Част I. От възхода на вагусовия нерв до необходимостта от научна преоценка
През последните две десетилетия интересът към ролята на автономната нервна система в психичното здраве нарасна значително. Особено място в този процес заема вагусовият нерв (nervus vagus), който постепенно се превърна в една от най-често обсъжданите теми в психологията, психотерапията, психосоматичната медицина и невронауките. Понятия като вагусов тонус, вентрален вагус, невроцепция, регулация на автономната нервна система и вариабилност на сърдечната честота (heart rate variability, HRV) навлязоха не само в академичната литература, но и в клиничната практика, обучителните програми и популярната психология. Днес множество терапевтични подходи използват тези концепции като обяснителен модел за емоционалната регулация, последиците от психичната травма, социалното поведение и устойчивостта към стрес.
Най-голям принос за популяризирането на тези идеи има Поливагалната теория, разработена от Стивън Порджес (Porges, 1995, 2001, 2007, 2011). Според нея автономната нервна система не се свежда единствено до класическото противопоставяне между симпатиковия и парасимпатиковия дял, а включва еволюционно различаващи се вагусови механизми, които участват в регулацията на социалното взаимодействие, чувството за безопасност и адаптивните реакции към заплаха. Благодарение на своята интегративност теорията бързо намира приложение в психотерапията, особено в областта на травмата, привързаността и телесно ориентираните подходи.
Успоредно с това все по-широко започва да се използва вариабилността на сърдечната честота като неинвазивен физиологичен показател. В продължение на години множество публикации приемат, че високите стойности на HRV отразяват по-висок „вагусов тонус“, по-добра емоционална регулация, по-ефективен самоконтрол и по-голяма психологическа устойчивост (Thayer & Lane, 2000; Thayer et al., 2012). Постепенно HRV започва да се разглежда не само като физиологичен показател, а и като своеобразен биомаркер на психичното здраве. Това широко разпространено разбиране е подложено на критична преоценка през последните години. Кулминация на този процес представлява специалният тематичен брой на списание Biological Psychology, посветен на физиологията на вагусовия нерв и публикуван през 2026 г. Заключителната обзорна статия на Пол Гросман (Grossman, 2026) обобщава изводите на водещи физиолози, невроанатоми и специалисти по автономната нервна система, участвали в специалния брой. Основната теза е, че между съвременните знания за физиологията на вагусовия нерв и начина, по който тези знания се интерпретират в психологическата литература, съществува значително разминаване.
Критиката на Гросман не е насочена срещу самото значение на вагусовия нерв. Напротив, авторът подчертава неговата централна роля в регулацията на сърдечно-съдовата система, дишането, стомашно-чревната функция, имунните процеси и двупосочната комуникация между мозъка и вътрешните органи (Grossman, 2026). Предмет на критика са по-скоро заключенията, които психологията и психотерапията правят въз основа на косвени физиологични показатели като HRV. Според автора редица популярни концепции са се превърнали почти в аксиоми, въпреки че физиологичните доказателства за тях са ограничени или противоречиви.
Особено внимание Гросман отделя на факта, че значителна част от психофизиологичната литература приема вариабилността на сърдечната честота за пряко отражение на общата активност на вагусовия нерв. Това предположение постепенно се превръща в основа за широк спектър от психологически интерпретации, от обяснения на индивидуалните различия в самоконтрола до модели на социалното функциониране и психопатологията. Авторът обаче твърди, че подобно разбиране не отразява реалната сложност на автономната физиология и се разминава с консенсуса сред специалистите по вагусова неврофизиология (Grossman, 2026). Тук следва се направи разграничение между две различни научни равнища. Първото е въпросът дали съществува връзка между автономната нервна система и психичното функциониране. По него практически няма сериозен спор. Достатъчно доказателства показват, че автономната нервна система участва в адаптацията към стрес, емоционалната реактивност, възстановяването след натоварване и поддържането на хомеостазата (Berntson et al., 1997; McEwen, 1998; Thayer & Lane, 2000). Второто равнище обаче е значително по-спорно: дали използваните в психологията показатели, най-вече HRV, действително измерват онова, което се предполага, че измерват. Именно върху този въпрос е съсредоточена критиката на Гросман.
През последните години подобни съмнения се появяват и извън неговите работи. Все повече систематични обзори и метаанализи показват, че връзките между HRV и различни психологически характеристики са по-слаби, по-непоследователни и по-зависими от методологичните особености, отколкото се е предполагало първоначално. Мащабният обзор на Уан и съавтори (Wang et al., 2025), включващ 21 систематични обзора, 71 метаанализа, 442 първични изследвания и повече от 34 000 участници, достига до извода, че макар при някои психични разстройства да се наблюдават статистически значими промени в HRV, за нито една асоциация не съществуват убедителни доказателства с висока степен на достоверност. Тези резултати не отричат потенциалната стойност на HRV като физиологичен показател, но поставят под съмнение използването му като универсален биомаркер на психичното функциониране.
Това не означава, че клиничните интервенции, насочени към автономната нервна система, са неефективни. Напротив, съществуват убедителни доказателства, че техники като бавното диафрагмално дишане, практиките за осъзнатост, релаксацията и някои форми на биофийдбек, основан на HRV, могат да намалят тревожността, да подобрят субективното благополучие и да подпомогнат емоционалната регулация (Lehrer & Gevirtz, 2014; Goessl et al., 2017). Въпросът, който поставя Гросман, обаче е: дали физиологичният механизъм, чрез който обясняваме тези ефекти, е действително доказан. Разграничението между ефективността на една интервенция и валидността на нейното теоретично обяснение е една от най-съществените идеи в настоящия дебат.
