Както посочихме в една от предходните статии, жизнените цели в голяма степен влияят върху това доколко сме щастливи, здрави и жизнени. На базата на изследванията, цитирани в последните публикации от този цикъл стана ясно, че фокусирането върху външни житейски цели като материално благополучие, статус и физическа привлекателност, реално вреди на благополучието, но не отделихме достатъчно внимание на това доколко фокусът върху вътрешните цели го подобрява. Важно е да обърнем внимание, че освен външните цели, които разгледахме, в живота има и други цели. Вътрешните цели са мястото, където хората могат да намерят много смисъл и удовлетворение. Една от основните цели които са възможни за хората, е личностното израстване. Хората постигат личностен растеж, когато се занимават със значима дейност и призвание, развиват интересите си, водят се от любопитството си, и се учат непрекъснато. Преследвайки собствените си ценности и интереси, хората изпитват огромно удовлетворение. Това е свързано не само с автономността, (тъй като разбира се, правят това, което им е интересно), но и с компетентността, защото се развиват чрез учене и по-добро разбиране на света около себе си. Следователно личностното израстване безспорно е един от най-добрите начини за подобряване на благополучието. Но вероятно най-важният начин да подобрим благополучието си са човешките взаимоотношения. Именно общуването с други хора най-ефективно повишава благополучието. В този смисъл разбираме защо свързаността (понякога определяна като принадлежност) почти винаги се разглежда като най-висшата ценност, когато хората оценяват своите житейски ценности и това, към което биха искали да се стремят. Тя е и най-важната съставка за общата удовлетвореност от живота.
Интересно е, че често забравяме значението на взаимоотношенията за благополучието и мотивацията на работното място и в училище, като отделяме по-голямо внимание на целите и резултатите, които се поставят в рамките на дадената дейност. Но именно взаимоотношенията са тези, които реално подобряват работата ни и резултатите в такива условия. Те се увеличават значително, когато средата подпомага удовлетворяването и на другите базови психологически потребности – автономността и компетентността.
Освен постигането на вътрешни цели и удовлетворяването на психологическите потребности, една трета високо ценена цел е приносът към общността, или както можем да го наречем, доброжелателността/оказването на подкрепа на другите. Оказва се, че тя носи огромни ползи за хората. Когато даваме на другите, удовлетворяваме много от базовите психологически потребности. Ако мога да намеря човек, на когото да помогна, и искам да го направя доброволно, това е акт на автономност. Освен това мога да се чувствам компетентен и ефективен, помагайки му, както и по-тясно свързан с него, т.е. удовлетворявам и потребността си от свързаност. Затова, когато се отдаваме на другите и проявяваме доброжелателност в света, това обикновено удовлетворява потребностите ни в най-висока степен и говори много за същността на човешката природа.
Това е изследвано по различни начини. През 2010 г. в списание Personality and Social Psychology е публикувана цяла серия изследвания, които са проведени от Ричард Райън и Нета Уайнстийн. Те ясно показват колко важен е приносът за благополучието. В едно от първите изследвания от тази серия участниците водят ежедневни дневници и отбелязват дали са успели да помогнат на някого през деня, както и защо са помогнали. Данните показват, че в дните, когато хората помагат на други хора, тяхното субективно благополучие, жизненост, удовлетвореност на потребностите и самооценка леко се повишават. Но когато помагат доброволно – тогава когато спонтанно им се иска да го правят, то това значително допринася за повишаването на всички тези резултати. Когато помагате, водени от автономни мотиви, изпитвате много повече жизненост, енергия и удовлетворявате по-силно потребностите си. След този, двамата провеждат още няколко експеримента, в които се фокусират особено върху оказването на помощ. В един от тези експерименти участниците са в лабораторни условия, където имат възможност да помогнат на друг човек. В едното условие им казват, че имат избор дали да помогнат или не; във второто условие на практика ги принуждават да помогнат, като им нареждат директно, че трябва да го направят т.е. автономността е по-ниска. След анализа на резултатите се оказва, че тези които помагат по собствен избор, показват по-висока степен на субективно благополучие, повече жизненост и по-висока самооценка вследствие на помощта. За разлика от тях, хората, които помагат, защото им е наредено, не демонстрират нито една от тези ползи. Особено интересно в това изследване е, че получателят на помощта не знае в рамките на кое условие се намира помощникът. И все пак се оказва, че когато му помага човек, който го прави доброволно и с желание, самооценката на получателя също се повишава. Освен това той изпитва по-голяма степен на субективно благополучие, повече положителни преживявания от ситуацията и по-висока самооценка. Никой не обича, когато някой му оказва подкрепа неохотно. Това може да е унизително и дори вредно за благополучието.
В тези изследвания ясно се вижда как доброволното съдействие подобрява благополучието и на двете страни – както на помагащия, така и на получаващия помощ. Впоследствие многобройни експерименти потвърждават тази обща идея.
Ричард Райън и Франк Мартела, финландски учен от Университета в Рочестър, организират друг експеримент. Участниците играят елементарна компютърна игра. Когато печелят точки в играта, получават положителна обратна връзка, т.е. това е забавна игра, която по принцип мотивира хората сама по себе си. Във второто условие хората играят същата игра, но когато се представят добре, определено количество ориз автоматично се дарява на нуждаещи се хора по света. Така в тези условия играчите не само играят игра, но и чрез доброто си представяне помагат на други хора, които никога няма да срещнат и не познават. Оказа се, че когато хората играят играта при условие, че виждат как действията им могат да бъдат благотворни за други, те изпитват повече автономност по време на играта, чувстват се по-компетентни и се чувстват по-свързани с другите. Не че в първото условие играта не е приятна, тя е интересна, но става още по-интересна, когато се възприема като полезна за обществото. Още повече: в това условие участниците изпитват повече положителен афект, по-малко негативен, повече енергия и жизненост, както и повече смисъл, защото са направили нещо реално полезно за други. Ефектите се проявяват и в последващи тестове: хората, които проявяват доброжелателност в експерименталната игра, реално отделят повече усилия за следващите задачи, които им дават, и това се отразява на резултатите от тестове от типа на теста на Струп.
Следователно един от основните изводи от тези изследвания е, че стремежът към вътрешни цели и по-специално оказването на подкрепа на другите и проявата на доброжелателност, подобрява благополучието чрез удовлетворяване на базовите психологически потребности. Емпирично се разкрива, че когато хората се себеотдават и допринасят, те стават по-щастливи, дори когато това не е непосредствената им цел или пряко поставена задача. Така, когато доброволно се стремим към това, което е ценностно по природа – не егоистично, а ориентирано към взаимоотношенията помежду ни, постигаме повече щастие, дори без да се опитваме целенасочено да го „произведем“.
Тези динамични резултати, както по линия на теорията за базовите психологически потребности, така и на теорията за съдържанието на целите, убедително показват как външните цели вредят на благополучието, вътрешните цели го подкрепят и всичко това се случва посредством механизмите на базовите психологически потребности.
Martela, F., & Ryan, R. M. (2016). Prosocial behavior increases well-being and vitality even without contact with the beneficiary: Causal and behavioral evidence. Motivation and Emotion, 40(3), 351–357. https://doi.org/10.1007/s11031-016-9552-zWeinstein, N., & Ryan, R. M. (2010). When helping helps: Autonomous motivation for prosocial behavior and its influence on well-being for the helper and recipient. Journal of Personality and Social Psychology, 98(2), 222–244. https://doi.org/10.1037/a0016984