Видяхме, че изследванията показват, че хората, които преследват външни житейски цели, които се стремят към пари, слава или да притежават привлекателен външен вид обикновено са по-нещастни от хората, които отделят по-малко внимание на тези цели в живота си. Тези резултати в рамките на ТСО се обясняват с по-ниската степен на удовлетворяване на техните автентични психологически потребности, което е естественото следствие когато се външни цели. Оказва се, че когато биват преследвани такива цели, човек се чувства по-малко автономен, по-малко компетентен и по-малко свързан с другите, и поради това благополучието му се влошава. Както вече показахме, тази закономерност се наблюдава в различни култури и, вероятно, съществува във всички епохи. Дори когато човек постигне успех в реализирането на външните си цели, това не оказва съществен ефект върху неговото щастие.
Това убедително е демонстрирано и в едни други изследвания, проведени в Белгия с участието на възрастни хора, които са помолени ретроспективно да погледнат към живота си и към постигнатите от тях успехи. Това изследване е осъществено от Ван Хил и Ванстенкисте (2009) и в него те интервюират хора на средна възраст около 68 години и ги анкетират: „До каква степен сте реализирали своите вътрешни стремежи – да изградите добри взаимоотношения, да принесете за своето общество, или да осъществите личностен растеж през живота си?“ Това се оказва устойчив предиктор за по-доброто психично благополучие у тези възрастни хора, по-високо чувство за собствена ценност и по-ниско ниво на отчаяние. Интересното е, че онези, които са постигнали повече успехи във външните си постижения, не се чувстват по-добре. Всъщност напротив, при тях се наблюдава повече отчаяние.
При още по-възрастните респонденти, същата изследователска група интервюира хора със средна възраст над 75 години. Те получават същите резултати: възрастните хора, които съобщават, че са реализирали своите вътрешни житейски цели, показват по-добро благополучие, по-малко симптоми на депресия и по-устойчиво чувство за собствена стойност. Интересното е, че те се страхуват много по-малко от старостта. Те се отнасят по-спокойно към смъртта и се страхуват по-малко от нея. Това не важи обаче за хората, които през живота си са постигнали успешно предимно външни цели. Тези външни постижения не предсказват по-добри резултати в тази късна възраст. Така че, дори в напреднала възраст, дори в ретроспекция, виждаме, че именно вътрешните постижения реално лежат в основата на благополучието.
Има няколко причини, поради които външните цели пречат за осъществяването на психично благополучие. Една от основните е, че, когато преследвате външни цели, те по-скоро няма да удовлетворят, или ще удовлетворят в по-малка степен, базисните психологически потребности. Както показа примера с юристите в предишната публикация, онези адвокати, които се стремят към парите, макар и да печелят много, в ежедневието си се ползват с много по-малко свобода. Това се отразява негативно на тяхното общо благополучие. По подобен начин хората, фокусирани върху имиджа и статуса, по-често преживяват условия на социална конкуренция, постоянно се сравняват с другите и са по-малко склонни към емпатия. Така те се отдалечават от свързаността, удовлетвореността и автономията. Именно чрез такива механизми стремежът към външни цели пречи дори още в краткосрочен план на онзи тип удовлетворение, който води до истинското благополучие.
Но има и още една причина, поради която постоянно виждаме, че хората, които отдават голямо значение на външните цели, се чувстват по-зле.
Тя е свързана с това, че те често стартират от по-ниско базово ниво на благополучие. Хипотезата за компенсаторната функция предполага, че хората често си поставят външни цели като придобиване на материално благополучие или прекомерна грижа за собствения имидж като стратегия, с която се опитват да компенсират несигурността, произтичаща от неуспешни опити да удовлетворят потребностите си от развитие. Предполага се например, че ако родителите са по-резервирани, по-хладни или отхвърлящи спрямо децата си, тези деца ще израснат с определено чувство за неувереност в себе си и ще се опитат да компенсират тази несигурност, тази липса на чувство за собствено достойнство посредством придобиване на външни маркери за ценност. Това ще се изрази в ориентацията им към материални придобивки. Следователно предположението е, че ако родителите оказват по-малко подкрепа в ранното детство, техните деца ще израснат по-материалистично ориентирани.