Подобни ситуации не са необичайни в историята на медицината. Нерядко дадена терапевтична практика демонстрира клинична ефективност много преди науката да разбере механизмите, чрез които тя действа. Следователно поставянето под въпрос на определен физиологичен модел не означава автоматично отхвърляне на клиничната практика. По-скоро то отваря възможност за изграждането на по-прецизни и по-добре обосновани модели, които да интегрират съвременните знания от физиологията, невронауките и психологията. Именно в този контекст следва да бъде разглеждана и статията на Гросман. Вместо да противопоставя психологията и физиологията, тя отправя призив към по-тясно взаимодействие между двете области. Основният въпрос вече не е дали вагусовият нерв има отношение към психичното функциониране, което едва ли подлежи на съмнение, а дали понятията, с които оперираме, и физиологичните показатели, които използваме, достатъчно точно отразяват реалната организация и функция на автономната нервна система.
Част II. Какво всъщност представлява вагусовият нерв? Съвременният физиологичен поглед
Критиката на Гросман започва от въпроса какво всъщност означава „вагусова активност“? В психологията този термин често се използва, сякаш обозначава единна физиологична характеристика, която може да бъде количествено измерена и пряко свързана с психологични процеси. От гледна точка на съвременната неврофизиология обаче подобно разбиране се оказва силно опростено. Вагусовият нерв е десетият черепномозъчен нерв и най-обширният компонент на парасимпатиковата нервна система. Той свързва мозъчния ствол с практически всички основни вътрешни органи: сърцето, белите дробове, стомаха, червата, черния дроб, панкреаса и редица други структури. Именно тази широка инервация го превръща в ключов елемент от поддържането на вътрешното равновесие и адаптацията към променящите се изисквания на средата (Berntson et al., 1997). Това описание лесно може да създаде впечатление, че вагусовият нерв функционира като единна комуникационна система. Гросман обръща внимание на един фундаментален физиологичен факт. Вагусовият нерв не представлява единен функционален канал, а сложен сноп от над 200 000 нервни влакна, организирани в множество различни невронни популации, всяка със собствена анатомия, физиология и функционално предназначение.
Тази особеност има съществени последици за начина, по който трябва да се интерпретира неговата активност. От физиологична гледна точка не съществува механизъм, чрез който всички тези влакна да се активират едновременно като единен „вагусов отговор“. Напротив, различните групи неврони се активират селективно, според нуждите на конкретния орган и конкретната физиологична ситуация. Регулацията на сърдечната честота, контролът върху бронхиалния тонус, стомашно-чревната моторика или възпалителните процеси се осъществяват чрез различни невронни вериги, които не функционират синхронно (Karemaker, 2022; Neuhuber & Berthoud, 2022).
Важен е и фактът, че приблизително 80% от влакната на вагусовия нерв са аферентни, тоест не изпращат команди от мозъка към органите, а пренасят информация от органите към мозъчния ствол (Berthoud & Neuhuber, 2000; Grossman, 2026).
Тази особеност често остава извън вниманието на психологията. Популярните описания нерядко създават впечатлението, че вагусовият нерв е предимно „успокояващ“ изходящ механизъм, чрез който мозъкът регулира организма. В действителност по-голямата част от информацията се движи в обратната посока. Вагусовият нерв непрекъснато информира централната нервна система за състоянието на вътрешните органи, а мозъкът интегрира тази информация с множество други невронни сигнали, преди да генерира подходящи регулаторни отговори (Craig, 2002; Berthoud, 2008). Тази двупосочна организация поставя под въпрос представата за съществуването на единен „вагусов тонус“. Ако различните невронни популации изпълняват различни функции и се активират независимо една от друга, трудно може да се говори за една глобална характеристика, описваща „състоянието“ на целия вагусов нерв. Именно затова Гросман определя понятието „глобален вагусов тонус“ като физиологично проблематично (Grossman, 2026).
Подобни аргументи не се появяват за първи път. Още Бернтсън, Качопо и Гросман (Berntson, Cacioppo, & Grossman, 2007) поставят въпроса накъде води понятието „вагусов тонус“ и предупреждават, че използването му като общо обяснение за разнообразни физиологични и психологически процеси създава повече объркване, отколкото яснота. Те отбелязват, че различните компоненти на парасимпатиковата регулация не могат да бъдат сведени до един-единствен показател, тъй като всяка физиологична система има собствена динамика и механизми на контрол.
Съвременната физиология поставя под въпрос и още едно широко разпространено разбиране: че автономната нервна система функционира чрез единен баланс между симпатиковия и парасимпатиковия дял. Класическата представа за „газ и спирачка“, при която симпатиковата система винаги се активира глобално, а парасимпатиковата я потиска по също толкова глобален начин, постепенно се заменя от значително по-сложен модел. Натрупаните през последните десетилетия данни показват, че и двете системи са организирани в множество относително независими функционални модули, които могат да се активират селективно според конкретните физиологични нужди (Esler, 2022; Grossman, 2026). Тази модулна организация има важни последствия за психологическите модели. Ако не съществува единна симпатикова или парасимпатикова активация, тогава и понятия като „ниска вагусова активност“, „висока вагусова активност“ или „дисрегулация на вагусовия нерв“ се нуждаят от значително по-прецизно физиологично дефиниране. В противен случай съществува риск различни физиологични процеси да бъдат описвани чрез една и съща концепция, макар зад тях да стоят различни невронни механизми.
Именно тук се очертава основният аргумент на Гросман. Според него голяма част от психологическата литература неусетно е преминала от едно безспорно наблюдение към значително по-силно заключение. Безспорно е, че автономната нервна система участва в емоционалната регулация и адаптацията към стрес. Значително по-несигурно е обаче дали конкретен физиологичен показател като HRV може да служи като пряка мярка за тази сложна автономна организация.
С други думи, въпросът вече не е дали вагусовият нерв има отношение към психичното функциониране. Това трудно може да бъде оспорено. Истинският въпрос е дали разполагаме с достатъчно специфични физиологични показатели, които да позволяват надеждно измерване на тази връзка. Именно върху този проблем се съсредоточава следващата стъпка в аргументацията на Гросман: критичният анализ на вариабилността на сърдечната честота като предполагаем измерител на вагусовата активност.
Част III. Вариабилността на сърдечната честота: какво измерва и какво не измерва?
