Историята на човечеството често се разглежда като процес на непрекъснато натрупване – линеен процес на придобиване на все повече познание, технологии и свободи. Тази оптимистична перспектива обаче е подвеждаща. Историята не е само акумулиране на придобивки; тя е и непрекъснато изчезване на възможности, чиято загуба дори не успяваме да забележим. За да разберем как съвременната технологична среда неусетно преструктурира човешкия живот, трябва да проследим генезиса на институционалното послушание и механизмите, чрез които инструментите престават да ни служат и започват да ни управляват.
Генезисът на подчинението
Модерните институции, които днес приемаме за естествени, имат специфичен исторически произход, заложен не толкова в стремежа към просветление, колкото в нуждата от контрол. Ако разгледаме античните образователни модели, ще открием среда, коренно различна от днешната. Обучението се е осъществявало в малки групи, посредством дълбока лична връзка между учител и ученици. В основата са стояли диалогът, реториката, индивидуалното наставничество и живият разговор. Сократическият модел, базиран на диалога и активното съмнение, е почти пълна противоположност на съвременната класна стая, в която един авторитет изнася монолог пред десетки пасивни слушатели.
Повратната точка в тази парадигма настъпва в Прусия. Много преди края на XIX век, още през XVIII век, пруската държава първа в света въвежда задължителното начално образование. След поредица от изтощителни военни конфликти, властта осъзнава необходимостта от нова обществена структура. Държавата има силен интерес да култивира не точно образовано, а преди всичко дисциплинирано и лоялно население. Изследванията на образователната история категорично показват, че пруските власти открито са разглеждали училището като стратегически инструмент за възпитаване на лоялност, желязна дисциплина и безпрекословно подчинение към властта (Paglayan, 2022).
През XIX и XX век тази институционална форма преминава националните граници и се разпространява международно. Тя установява познатите ни днес стандарти: разделение на възрастови класове, уеднаквена учебна програма, строго фиксиран учебен ден, централизирана администрация и система от изпити. Този модел се оказва изключително адаптивен. Той е подходящ както за постигане на масова грамотност, така и за нуждите на бързо индустриализиращите се общества, които отчаяно се нуждаят от работна ръка, способна да спазва графици, правила и стандартизирани процедури. Така модерното училище се превръща в машина, която активно насърчава дисциплината, стандартизацията и съобразяването с авторитета. Кулминацията на този надзорно-възпитателен механизъм може да видим в съвременната организация на т.нар. НВО, с която не са в състояние да се конкурират дори затворите.
Условният рефлекс
Един от най-мощните инструменти на това ранно институционално обуславяне е училищният звънец. Неговата функция далеч надхвърля отмерването на времето. При звънеца можем да говорим за формиране на класическо условно поведение: звукът сигнализира за задължително прекратяване на текущата дейност, последвано от физическо придвижване към нова класна стая или почивка, масовизиран, безразличен към процеса който протича в класната стая, към етапа, интереса или неговата текуща липса. След години на ежедневно повторение, този звук автоматично задейства очакване и реакция, без човек да има нужда съзнателно да анализира или решава какво да прави. Тялото и умът реагират на външния стимул рефлекторно. Когато пренесем тази аналогия в света отвъд училищните стени, при смартфона механизмът става още по-сложен и завладяващ. Веригата тук е: звукът или вибрацията създават очакване за нова информация, което води до проверка на устройството и завършва с потенциална „награда”. Повторението затвърждава цикъла. Тук обаче е внедрен един допълнителен, психологически експлоатативен механизъм – променливото възнаграждение. Не всяко известие носи ценна или интересна информация. Именно тази непредсказуемост (усещането, че „може да има нещо интересно този път“) поддържа изключително силно, почти компулсивно поведение на проверка.
И училищният звънец, и известието на екрана функционират като сигнали, които автоматизират определени поведенчески реакции. Днес огромна част от заобикалящата ни среда е станала „сигнализираща“. Фурната издава звук, приканвайки ни да я отворим; пералнята сигнализира, че цикълът е приключил; автомобилът изисква; навигацията ни подава гласови команди; асистентите за безопасност налагат корекция на поведението ни на пътя.
В това явление се крие нещо различно от обикновеното технологично удобство. Част от инициативата за действие се е преместила от човека към изсуствената технологична среда. Вместо субектът автономно да решава кога да извърши проверка или действие, системата го „подтиква“. И докато при фурната сигналът е на пръв поглед полезна, затворена информация, при смартфона той е част от непрекъснат, затворен поведенчески цикъл.
