В нова публикация в Clinical Psychology Review Стивън Хейс и неговите съавтори поставят под въпрос една от основните предпоставки в психологическата наука: че закономерностите, установени чрез изследване на групи от хора, могат безпроблемно да бъдат използвани за разбиране и подпомагане на конкретния човек. Заглавието на статията, „Един размер не пасва на никого“: призив за идиономична революция (One Size Fits None: A Call for an Idionomic Revolution), обобщава добре основната теза. Ако целта на клиничната психология е да помага на отделните хора, тогава науката ѝ трябва да бъде способна да описва процесите, които действително протичат в рамките на отделния човек (Hayes et al., 2026).
Проблемът е по-фундаментален от необходимостта терапията да бъде „по-персонализирана“. Става дума за несъответствие между нивото, на което събираме и анализираме голяма част от психологическите данни, и нивото, на което искаме да прилагаме полученото знание.
Да приемем, че в голяма извадка хората с по-високи нива на избягване имат средно и по-високи нива на тревожност. Това е закономерност между хората. От нея обаче не следва автоматично, че когато избягването намалее при конкретен човек, неговата тревожност непременно ще намалее. Първият въпрос е: „По какво хората се различават един от друг?“. Вторият е: „Какво се случва с този човек, когато нещо в него или в неговия контекст се промени?“. Това са различни въпроси и могат да имат различни отговори.
Преди почти седем десетилетия Карл Густав Юнг формулира проблема в „Скритият Аз: дилемата на индивида в съвременното общество“. Разсъждавайки върху границите на статистическото познание, Юнг отбелязва, че една теория, основана на опита, неизбежно работи със статистически обобщения и по този начин конструира идеална средна стойност. Тя може да бъде напълно валидна като абстракция, без непременно да съответства на нито един конкретен случай. Юнг илюстрира това със следния пример: ако измерим теглото на всички камъчета в едно речно корито и получим средна стойност, от това съвсем не следва, че ще намерим дори едно-единствено камъче с точно това тегло. Средната стойност описва аспект на съвкупността, но не непременно емпиричната реалност на отделния обект.
Колкото повече една теория претендира за универсална приложимост, толкова по-трудно ѝ е да отдаде дължимото на индивидуалния случай. Реалният човек не е повторение на статистическия среден човек. Именно уникалната конфигурация на неговите характеристики, история и контекст представлява обекта, който клиницистът се опитва да разбере.
Ергодичната грешка
Този проблем е известен като проблем на ергодичността. Моленар (2004) показва, че пренасянето на статистически зависимости от равнището на групата към равнището на отделния човек е оправдано само при строги условия. Наред с останалото, процесите трябва да бъдат достатъчно сходни между хората и достатъчно стабилни във времето. При множество психологически явления именно тези условия са съмнителни.
Следователно връзка, наблюдавана между хора, не трябва автоматично да се интерпретира като процес, който протича по същия начин вътре в конкретен човек.
Емпиричните данни дават сериозни основания този проблем да бъде приеман насериозно. Фишър и колеги (2018), например, сравняват зависимости, изчислени на групово и индивидуално равнище, и показват значителни несъответствия между тях. Авторите заключават, че генерализирането от групата към индивида не може просто да се предполага. То трябва да бъде емпирично проверявано.
Това има съществено значение за клиничната практика. Психотерапевтът не работи със „средния участник“ от клинично изпитване. Срещу него стои конкретен човек с определена история, социален контекст, поведенчески репертоар, цели, отношения и динамика на промяна.
От идиографското към идиономичното
Предложението на Хейс и колеги (2026) не е психологията да се откаже от общите закономерности и да приеме, че всеки човек е толкова уникален, че научното обобщение е невъзможно. Това би заменило един проблем с друг.
Вместо това авторите предлагат развитие на идиономична наука.
Традиционната логика често започва с голяма група, идентифицира средни зависимости и впоследствие се опитва да приложи тези зависимости към отделния човек. Идиономичната логика обръща посоката. Първо се изследват процесите в рамките на конкретни хора, включително чрез многократни измервания във времето. След това се търсят устойчиви сходства между индивидуалните модели и на тази основа се изграждат по-общи научни принципи.
Следователно изборът не е между индивидуална и обща наука. Въпросът е как стигаме до общото.
Вместо първо да създаваме модел на усреднен човек и след това да проверяваме доколко отделният клиент се вписва в него, можем да започнем от индивидуалните процеси и да установим кои закономерности действително се възпроизвеждат при различни хора.
Това е съществената разлика между идиографското и идиономичното. Целта остава откриването на общи принципи, но общите принципи трябва да запазват валидността си, когато се върнем към човека, когото се опитваме да разберем.
Какво би означавало това за психотерапията?
Подобна промяна има важни последствия за разбирането на доказателствено базираната практика.
Класическият въпрос е: „Коя интервенция работи най-добре статистически за хора с този проблем?“.