Ако има един физиологичен показател, който през последните две десетилетия е оказал най-силно влияние върху психологическите изследвания, това безспорно е вариабилността на сърдечната честота. Стотици публикации използват HRV като индикатор за автономната регулация, а в много случаи и като косвена мярка за емоционалната регулация, когнитивния контрол, психологическата устойчивост или дори социалното функциониране (Thayer & Lane, 2000; Thayer et al., 2012). Постепенно HRV започва да се възприема почти като универсален физиологичен прозорец към психичното здраве. Именно тази широко разпространена интерпретация е обект на една от най-подробните критики в статията на Гросман. Според автора проблемът не е в самото използване на HRV, а в начина, по който показателят се тълкува. В значителна част от психологическата литература се приема почти като аксиома, че високата вариабилност на сърдечната честота означава по-висок вагусов тонус, а оттам по-добра емоционална регулация и психично функциониране. Гросман подчертава, че подобно заключение далеч надхвърля наличните физиологични доказателства.
За да стане ясно защо, е необходимо първо да се уточни какво всъщност представлява HRV. В най-общ смисъл това е вариацията във времевите интервали между последователните сърдечни удари. При здравия организъм тези интервали никога не са напълно еднакви. Сърдечната честота непрекъснато се изменя под въздействието на множество физиологични механизми, които позволяват бърза адаптация към променящите се потребности на организма. Следователно HRV не е признак на нестабилност на сърдечния ритъм, а отражение на неговата динамична регулация. Проблемът възниква при въпроса кои механизми пораждат тази вариабилност. В ранните психофизиологични изследвания постепенно се налага разбирането, че високочестотният компонент на HRV и респираторната синусова аритмия представляват относително чист показател за парасимпатиковата, респективно вагусовата, активност (Task Force, 1996). На тази основа се изграждат редица влиятелни психологически модели, сред които моделът на невровисцералната интеграция, както и голяма част от емпиричните изследвания върху Поливагалната теория (Thayer & Lane, 2000; Thayer et al., 2012).
Според Гросман именно тук започва концептуалният проблем. Авторът посочва, че респираторната синусова аритмия не представлява пряко измерване на вагусовата активност, а е резултат от сложното взаимодействие между дихателната система, сърдечно-съдовата регулация и централните механизми на автономния контрол. С други думи, тя не е „вагусов сигнал“, а физиологичен феномен, върху който влияят множество независими фактори. На първо място, величината на HRV зависи от честотата и дълбочината на дишането. Дори при непроменена автономна активност забавянето на дишането може да доведе до значително увеличаване на респираторната синусова аритмия. Това означава, че двама души могат да демонстрират съществено различни стойности на HRV единствено поради различия в дихателния си модел, без това непременно да отразява разлика във вагусовата регулация (Grossman & Taylor, 2007).
Освен дишането върху HRV оказват влияние възрастта, физическата активност, телесната маса, артериалното налягане, медикаментите, циркадните ритми, положението на тялото, физическото натоварване, както и редица сърдечно-съдови характеристики, които не са пряко свързани с вагусовата функция (Laborde et al., 2017). Следователно всяка интерпретация на HRV като самостоятелен показател за психологично функциониране трябва да отчита значителен брой потенциални смущаващи фактори.
Гросман обръща внимание и на един често пренебрегван физиологичен факт. Активността на вагусовия нерв, достигаща до сърцето, представлява само малка част от общата вагусова организация. Както беше показано в предходната част, различните вагусови влакна инервират множество органи и изпълняват различни функции. Дори да приемем, че високочестотният компонент на HRV действително отразява част от сърдечната вагусова регулация, това не означава, че той може да служи като показател за „общата“ активност на целия вагусов нерв. Именно тази логическа стъпка, от сърдечна вагусова активност към глобален вагусов тонус, авторът определя като физиологично необоснована.
Критиката има важно методологично измерение. В значителна част от психологическите публикации HRV се използва като посредник между физиологията и сложни психологически конструкти. Например по-ниски стойности на HRV често се тълкуват като доказателство за по-нисък самоконтрол, по-слаба емоционална регулация, по-ниска социална ангажираност или по-висок риск от психопатология. Подобни заключения обаче предполагат наличието на причинно-следствена верига, която не е демонстрирана пряко. В повечето случаи изследванията установяват единствено статистически асоциации, които сами по себе си не могат да докажат нито причинност, нито специфичен физиологичен механизъм.Тук аргументите на Гросман се срещат с резултатите от съвременните обзорни изследвания. Обзора на Уан и съавтори (Wang et al., 2025), обхващащ повече от четиристотин първични проучвания, показва, че макар HRV често да се различава между клинични и неклинични групи, силата на тези асоциации обикновено е умерена или ниска, а качеството на доказателствата рядко достига високо равнище. Авторите отбелязват съществени различия между отделните метаанализи, наличие на публикационен уклон и значителна хетерогенност на резултатите. Вместо да подкрепят идеята за универсален психологически биомаркер, техните данни очертават HRV като неспецифичен физиологичен показател, чиято интерпретация зависи от конкретния контекст и методология.
Този извод заслужава внимание, защото променя начина, по който следва да се четат голяма част от натрупаните емпирични изследвания. Ако HRV не е пряк измерител на глобалната вагусова активност, тогава и психологическите интерпретации, основани единствено на този показател, трябва да бъдат значително по-предпазливи. Това не означава, че наблюдаваните асоциации са невалидни. По-скоро означава, че те вероятно отразяват взаимодействието на множество физиологични механизми, а не един-единствен вагусов процес. От тази перспектива критиката на Гросман може да бъде разбрана не като отхвърляне на HRV, а като призив за по-прецизното му използване. Вместо да се разглежда като универсален индикатор за психологично функциониране, HRV би следвало да се тълкува като един от компонентите на сложната автономна регулация, чието значение зависи от конкретната експериментална задача, контекста на измерването и съпътстващите физиологични показатели.
Какво означава това за психолозите?
