооценката показват, че тя функционира предимно като индикатор на възприеманата релационна стойност на индивида – своеобразен „социометър” за степента, в която човек е допускан или изключван от значимите за него общности (Leary et al., 1995). Когато самооценката се обуславя от външни сфери като постижение, одобрение и социална значимост, тя става точно толкова нестабилна, колкото нестабилни са самите им показатели и цената на тази нестабилност се плаща с тревожност, депресия и страдание при всеки неуспех (Crocker & Wolfe, 2001). Социалната среда, която системно свързва достойнството със знака, следователно не просто предлага интерпретация. Тя преструктурира условията, при които човек изобщо може да се отнася към себе си като към значим.
Това е същинският проблем зад инфлуенсърската култура. Не че няколко личности са успели да убедят аудиторията да цени погрешните неща, а че самата социална среда предоставя външни измерители, чрез които човек може да превежда съществуването си на езика на признанието. Видимост, доход, статус, титла, рейтинг и аудитория се превръщат в различни отговори на един и същ въпрос: как да направя значимостта си обществено четима?
Абстракцията едновременно ни отдалечава от конкретния човек и същевременно прави възможно евентуално да признаем достойнството на този, когото никога няма да познаваме. Универсалното човешко достойнство само по себе си е абстрактна идея. То твърди, че непознатият човек, за когото не знаем почти нищо, независимо от каквито и да било конкретни обстоятелства, има морален статут, който не зависи от неговата полезност за нас. Същата способност за абстракция позволява непознатият да бъде редуциран до категория, рейтинг, цена или статус.
Фигури като Андрю Тейт са социално значими не заради съдържанието, което произвеждат, а заради механизма, който разкриват така очевидно. При тях изчезва дистанцията между знака и претенцията му. Богатството вече не означава „имам“, а „съм“. Популярността не означава „виждат ме“, а „заслужавам да бъда видян“. Властта не означава „мога да влияя“, а „имам право да доминирам“.
И ако тази логика изглежда гротескна само когато е изречена на висок глас, отношението ни към тези феномени остава повърхностно. Въпросът е какво правим с нейните евфемизирани форми. С убеждението, че богатият разбира обществото по-добре. Че известният заслужава да говори за всичко. Че престижната институция удостоверява качеството на човека. Че социалната невидимост е доказателство за незначителност. Че успехът не описва резултат, а разкрива кой какво заслужава.
Сложните общества измерват, класифицират и ранжират. Те се нуждаят от символи, защото без тях координацията между непознати би била невъзможна. Но необходимостта от социални различия не налага превръщането им в степени на човешко достойнство. Съществената граница не между хората, а минава между символа като средство за ориентация и символа като присъда. Между това да използваме знака, за да разберем нещо за човека, и това да позволим на знака да заеме мястото на човека.
В този смисъл фундаменталното цивилизационно напрежение не е просто между индивидуалните потребности и ограниченията на обществото, а между стремежа на човека към човека и непрекъснатата възможност човекът да бъде заменен със символ.
Цивилизационният проблем не започва с факта, че хората имат различни роли. Той започва там, където символът започне да претендира, че измерва стойността като човешко същество изобщо.
Ако тази подмяна не е случайна грешка на отделна индивидуалната преценка, а структурно произвеждан механизъм, и ако веднъж възникнал, той започва сам да възпроизвежда условията за собственото си съществуване, тогава може ли изобщо да бъде ограничен, без да бъдат поставени под въпрос самите форми на стратификация, които го произвеждат? Къде изобщо този цикъл може да бъде прекъснат? Очевидно това не може да се осъществи посредством лозунги, призоваващи да не отъждествяваме богатството с достойнството, известността с авторитета или властта с личното превъзходство. Не и когато самата социална организация непрекъснато утвърждава именно това. Обществената отплата за добре изпълнена социална функция се осъществява в размера на банковата сметка. Но парите имат неспецифичен и абстрактнен им характер. Те не удостоверяват една определена способност, не дават достъп само до една определена област и не остават ограничени до функцията, чрез която са били придобити. Парите представляват обща възможност за действие. Те могат да бъдат преобразувани във вещи, време, пространство, труд на други хора, образование, здраве, мобилност, сигурност, информация, публичност, юридическа защита или политическо влияние. Именно затова идеята, че богатството би могло да бъде „само икономическо“ е фундаментално невярна. Абстрактният знак по дефиниция не признава границите между конкретните сфери, защото неговата функция е именно да позволява преминаването между тях. Финансовото богатство се реализира в по-голяма видимост, по-добър достъп до образование, сигурност, влияние и свободно време, а тези преимущества от своя страна увеличават вероятността за ново натрупване и символът престава да бъде знак за вече съществуваща функционална разлика. Той се превръща в механизъм за нейното възпроизводство.