Идиономичният подход добавя друг, не по-малко важен въпрос: „Кои процеси поддържат проблема при този конкретен човек и как се променят те във времето?“.
Това не обезсилва рандомизираните контролирани изследвания, метаанализите или груповата статистика. Те продължават да предоставят незаменима информация. Проблемът възниква, когато средният групов ефект бъде превърнат без допълнителна проверка в твърдение за причинно-следствената динамика на конкретния клиент.
В една по-идиономична клинична наука терапията би могла да функционира като непрекъснат процес на формулиране и проверка. Оценяват се релевантните процеси при конкретния човек, проследяват се във времето, изграждат се хипотези за тяхното взаимодействие, прилага се интервенция и се наблюдава дали очакваната промяна действително настъпва. Получените данни позволяват клиничната формулировка да бъде актуализирана, вместо клиентът да бъде принуждаван да се вписва в предварително зададен модел.
Така доказателствено базираната практика може да бъде допълнена от систематично генерирани доказателства от самата практика.
Неудобната история на психологическото измерване
Хейс и колеги поставят този методологичен проблем и в исторически контекст. Част от статистическите и психометричните традиции, върху които се изгражда модерната психология, възникват в период, когато евгениката има значително влияние върху академичната и обществената мисъл. Това не е периферна страница от историята на дисциплината. Архивният анализ на Якушко (2019) проследява тесните връзки между ранната западна психология и евгеничното движение. Американската психологическа асоциация също признава тази история. Между 1892 и 1947 г. 31 президенти на APA са заемали лидерски позиции в евгенични организации (American Psychological Association, n.d.).
Историята може да ни помогне да разберем защо определени научни въпроси са получили привилегировано положение. Голяма част от ранната психометрична традиция е била силно заинтересована от различията между хора и групи, от класификацията, категоризацията и измерването на предполагаеми устойчиви характеристики. Това е различна научна задача от изследването на динамичните процеси, които протичат в рамките на един човек и се изменят в зависимост от времето и контекста.
Дори напълно да оставим историята на евгениката настрана, проблемът остава: междуиндивидуалната зависимост не е задължително вътреиндивидуална зависимост.
От „какво работи средно?“ към „какво работи за този човек?“
В този смисъл One Size Fits None не е поредният призив за персонализирана психотерапия. Статията поставя въпроса за това какво трябва да означава научното доказателство в приложната психология. Не е достатъчно да знаем, че даден процес или интервенция има положителен среден ефект. Когато целта ни е промяната на живота на конкретен човек, трябва да разполагаме и с методи, чрез които да установим дали предполагаемият процес действително функционира по този начин при него.
Това променя и представата за професионална компетентност. Вместо терапевтът единствено да прилага знания, произведени на групово ниво, клиничната работа може да се превърне в място за систематично, измеримо и проверимо изучаване на индивидуалната промяна.
Именно тук се намира потенциално най-важният принос на идиономичната перспектива.
Тя не твърди тривиалното „всеки човек е различен“.
Тя поставя много по-сериозно предизвикателство: статистическият модел на средния човек може да не бъде адекватен модел на нито един конкретен човек.
Ако това е така, следващата стъпка в развитието на доказателствено базираната психотерапия няма да бъде само откриването на още терапии, протоколи и диагностични категории. Необходимо е развитие на наука, която може едновременно да открива общи закономерности и да доказва тяхната приложимост към уникалната динамика на отделния човек.
В този смисъл призивът за „идиономична революция“ е призив да върнем конкретния човек в центъра на психологическата наука, не за сметка на научната строгост, а именно в името на по-голяма научна строгост.
American Psychological Association. (n.d.). Historical chronology. https://www.apa.org/about/apa/addressing-racism/historical-chronology
Fisher, A. J., Medaglia, J. D., & Jeronimus, B. F. (2018). Lack of group-to-individual generalizability is a threat to human subjects research. Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, 115(27), E6106–E6115. https://doi.org/10.1073/pnas.1711978115
Hayes, S. C., Ciarrochi, J., Sahdra, B. K., Hofmann, S. G., Ong, C. W., & Hernández, C. (2026). One size fits none: A call for an idionomic revolution. Clinical Psychology Review, 129, 102800. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2026.102800
Molenaar, P. C. M. (2004). A manifesto on psychology as idiographic science: Bringing the person back into scientific psychology, this time forever. Measurement: Interdisciplinary Research and Perspectives, 2(4), 201–218. https://doi.org/10.1207/S15366359MEA0204_1
Yakushko, O. (2019). Eugenics and its evolution in the history of Western psychology: A critical archival review. Psychotherapy and Politics International, 17(2), e1495. https://doi.org/10.1002/ppi.1495
Юнг, К. Г. (2015). Скритият Аз: Дилемата на индивида в съвременното общество (Е. Драганова, прев.). Хермес.