Практическата последица е съществена. В продължение на години високата HRV често се интерпретираше почти автоматично като признак на по-добра емоционална регулация или по-висока психологична устойчивост. Натрупаните през последното десетилетие данни показват, че подобно заключение е прекомерно опростено. HRV остава ценен психофизиологичен показател, но не може да бъде разглеждан като самостоятелен и универсален маркер на психичното здраве. Неговата интерпретация изисква интегриране с други физиологични, поведенчески и клинични данни, както и внимателен контрол върху факторите, които могат да повлияят на измерването.
Именно този по-нюансиран подход вероятно представлява най-важният принос на съвременния дебат. Вместо да обезценява психофизиологичните изследвания, той насърчава използването на по-прецизни концепции и по-строги методологични стандарти, развитие, характерно за всяка зряла научна област.
Част IV. Поливагалната теория: между иновативната концепция и физиологичния дебат
Малко теории в съвременната психология са оказали толкова силно влияние върху клиничната практика, колкото Поливагалната теория на Стивън Порджес. От публикуването на първите ѝ формулировки през 90-те години на XX век тя постепенно се превръща в една от най-цитираните концепции в областта на психотерапията на травмата, развитието на привързаността, ранното детско развитие и телесно ориентираните терапевтични подходи (Porges, 1995, 2001, 2007, 2011). Нейното влияние далеч надхвърля академичната психофизиология. Днес множество обучения по психотерапия, соматични терапии и интервенции, насочени към автономната нервна система, я използват като основен концептуален модел. Причината за тази популярност е разбираема. Теорията предлага интуитивно и клинично привлекателно обяснение на човешките реакции към безопасност и заплаха. Вместо традиционното разделение на автономната нервна система на симпатиков и парасимпатиков дял, Порджес предлага модел с три еволюционно организирани системи за адаптация. При възприемане на безопасност доминира т.нар. вентрален вагусов комплекс, който подпомага социалната ангажираност, комуникацията и гъвкавата емоционална регулация. При умерена заплаха се активира симпатиковата система, водеща до реакции от типа „борба или бягство“. При крайна и неизбежна заплаха се задейства по-древен дорзален вагусов механизъм, свързан със състояния на обездвижване, колапс или дисоциация (Porges, 2011).
Този модел оказва особено силно въздействие върху психотерапията на травмата. Вместо симптомите да се разглеждат като резултат единствено от когнитивни или емоционални процеси, те започват да се тълкуват като прояви на автономни адаптационни механизми. Концепции като невроцепцията, автоматичната несъзнавана оценка на безопасност и опасност, предоставят привлекателна рамка за разбиране на клинични феномени, които трудно се обясняват само чрез когнитивни модели. Именно тази интеграция между физиология, емоции и междуличностно функциониране обяснява защо теорията е възприета толкова широко в практиката.
Интересното е, че значителна част от клиничните наблюдения, описвани от Порджес, трудно могат да бъдат оспорени. Повечето психотерапевти ежедневно наблюдават как усещането за безопасност улеснява емоционалната регулация, как междуличностната подкрепа намалява физиологичната реактивност и как хроничната заплаха променя поведението и телесните реакции. В този смисъл Поливагалната теория предлага полезен клиничен език, който позволява тези наблюдения да бъдат организирани в единна концептуална рамка.
Научният дебат обаче не се отнася до тези клинични наблюдения. Той се съсредоточава върху въпроса дали физиологичните механизми, предложени от теорията, действително се подкрепят от съвременните знания по невроанатомия, еволюционна биология и автономна физиология.
Именно тук се позиционира критиката на Гросман. Авторът подчертава, че проблемът не е в използването на понятия като безопасност, социална ангажираност или автономна регулация, а в това, че редица физиологични твърдения на теорията постепенно започват да се възприемат като доказани факти, въпреки че емпиричната им подкрепа остава ограничена.
Най-систематично тези възражения са представени в публикуваната през 2026 г. експертна статия „Защо Поливагалната теория е несъстоятелна“ (Why the Polyvagal Theory Is Untenable), подписана от 40 изследователи в областта на автономната физиология, сред които Пол Гросман, Джулиан Тейър, Джон Каремакер, Майкъл Шумейкър, Пол Лерер и други водещи специалисти (Grossman et al., 2026). Това не е обикновен коментар, а консенсусен анализ, основан върху съвременните знания за анатомията и физиологията на вагусовия нерв.
Авторите формулират няколко основни критики.
Първата е свързана с еволюционната организация на автономната нервна система. Поливагалната теория предполага, че вентралният вагусов комплекс представлява по-нова еволюционна система, характерна за бозайниците, докато дорзалният отразява по-древен механизъм на обездвижване. Според критиците съвременните сравнително-анатомични данни не подкрепят подобно ясно еволюционно разделение. Организацията на вагусовите ядра е значително по-сложна и не позволява толкова пряко свързване между анатомичните структури и конкретни поведенчески състояния (Grossman et al., 2026).
Втората критика засяга връзката между сърдечната регулация и социалното поведение. Теорията предполага, че активността на вентралния вагусов комплекс може да бъде косвено оценена чрез високочестотната вариабилност на сърдечната честота. Именно тази предпоставка позволява HRV да бъде използвана като физиологичен индикатор за социална ангажираност и чувство за безопасност. Според Гросман и колегите му обаче няма достатъчно физиологични основания подобна връзка да се приема за установен факт. Както беше обсъдено в предходната част, HRV отразява сложното взаимодействие между множество физиологични процеси и не може да бъде разглеждана като специфичен показател за активността на една определена вагусова система.
Третата критика засяга самото понятие невроцепция. Макар клинично да изглежда привлекателна, тази концепция все още трудно може да бъде операционализирана експериментално. Към настоящия момент не съществува общоприет физиологичен метод, чрез който невроцепцията да бъде измерена като отделен невронен процес. Това не означава, че несъзнавани оценки на безопасност не съществуват. По-скоро означава, че връзката между тези оценки и конкретните вагусови механизми остава недостатъчно изяснена.