Сигнал → Внимание → Действие → Възможна награда → Очакване на следващия сигнал
В този контекст технологията дресира човека. Системата издава звук, човекът реагира. Известието проблясва, човекът проверява. Навигацията говори, човекът завива. Алгоритъмът се променя, човекът адаптира вниманието си. Така индивидът не използва технологията като външен инструмент; той започва да участва в нейния ритъм. Механизмът е станал изключително фин. Няма нужда авторитет да изрича командата „Провери телефона си“. Самият звук е напълно достатъчен. Човекът интернализира ритъма на машинната среда, която постепенно се е превърнала в гъста мрежа от микрокоманди, на които сме се научили да отговаряме безропотно.
Обрамчването
Технологията отдавна е поела по свой собствен, автономен път. Тя подчинява човека в смисъла на това, което немският философ Мартин Хайдегер нарича „обрамчване“ или Gestell. В тази парадигма вече не човекът решава какво да създаде, за да задоволи своя изначална нужда. Напротив, индустрията създава всичко, което технологично вече е станало създаваемо, а след това конструира нуждата от него.
В класическата представа за прогреса веригата е линейна и антропоцентрична: възниква човешка нужда, ражда се идея, създава се инструмент и се реализира решение. При логиката на Gestell обаче движението е обърнато. Появява се нова технологична възможност, за нея се търси сфера на приложение, изкуствено се формулира и рекламира нужда, което води до масово използване. Самият факт, че нещо може да бъде направено, се превръща в императивен аргумент, че то трябва да бъде направено. Показателен е примерът със смартфона. Преди неговото изобретяване не е съществувала автентична човешка потребност, формулирана като: „Искам малък правоъгълен предмет, който непрекъснато да следи географското ми местоположение, да ме прекъсва с известия, да записва и анализира поведението ми, за да ми показва таргетирани реклами.“ Тази „нужда“ е постфактум конструирана от самата наличност на технологията.
Инструментални прагове
Мотива за историческата причинност е разгледан блестящо от Лев Толстой. Съществува дълбока пропаст между официалния исторически разказ за причината и реалната причинност. Историческата фигура, била тя политик или технологичен визионер, счита „Аз реших“, но действителното събитие винаги е резултат от огромно множество непредвидими, случайни, взаимодействащи фактори. Сумата от милиони микроскопични, привидно рационални решения може да произведе на макрониво ирационална траектория, която никой никога не е избирал съзнателно.
В концепцията на Иван Илич съществува понятието „инструментални прагове“. Идеята е изключително близка до описаната технологична обусловеност – в определен, критичен момент инструментът престава да служи на човека и започва сам да определя условията, при които човешката дейност въобще е възможна. Автомобилът прекроява градовете; алгоритъмът прекроява обществения дебат. Към тази верига Гюнтер Андерс добавя и времево измерение. Човекът произвежда техниката, след това техниката произвежда нов свят. Човекът е принуден да се адаптира към този нов свят, а следващото поколение вече го приема като изначално даден и напълно естествен. Така изгубената възможност не се открива като загуба, защото новото поколение никога не е имало сетивност за нея.
Изчезването на хоризонтите
Тази верига ни разкрива една тревожна картина. Днешната дигитална и алгоритмична среда е среда, която постоянно затваря стари и отваря нови възможности, но прави това непрозрачно.
Всяка следваща технологична стъпка необратимо забулва множество алтернативи. Те са били напълно възможни преди конкретното стечение на техно-историческата случайност, но вече са станали невидими и недостъпни. Процесът следва ясна градация:
Възможност → Избор → Инфраструктура → Навик → Зависимост → Нормалност → Невидимост на алтернативите
Това е най-тревожното измерение на технологичната епоха. За да бъде ограничена човешката свобода, не е нужно някой авторитет директно да забрани дадена алтернатива. Достатъчно е тази алтернатива под натиска на новата инфраструктура, да стане непрактична. След време тя се превръща в непривична. Още по-късно става немислима, за да завърши като напълно невидима. Свободата не изчезва чрез брутална забрана, а чрез неусетна промяна на хоризонта на възможното.
Това надхвърля баналния въпрос „Добри или лоши са технологиите?“. Истинският въпрос е: Как да разпознаваме възможностите, които една технология прави невидими, преди да сме стигнали точката, от която няма връщане назад? Отговорът, за съжаление, е песимистичен. Процесът е стихиен. Ние не можем да го контролираме, защото не знаем какъв свят сме изгубили. Имало е множество възможности, една се е реализирала, променила е фундаментално средата, а останалите са изчезнали от историческия хоризонт.