Можем да ограничим някои типове конверсии. Можем да забраним купуването на гласове, длъжности или съдебни решения. Можем да поставим формални граници между пазара и политическата власт. Но докато съществуват огромни различия в притежаването на универсален еквивалент, остава огромно различие в общото пространство от възможни действия. Човекът, който разполага със сто или хиляда пъти повече ресурси, не притежава повече вещи. Той разполага с несравнимо по-голямо множество от възможни бъдещи действия: може да купи пространство, време, образование, юридическа защита, достъп, публичност, технологии, труд на други хора, мобилност, сигурност. Затова паричното неравенство по необходимост се превръща в неравенство на възможностите. Голямото икономическо неравенство не е само различие в потреблението. То е различие в социалната свобода.
Така възниква и самоподдържащият се цикъл. Материалното преимущество се превръща в символен статус; символният статус поражда доверие, внимание и предположение за компетентност; те осигуряват нов достъп до ресурси, позиции и влияние; новите ресурси от своя страна увеличават материалното преимущество. След определен момент причината и следствието стават неразличими. Привилегията произвежда знаците на заслугата, а знаците на заслугата легитимират привилегията. Позицията започва да доказва качествата, които уж са я породили.
Икономическото неравенство започва да разпределя видимост, увереност, обществен глас, очаквания, риск, сигурност и самата вероятност човек да бъде възприеман сериозно. Богатият действително може повече; след това това фактичното „може повече“ се превръща в нормативното „има право на повече“, а оттам и в онтологичното „е повече“. Психологическата подмяна има материална основа и не може да бъде преодоляна само с морален призив.
В този смисъл проблемът не е, че икономическото неравенство получава морална интерпретация. При достатъчно дълбока стратификация икономическата йерархия започва да колонизира самата морална преценка. Думите „заслуга“, „отговорност“, „способност“, „дисциплина“ и „успех“ остават в употреба, но постепенно започват да означават характеристики, ретроспективно приписвани на онзи, който вече се намира високо в йерархията. Успехът свидетелства за заслуга, заслугата оправдава успеха, а резултатът се превръща в доказателство за причината.
Това вероятно е и една от най-важните исторически функции на легитимационните системи. Силното неравенство винаги поражда необходимост фактическата асиметрия да бъде преобразувана в нормативно оправдан ред. В различни общества тази задача е изпълнявана по различен начин. Божията воля, произходът, природният ред, традицията или свещената власт могат да представят йерархията като нещо, чиято справедливост не подлежи на човешка преценка. Тя може да изглежда нелогична от гледната точка на непосредственото човешко равенство, но именно затова се извежда извън областта на човешкото обяснение: така е постановено от ред, който стои над нас. Модерното общество секуларизира тази легитимация. На мястото на „той има повече, защото такава е Божията воля“ постепенно се установява „той има повече, защото го е заслужил“. Това е по-сложна и в известен смисъл по-устойчива форма на оправдание, защото не изисква външен трансцендентен авторитет. Самият резултат удостоверява собственото си право да съществува. Богатството доказва способността, а способността оправдава богатството. Йерархията започва да произвежда собствената си морална теология без необходимост от Бог.
Но от историческата необходимост на една форма не следва нейната вечна необходимост. Големите общества безспорно изискват координация, функционална специализация, институционални роли и абстрактни посредници. От това обаче изобщо не следва, че те изискват обща вертикална стратификация на хората. Сложността изисква диференциация, но не непременно вертикалност. (тук ще оставя отворен въпроса относно противоположната хипотеза, опитваща се да легитимира това със специфична позиция относно стимулите, иновацията и координацията; тази полемика надхвърля настоящият обем и ще бъде предмет на следваща публикация.) Тя може да изисква асиметрия на компетентност, отговорност и функция, без да изисква кумулативна асиметрия на човешките възможности.