Критиците не твърдят, че социалната среда няма влияние върху автономната нервна система. Подобно твърдение би противоречало на огромен брой емпирични данни. Вместо това те подлагат на съмнение дали именно механизмите, описани от Поливагалната теория, представляват правилното физиологично обяснение на тези явления.
Тази разлика често се губи в публичния дебат. Нерядко критиката към Поливагалната теория се тълкува като критика към психотерапията на травмата или към значението на безопасната терапевтична връзка. Всъщност това са два различни въпроса. Едно е да приемем, че чувството за безопасност подпомага терапевтичния процес, за което съществуват убедителни доказателства от психотерапевтичните изследвания. Съвсем друго е да приемем, че вече знаем точните автономни механизми, чрез които този ефект възниква.
Отговорът на Стивън Порджес
Както може да се очаква, критиките предизвикват незабавен отговор. В своята публикация „Когато една критика става несъстоятелна“ (When a Critique Becomes Untenable) Порджес (Porges, 2026) заявява, че авторите на критичната статия оценяват опростена и остаряла версия на Поливагалната теория. Според него теорията е претърпяла значително развитие през последните две десетилетия и не може да бъде сведена единствено до ранните си формулировки. Порджес подчертава също, че Поливагалната теория никога не е претендирала да бъде завършен модел на автономната физиология. Според него тя представлява хипотетична рамка, предназначена да интегрира наблюдения от различни области: еволюционна биология, психофизиология, психология на развитието и клинична психология. От тази гледна точка критиките към отделни физиологични детайли не обезсилват нейната евристична стойност.
Този аргумент заслужава внимание. Историята на науката показва, че много влиятелни теории първоначално съдържат неточности, които впоследствие се коригират, без това непременно да обезценява тяхната концептуална полезност. Въпросът е дали подобни корекции могат да запазят основните физиологични предпоставки на теорията, или ще наложат по-съществена ревизия.
Какво означава това за психолозите?
Вероятно най-разумната позиция към настоящия момент е ясното разграничение между клинична полезност и физиологична доказаност. Поливагалната теория безспорно е допринесла за промяна в начина, по който психотерапевтите мислят за безопасността, междуличностните отношения и автономната регулация. Тя е стимулирала значителен интерес към ролята на тялото в психотерапията и е насърчила интеграцията между невронауките и клиничната психология.
Това обаче не означава, че всички нейни физиологични предпоставки вече са потвърдени. Напротив, съвременният дебат показва, че именно те се нуждаят от най-сериозна емпирична проверка. За клиничната практика това е важен урок. Една теория може да бъде изключително полезна като евристичен и клиничен модел, без непременно да представлява реално описание на физиологичната реалност.
От неврообяснения към невроинформирана психотерапия: примерът на Сензомоторната психотерапия
Интересно е, че не всички телесно ориентирани психотерапевтични подходи обвързват своята клинична ефективност с конкретен модел на автономната физиология. Показателен пример е Сензомоторната психотерапия, разработена от Пат Огдън и сътрудници (Ogden, Minton, & Pain, 2006; Ogden & Fisher, 2015). Макар този подход да интегрира знания от невронауките, теорията на привързаността, изследванията върху травмата и психологията на развитието, той не извежда терапевтичната промяна от една конкретна физиологична теория, нито от предположението, че определен физиологичен показател, например HRV, може да служи като универсален маркер за емоционална регулация. Вместо да разглежда автономната нервна система като пряко обяснение на психичните процеси, Сензомоторната психотерапия използва невронаучните данни преди всичко като ориентир при формулирането на клинични хипотези. В центъра на терапевтичната работа остават непосредственото наблюдение на телесните реакции, двигателните модели, дишането, позата, автономната възбуда, сензорния опит и постепенното разширяване на способността на пациента да толерира вътрешните си преживявания (Ogden & Fisher, 2015). Ефективността на интервенциите не се извежда от една конкретна физиологична теория, а се оценява преди всичко чрез наблюдаваните клинични промени.
Тази позиция се оказва в близко съзвучие с един от основните аргументи на Гросман. Ако една интервенция демонстрира терапевтична ефективност, това не означава автоматично, че вече разполагаме с окончателно обяснение на невробиологичните механизми зад този ефект. Историята на медицината многократно е показвала, че клиничната практика често изпреварва развитието на фундаменталната наука. Следователно липсата на окончателно физиологично обяснение не обезценява терапевтичната интервенция, а поставя акцент върху необходимостта от по-прецизни научни модели.
В по-широк план този дебат очертава една обща тенденция в развитието на психотерапията. Все повече автори разграничават невронауката като източник на хипотези от невронауката като окончателно обяснение на психотерапевтичните процеси. Подобно разграничение позволява да се избегне както неоправданият невроредукционизъм, така и противоположната крайност: отхвърлянето на невронаучните данни като несъществени за клиничната практика. От тази перспектива психотерапията може да бъде невроинформирана, без непременно да бъде зависима от валидността на една конкретна неврофизиологична теория.
Част V. Биофийдбек, основан на HRV, и телесните интервенции: работят ли и защо?
След като бяха разгледани ограниченията при интерпретацията на HRV и критиките към Поливагалната теория, възниква закономерен въпрос. Ако HRV не е универсален показател за вагусов тонус, а физиологичните предпоставки на някои широко използвани модели остават спорни, означава ли това, че интервенциите, основани на дишане, биофийдбек, осъзнатост или телесна саморегулация, са неефективни?
Този въпрос заслужава внимание, тъй като в публичното пространство често се допуска логическа грешка, известна във философията на науката като грешка на механизма. Тя се изразява в предположението, че ако обяснението на дадена интервенция се окаже непълно или неточно, то и самата интервенция трябва да бъде неефективна. Научната история показва, че подобно заключение често е погрешно.