Може да дадем индивидуален пример – фактът, че някой е станал добър футболист не произтича от успешното реализиране на неговите футболни способности. Способностите никога не са дотолкова специфични, нито техният потенциал е съобразен за съвременният и исторически контекст. Може би същият човек би бил изключителен дърводелец, или пък композитор, но фактът че вместо това е станал футболист произтича от случайни контекстуални жизнени обстоятелства като някое детско впечатление на стадиона, срещнат момичешки поглед, наличие на спортна площадка до вкъщи, отсъствие на достъп до библиотека, характерни родителски особености и т.н. Неговите евентуални различни възможности са били закрити с насочването му към футбола, никога не са били нито разпознати, нито назовани, нито усетени. Подобно на Марк Твен – овите герои, някои не са се реализирали по какъвто и да било път в протежението на живота. В индивидуален план такава загуба е нищожна – обществото като цяло разполага с достатъчно разнообразие, за да покрие всяка възможна липса. Но когато това касае именно обществото като цяло – в каквато индивидуална цялост то се е превърнало в своята масовизация, последиците могат да са трагични.
И тук не става дума за изгубени алтернативни технологични възможности – възможно е технологията сама по себе да представлява еднозначна посока, чийто случайни лъкатушения не променят по никакъв начин крайната точка. Тя изглежда като осил, който веднъж проникнал под кожата на човечеството, може да се движи само в една-единствена посока. Не бихме могли да назовем възможностите, които самата технология фундаментално е закрила. Същината на човешкото не се открива в неговите технологични умения и постижения. Напротив, изглежда че те създават рамка, която деформира и изкривява автентичната му същност, потребности и стремежи. Алтернативният път е загубен още някъде около откриването на земеделието, първите градове, създали причудливи форми на човешки отношения и не сме в състояние да предположим накъде би ни отвел. Регресията също не представлява решение. Всяко завръщане към предполагаемото „естествено“ състояние би било завръщане в обратната посока, натоварено със специфична историчност, при което възможностите се закриват двояко. Примитивните общества не са „по-добри” нито по-лоши, те именно са това, което са – примитивни. Ситуацията ни трябва да бъде приета каквато е в собствената си фактичност, единствено което би ни позволило ангажиране с действия, които са наистина адекватни на нея.
Генезисът на подчинението
Формирането на човека започва в неговото детство. Но детството в семейството представлява действителност, напълно различна от детството в яслата, детската градина, или училището. Институцията се възприема като „навлизане в истинският живот” – едно безкритично приемане на разлома между спонтанното, автентично съществуване в последната естестевна обществена единица – семейството и съвременната техносоциална среда. Определени преходи и инициации често са фигурирали в човешката история, но никога в подобна възраст и никога не са представлявали преходи към отчуждение, а към друга социална свързаност, естествено следваща възрастовите характеристики.
От перспективата, която вече си изградихме обаче би било наивно да считаме, че през XVIII век в Прусия внезапно се е появила възможността за проява на отдавна дебнещата човешка жажда за власт и подчинение. Напротив – изграждането на именно този тип инициация, произтича от степента на технологичното развитие, особеностите и нуждите на индустриализацията. Същите причини са и факторите, които са възпитали и хипертрофирали човешки слабости като уклона към властта. Проективните метафори, които често биват наметнати върху представите за архаичните общества като общности в които доминира грубата сила, вожда, или манипулацията на жреца не отговарят на историческата действителност, но говорят достатъчно ясно за това, което се възпитава и доминира в съвременното общество. Генезисът на подчинението не произтича от автентични човешки слабости – човешките слабости и подчинението произтичат от паралелното развитие на изкуствената технологична среда. Способностите, възможностите и особеностите на човека, се всмукват в една траектория, в изграждането на която той съучаства, но която не избира. Поне до момента, до който не осъзнае този факт. Хипотетичните ползи от тази траектория са най-малкото съмнителни – „грамотност”, простираща се надалеч, но в драматично стеснен хоризонт, атрофия на критичност, подчинена на наложени отвън възможности, лишена от диалог включително със самата себе си; медицина, драстично намалила детската смъртност в среда, изобилстваща от недъгъв живот, поддържан фармакологично; свръхкомуникация, лишена от общуване и произвеждаща повече шум, отколкото звук.
Ако дадена способност, навик или форма на живот изчезне достатъчно отдавна, ние не просто я губим практически. Губим самото понятие, с което бихме могли някога да я пожелаем.
Човекът е автор на своите произведения, но не е автор на света, който тези произведения колективно произвеждат. И в тази неспособност да видим какво сме загубили, се крие най-големият триумф на технологичното обрамчване.
Anders, G. (1956). Die Antiquiertheit des Menschen: Über die Seele im Zeitalter der zweiten industriellen Revolution. C.H. Beck.
Gatto, J. T. (1992). Dumbing us down: The hidden curriculum of compulsory schooling. New Society Publishers.
Heidegger, M. (1954). Die Frage nach der Technik. In Vorträge und Aufsätze (pp. 9-40). Günther Neske.
Illich, I. (1973). Tools for conviviality. Harper & Row.
Paglayan, A. S. (2022). Education or indoctrination? The violent origins of public school systems in an era of state-building. American Political Science Review, 116(4), 1242–1257.
Tolstoy, L. (1869). Voyna i mir [War and Peace]. The Russian Messenger.