Лекарят може да има по-голямо право да взема решение в областта на медицинската си компетентност, инженерът при проектирането на мост, пилотът при управлението на самолет. Но ако това функционално различие се възнаграждава чрез универсален знак, който може да бъде преобразуван във всяка друга област на живота, тогава наградата вече не остава свързана с функцията. По-голямото възнаграждение се превръща в по-добро жилище, по-добро образование за децата, по-висока сигурност, по-голяма свобода от риск, по-силен обществен глас и често в предимство, което може да бъде предадено на следващото поколение. Разликата във функцията се е превърнала в разлика в самия достъп до света.Въпросът е защо и дали различието, необходимо за изпълнението на една конкретна функция, трябва да бъде превеждано чрез универсален еквивалент в общо различие във екзистенциалните възможности. Ако една социална функция изисква по-голяма компетентност, отговорност или усилие, това може да оправдава определено функционално предимство. Но не от него не следва естествено право върху качествено различен живот, по-голямо политическо значение или наследима власт над възможностите на други хора.
Дали мащабната социално-икономическа стратификация все още изпълнява необходима координационна функция в съвременното общество, или до голяма степен възпроизвежда исторически форми, възникнали в условия, в които други средства за организация не са били възможни, или не са били осъзнавани. В продължение на хилядолетия йерархията може да е била практически неотделима от организацията на големи човешки маси, управлението на ресурси, войната, комуникацията и производството. Но това не доказва, че същата степен и същият тип стратификация са необходими при съвременни технологични, информационни и производствени възможности.
Възможно е една от най-дълбоките заблуди на модерното общество да е именно смесването на две различни твърдения: че сложното общество не може без функционални различия и че поради това не може без огромни различия в достъпа до самия живот. Първото изглежда очевидно. Второто съвсем не следва от него.
Ако това е така, цивилизационният проблем придобива още една форма. Символът вече не само заема мястото на човека в нашето възприятие. Чрез неравномерното си разпределение той започва да разпределя човешкия свят. Абстрактният знак определя кой ще има повече време, повече сигурност, повече пространство, повече избор, повече защита от случайността и по-голяма възможност да превърне собствените си желания в действителност.
Трябва да бъде търсена границата между необходимата социална функционална диференциация и патологичната стратификация: не поради самото наличие на различия, а в момента, в който едно функционално различие получи способността да се разпространява без граници през всички останали области на човешкото съществуване, да се натрупва, да се наследява и накрая да се представя като доказателство за собствената си справедливост. Въпросът не е дали сложното общество може да съществува без различия между хората. Очевидно не може. Въпросът е дали различията, които са необходими за неговото функциониране, изискват и трайно различие в самото пространство на човешките възможности.
Дали подобна стратификация действително стимулира труд, риск, творчество или обществен прогрес, както обикновено се твърди, представлява отделен въпрос, който изисква отделно разглеждане на друго място. Тук е достатъчно да се отбележи, че функционалната необходимост от социално различие сама по себе си не доказва необходимостта от неговото превръщане в обща йерархия на достъпа до света. Когато такава йерархия все пак се възпроизвежда, тя не може да бъде разбрана само като система за разпределение на ресурси. Абстрактният знак не представлява социалното различие. Чрез способността си да преминава между всички сфери той го разширява, натрупва и възпроизвежда.
Тогава богатството не е само знак на стратификацията. То е едновременно знак, средство и механизъм за нейното възпроизводство.
Bourdieu, P. (1986). The forms of capital. In J. G. Richardson (Ed.), Handbook of theory and research for the sociology of education (pp. 241–258). Greenwood Press.
Crocker, J., & Wolfe, C. T. (2001). Contingencies of self-worth. Psychological Review, 108(3), 593–623. https://doi.org/10.1037/0033-295X.108.3.593
Espeland, W. N., & Stevens, M. L. (1998). Commensuration as a social process. Annual Review of Sociology, 24, 313–343. https://doi.org/10.1146/annurev.soc.24.1.313
Hayes, S. C., Barnes-Holmes, D., & Roche, B. (Eds.). (2001). Relational frame theory: A post-Skinnerian account of human language and cognition. Kluwer Academic/Plenum Publishers.
Leary, M. R., Tambor, E. S., Terdal, S. K., & Downs, D. L. (1995). Self-esteem as an interpersonal monitor: The sociometer hypothesis. Journal of Personality and Social Psychology, 68(3), 518–530. https://doi.org/10.1037/0022-3514.68.3.518
Marwick, A. E. (2013). Status update: Celebrity, publicity, and branding in the social media age. Yale University Press.
Mau, S. (2019). The metric society: On the quantification of the social. Polity.
Simmel, G. (2004). The philosophy of money (D. Frisby, Ed.; T. Bottomore & D. Frisby, Trans.; 3rd ed.). Routledge.
van Dijck, J. (2013). The culture of connectivity: A critical history of social media. Oxford University Press.