Класически пример е употребата на ацетилсалициловата киселина. В продължение на десетилетия аспиринът успешно се използва в медицинската практика, преди да бъдат изяснени молекулярните механизми, чрез които потиска възпалението. По сходен начин редица психотерапевтични техники са демонстрирали клинична ефективност много преди да разполагаме със съвременни невронаучни модели на тяхното действие. Следователно въпросът дали една интервенция работи е различен от въпроса защо тя работи. Именно това разграничение постепенно се утвърждава и в съвременните изследвания върху биофийдбека, основан на HRV. Методът представлява обучение, при което участниците получават в реално време информация за собствената си сърдечна вариабилност и се научават чрез контролирано дишане и внимание да повлияват физиологичните си реакции (Lehrer & Gevirtz, 2014). През последните две десетилетия са публикувани множество рандомизирани контролирани проучвания, изследващи неговото приложение при тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, хронична болка, артериална хипертония и други състояния.
Натрупаните метааналитични данни показват умерени, но относително последователни ефекти върху намаляването на тревожността и стреса, както и върху подобряването на субективното благополучие (Goessl et al., 2017). Важно е обаче да се отбележи, че тези резултати сами по себе си не доказват механизма, чрез който настъпва подобрението. Фактът, че дадена интервенция повишава HRV и едновременно с това намалява тревожността, не означава автоматично, че именно повишаването на HRV е причината за психологичния ефект.
Тук се проявява едно от най-важните методологични разграничения в съвременната клинична наука: разграничението между медиатор и съпътстващ биомаркер. За да бъде HRV определена като механизъм на терапевтичната промяна, трябва да се покаже не само че се променя по време на интервенцията, но и че именно тази промяна причинно обуславя клиничното подобрение. Към настоящия момент подобни доказателства са ограничени. Възможно е промените в HRV да са само един от няколко успоредни физиологични процеса, съпътстващи терапевтичната промяна, без непременно да представляват нейния основен двигател. Тази идея постепенно намира отражение и в публикациите на водещите изследователи в областта. Лерер и Гевирц (Lehrer & Gevirtz, 2014), които са сред най-значимите автори в тази сфера, подчертават, че ефектите от резонансното дишане вероятно се дължат на сложното взаимодействие между барорефлексната чувствителност, кардиореспираторната синхронизация, вниманието, интероцептивната осъзнатост и когнитивните процеси. Подобна многофакторна перспектива е значително по-съвместима със съвременната автономна физиология, отколкото предположението за единен „вагусов механизъм“.
Тук всъщност се срещат позициите на привържениците и критиците на Поливагалната теория. Едните подчертават клиничните ползи от телесните интервенции, а другите – ограниченията на техните физиологични обяснения. Тези две позиции не са непременно несъвместими. Възможно е интервенциите да бъдат клинично ефективни именно защото въздействат едновременно върху множество взаимосвързани регулаторни системи: автономна, дихателна, когнитивна, емоционална и междуличностна, без това да се свежда до един-единствен физиологичен механизъм.
Част VI. Накъде след този дебат? От невромитовете към интегративната психотерапия
Научните дебати рядко завършват с категорично опровержение или окончателно потвърждение на дадена теория. По-често те водят до прецизиране на понятията, ревизия на част от предпоставките и постепенно изграждане на по-сложни обяснителни модели. Именно такъв изглежда и настоящият спор около вагусовия нерв, вариабилността на сърдечната честота и Поливагалната теория.
От дистанцията на последните две десетилетия може да се каже, че Поливагалната теория изигра важна историческа роля. Тя привлече вниманието към автономната нервна система в период, когато психотерапията беше силно доминирана от когнитивни модели. Благодарение на нея множество клиницисти започнаха да обръщат по-голямо внимание на телесните реакции, физиологичната възбуда, дишането, междуличностната безопасност и процесите на саморегулация. В този смисъл теорията стимулира нови изследвания и отвори пространство за по-интензивен диалог между психологията, невронауките и психофизиологията. В същото време натрупването на емпирични данни показа, че част от физиологичните обяснения, с които теорията първоначално беше свързвана, вероятно се нуждаят от съществена ревизия. Критиките на Гросман и неговите съавтори (Grossman, 2026; Grossman et al., 2026) не обезсилват клиничните наблюдения, залегнали в основата на Поливагалната теория. Те поставят под въпрос дали тези наблюдения могат да бъдат еднозначно обяснени чрез конкретните невроанатомични и физиологични механизми, предложени от теорията. Тази разлика е съществена. В науката емпиричното явление и неговото обяснение никога не са едно и също.
Този принцип заслужава по-широко приложение и извън настоящия дебат. През последните години в психологията се наблюдава тенденция сложни психологически процеси да бъдат представяни чрез опростени невробиологични обяснения. Популярни концепции като „лимбичен мозък“, „емоционален мозък“, „ляво и дясно полукълбо“, „вагусов тонус“ или „невроцепция“ често навлизат в професионалната практика под формата на привлекателни метафори, които постепенно започват да се възприемат като доказани физиологични факти. Подобен процес не е уникален за Поливагалната теория. Той представлява по-общ феномен, който някои автори определят като невромитологизация на психологическото знание (Howard-Jones, 2014).
Невромитовете рядко възникват чрез напълно неверни твърдения. По-често те се формират чрез постепенно разширяване на иначе коректни научни резултати отвъд границите на наличните доказателства. Например фактът, че автономната нервна система участва в емоционалната регулация, не означава автоматично, че разполагаме с единен физиологичен показател за нейното измерване. По същия начин доказателствата, че бавното диафрагмално дишане влияе върху автономната регулация, не позволяват да се заключи, че всичките му психологически ефекти се обясняват чрез един и същ вагусов механизъм.
Основна ценност на дебата не е в това, че предлага окончателен отговор относно ролята на вагусовия нерв. По-важното е, че напомня за необходимостта от методологична дисциплина при свързването на физиологичните показатели с психологическите конструкти. В област като психотерапията, където клиничните наблюдения често изпреварват експерименталната проверка, подобна дисциплина е особено необходима.
Това не означава, че психотерапията трябва да се откаже от невронауката. Напротив, бъдещото развитие на психотерапевтичните модели вероятно ще зависи именно от по-дълбоката интеграция между психологическите и биологичните изследвания. Въпросът е какъв тип интеграция ще бъде избран.
На този фон могат да бъдат разграничени два различни начина, по които невронауката присъства в съвременната психотерапия.
Първият може да бъде определен като теоретично-обяснителен модел. При него определена неврофизиологична теория служи като основна рамка за интерпретация на клиничните процеси. Терапевтичните техники и наблюденията върху пациента се обясняват чрез конкретни механизми, за които се предполага, че стоят в основата на психичното функциониране. Поливагалната теория е най-яркият пример за подобен подход.
Вторият представлява прагматично-интегративен модел. При него невронаучните знания се използват като ориентир при разработването на интервенции, но не се приемат като окончателно обяснение на терапевтичната промяна. Терапевтичната ефективност се оценява преди всичко чрез клиничните резултати, а физиологичните механизми остават предмет на последващо емпирично изследване. Именно такъв подход откриваме в Сензомоторната психотерапия, както и в редица съвременни интегративни терапии, които използват знания от невронауките, без да ги превръщат в догматична обяснителна система.
Не става дума за противопоставяне между двата подхода. Всеки от тях има своите предимства и ограничения. Теоретично-обяснителните модели стимулират създаването на нови хипотези и подпомагат интеграцията между различни области на знанието. Прагматичните модели, от своя страна, намаляват риска клиничната практика да зависи от валидността на една-единствена теория. Вероятно бъдещото развитие на психотерапията ще се основава не върху избора между тях, а върху балансираното им съчетаване.
В този контекст критиките на Гросман могат да бъдат разглеждани не като атака срещу телесно ориентираната психотерапия, а като покана за по-прецизен диалог между физиологията и клиничната психология. Подобен диалог предполага готовност както за приемане на новите емпирични данни, така и за ревизиране на утвърдени концепции, когато доказателствата го изискват. Това е естественият начин, по който се развива науката.
Какво означава това за клиничната практика?
За практикуващия психолог или психотерапевт настоящият дебат вероятно няма да промени начина, по който работи с клиента. Продължават да бъдат важни изграждането на доверителна терапевтична връзка, вниманието към телесния опит, развитието на умения за саморегулация и подкрепата за постепенно разширяване на адаптивния репертоар на пациента. Променя се не толкова практиката, колкото езикът, с който я описваме.
Тази промяна има значение. Когато професионалната общност използва по-прецизни понятия и прави ясно разграничение между емпирично установени факти, вероятни механизми и все още непотвърдени хипотези, тя не отслабва доверието в психотерапията. Напротив, засилва нейния научен авторитет. Научната зрялост не се изразява в защитата на една теория на всяка цена, а в готовността тя да бъде коригирана, когато новите доказателства го налагат.
В този смисъл дебатът, провокиран от Гросман, може да бъде разглеждан не като криза на телесно ориентираните психотерапии, а като възможност за тяхното по-нататъшно развитие. Вместо да противопоставя физиологията и клиничния опит, той насочва вниманието към необходимостта двете области да се развиват в постоянен диалог, в който нито клиничната ефективност се приема като достатъчно доказателство за даден механизъм, нито физиологичната несигурност автоматично обезценява наблюдаваните терапевтични резултати. През последните години сякаш се създаде впечатлението, че една психотерапевтична техника е „по-научна“, ако може да бъде свързана с мозъчни структури, невротрансмитери или вагусови механизми. Това е разбираемо, но крие риск. Историята на науката показва, че обяснителните модели се променят много по-бързо от клиничните наблюдения. Ако обвържем валидността на една терапия с една конкретна физиологична теория, всяка ревизия на тази теория може погрешно да се възприеме като опровержение на самата терапия.
Именно тук според мен се крие поуката от дискусията, започната от Гросман. Критиката към понятието „вагусов тонус“ или към някои физиологични предпоставки на Поливагалната теория не означава, че телесно ориентираните интервенции не работят. Тя означава, че трябва да бъдем по-внимателни, когато обясняваме защо работят. Това разграничение между клиничен ефект и механизъм е фундаментално за всяка научна дисциплина и особено за психотерапията, където човешкото поведение се определя от взаимодействието на биологични, психологически и социални фактори.
От тази гледна точка настоящият дебат може да се разглежда като признак за научна зрялост. Вместо да отслабва психотерапията, той я насърчава да се освободи от необходимостта да доказва своята валидност чрез опростени невробиологични разкази. Клиничната ефективност трябва да бъде оценявана чрез качествени емпирични изследвания, а физиологичните механизми чрез независими невронаучни проучвания. Двете линии на изследване се допълват, но не могат да се заменят една с друга.
Това води и до по-общ извод за развитието на психотерапията. Вероятно бъдещето не принадлежи на модели, които претендират да обяснят сложността на човешкото преживяване чрез един физиологичен показател или една невронна система. По-скоро ще се утвърждават интегративни подходи, които разглеждат автономната нервна система като важен, но не и единствен компонент на психичното функциониране. В този смисъл различните телесно ориентирани терапии, независимо дали се опират на Поливагалната теория, Сензомоторната психотерапия или други модели, могат да запазят своята клинична стойност, ако приемат невронауката като развиваща се област на знанието, а не като източник на окончателни обяснения. Парадоксално, но именно отказът от невромитовете може да направи психотерапията по-научна. Силата на една терапия не се определя от това колко убедително звучи нейното физиологично обяснение, а от това доколко последователно и надеждно подобрява живота на хората. Невронауката е незаменим партньор в разбирането на тези промени, но не е единственият критерий за тяхната валидност. Истинската интеграция между психологията и биологията започва тогава, когато сме готови да приемем сложността на човешкото функциониране и да се откажем от изкушението всяко клинично наблюдение да бъде сведено до един-единствен неврофизиологичен механизъм.
Berntson, G. G., Bigger, J. T., Jr., Eckberg, D. L., Grossman, P., Kaufmann, P. G., Malik, M., Nagaraja, H. N., Porges, S. W., Saul, J. P., Stone, P. H., & van der Molen, M. W. (1997). Heart rate variability: Origins, methods, and interpretive caveats. Psychophysiology, 34(6), 623–648. https://doi.org/10.1111/j.1469-8986.1997.tb02140.x
Berntson, G. G., Cacioppo, J. T., & Grossman, P. (2007). Whither vagal tone. Biological Psychology, 74(2), 295–300. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2006.08.006
Berthoud, H.-R., & Neuhuber, W. L. (2000). Functional and chemical anatomy of the afferent vagal system. Autonomic Neuroscience, 85(1–3), 1–17. https://doi.org/10.1016/S1566-0702(00)00215-0
Craig, A. D. (2002). How do you feel? Interoception: The sense of the physiological condition of the body. Nature Reviews Neuroscience, 3(8), 655–666. https://doi.org/10.1038/nrn894
Esler, M. (2022). Pivotal role of the sympathetic nerves of the human heart in mental stress responses and triggered cardiovascular catastrophes. Autonomic Neuroscience, 237, 102925. https://doi.org/10.1016/j.autneu.2021.102925
Goessl, V. C., Curtiss, J. E., & Hofmann, S. G. (2017). The effect of heart rate variability biofeedback training on stress and anxiety: A meta-analysis. Psychological Medicine, 47(15), 2578–2586. https://doi.org/10.1017/S0033291717001003
Grossman, P. (2026). Afterword to the Biological Psychology Special Issue: Contributions of the Vagus to Psychological Functioning and Health: Reflections upon genuine relations between vagus-nerve functioning and psychological processes. Biological Psychology, 109343. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2026.109343
Grossman, P., Ackland, G. L., Allen, A. M., Berntson, G. G., Booth, L. C., Burghardt, G. M., Buron, J., Dinets, V., Doody, J. S., Dutschmann, M., Farmer, D. G. S., Fisher, J. P., Gourine, A. V., Joyner, M. J., Karemaker, J. M., Khalsa, S. S., Lakatta, E. G., Leite, C. A. C., Macefield, V. G., … Zucker, I. H. (2026). Why the Polyvagal Theory is untenable: An international expert evaluation of the Polyvagal Theory and commentary upon Porges, S. W. (2025). Clinical Neuropsychiatry, 23(1). https://doi.org/10.36131/cnfioritieditore20260110
Grossman, P., & Taylor, E. W. (2007). Toward understanding respiratory sinus arrhythmia: Relations to cardiac vagal tone, evolution and biobehavioral functions. Biological Psychology, 74(2), 263–285. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2005.11.014
Howard-Jones, P. A. (2014). Neuroscience and education: Myths and messages. Nature Reviews Neuroscience, 15(12), 817–824. https://doi.org/10.1038/nrn3817
Karemaker, J. M. (2022). The multibranched nerve: Vagal function beyond heart rate variability. Biological Psychology, 172, 108378. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2022.108378
Laborde, S., Mosley, E., & Thayer, J. F. (2017). Heart rate variability and cardiac vagal tone in psychophysiological research—Recommendations for experiment planning, data analysis, and data reporting. Frontiers in Psychology, 8, 213. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2017.00213
Lehrer, P. M., & Gevirtz, R. (2014). Heart rate variability biofeedback: How and why does it work? Frontiers in Psychology, 5, 756. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2014.00756
McEwen, B. S. (1998). Protective and damaging effects of stress mediators. The New England Journal of Medicine, 338(3), 171–179. https://doi.org/10.1056/NEJM199801153380307
Neuhuber, W. L., & Berthoud, H.-R. (2022). Functional anatomy of the vagus system: How does the polyvagal theory comply? Biological Psychology, 174, 108425. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2022.108425
Ogden, P., & Fisher, J. (2015). Sensorimotor psychotherapy: Interventions for trauma and attachment. W. W. Norton & Company.
Ogden, P., Minton, K., & Pain, C. (2006). Trauma and the body: A sensorimotor approach to psychotherapy. W. W. Norton & Company.
Porges, S. W. (1995). Orienting in a defensive world: Mammalian modifications of our evolutionary heritage. A polyvagal theory. Psychophysiology, 32(4), 301–318. https://doi.org/10.1111/j.1469-8986.1995.tb01213.x
Porges, S. W. (2001). The polyvagal theory: Phylogenetic substrates of a social nervous system. International Journal of Psychophysiology, 42(2), 123–146. https://doi.org/10.1016/S0167-8760(01)00162-3
Porges, S. W. (2007). The polyvagal perspective. Biological Psychology, 74(2), 116–143. https://doi.org/10.1016/j.biopsycho.2006.06.009
Porges, S. W. (2011). The polyvagal theory: Neurophysiological foundations of emotions, attachment, communication, and self-regulation. W. W. Norton & Company.
Porges, S. W. (2026). When a critique becomes untenable: A scholarly response to Grossman et al.’s evaluation of Polyvagal Theory. Clinical Neuropsychiatry, 23(1). https://doi.org/10.36131/cnfioritieditore20260111
Task Force of the European Society of Cardiology and the North American Society of Pacing and Electrophysiology. (1996). Heart rate variability: Standards of measurement, physiological interpretation, and clinical use. Circulation, 93(5), 1043–1065. https://doi.org/10.1161/01.CIR.93.5.1043
Thayer, J. F., Åhs, F., Fredrikson, M., Sollers, J. J., III, & Wager, T. D. (2012). A meta-analysis of heart rate variability and neuroimaging studies: Implications for heart rate variability as a marker of stress and health. Neuroscience & Biobehavioral Reviews, 36(2), 747–756. https://doi.org/10.1016/j.neubiorev.2011.11.009
Thayer, J. F., & Lane, R. D. (2000). A model of neurovisceral integration in emotion regulation and dysregulation. Journal of Affective Disorders, 61(3), 201–216. https://doi.org/10.1016/S0165-0327(00)00338-4
Wang, Z., Zou, Y., Liu, J., Peng, W., Li, M., & Zou, Z. (2025). Heart rate variability in mental disorders: An umbrella review of meta-analyses. Translational Psychiatry, 15, Article 104. https://doi.org/10.1038/s41398-025-03339-x