В едно дългосрочно проучване Ричард Райън и Тим Касър потвърждават тази хипотеза, изследвайки тийнейджъри в района на Рочестър, Ню Йорк. Интервютата с техните майки, както и самоотчетите на децата за родителския стил показват, че когато майките в частност са били по-резервирани или по-малко топли към децата си, тези деца години по-късно се оказват по-материалистично настроени. Те проявяват по-силен интерес към придобиване на материални ресурси, развиват повече психопатологични черти, повече поведенчески разстройства и други признаци на вътрешно неблагополучие. По този начин ориентацията към външни цели в много случаи представлява компенсаторна стратегия за хора, които се опитват да намерят някаква опора за собствената си ценност. Но, за съжаление, дори когато постигнат тези външни цели, това не решава проблема им. Тяхното благополучие си остава на далеч по-ниско равнище.
Когато се запитаме защо хората толкова често си поставят външни цели: защо толкова силно се нуждаят от пари, статус или външна привлекателност, голяма част от отговора може да се открие в самата съвременна култура. Медиите, които са се превърнали в основен източник на информация за „действителността, каквато е“, внушават непрекъснато, че именно това са пътищата към щастието. Понякога дори ни се подсказва, че просто не притежаваме „правилната“ кола, „правилните“ дрехи, необходимите „правилни“ материални придобивки които непременно ще ни направят щастливи, подобно на засмените лица от рекламите.
Емпиричните данни действително установяват, че колкото повече човек е изложен на медийно съдържание, например колкото повече гледа телевизия, толкова повече преследва външни цели. Толкова повече се фокусира върху парите и върху имиджа си и, в резултат на това, е по-нещастен. Ако анализираме модерната култура на Западното общество през последните 70 години, виждаме прогресивно изместване към външните цели, донякъде за сметка на автентичното човешко благополучие.
През 2010 г. Туендж и колегите й провеждат изследване, в което анализират резултатите от MMPI при постъпващи студенти в колеж в продължение на 70 години. Тези резултати дават възможност да се оцени нивото на психопатология в дадена популация. Те установяват, че през тези 70 години сред кохортите първокурсници в американските колежи се наблюдава нарастване на антисоциални нагласи: така наречената психопатична девиация по скалата на MMPI, както и засилване на депресивните симптоми и други показатели, сочещи, че нивото на благополучие на съвременните студенти съвсем не се е повишило. Затова те опитват да анализират данните си, за да разберат какво може да обясни нарастващото психично неблагополучие сред студентите. Пробват различни обяснения: опитват се да контролират икономическите промени, религията, семейната структура, но нито една от тези макропроменливи не предсказва времевата тенденция към влошаване на психичното здраве на студентите.
В крайна сметка откриват, че моделът на промените съответства единствено на това, че с времето младите хора все повече предпочитат външни, а не вътрешни цели. Всъщност те достигат до извода, че „с течение на времето в американската култура все повече и повече млади хора страдат от психични разстройства и психопатология, вероятно поради нарастващия акцент върху парите, външния вид и статуса за сметка на обществото и близките взаимоотношения“.
С други думи, техните данни показват, че именно нарастващото културно приемане на външните цели е свързано с увеличаването и засилването на психопатологията сред студентите.
Американската култура в това отношение не е уникална. Ако погледнем съвременният свят като цяло, включително самоафишираните зад фасадата на „традиционността“, или дори китайската форма на псевдопросоциална модерност, ще видим, че всички ние все повече се ориентираме към външни цели. Един от уроците от множеството подобни изследвания е, че що се отнася до щастието, това не е най-добрият път. В действителност именно вътрешните цели са тези, които имат значение. Предвид на изключителната успешност на човешките същества в постигането на целите, би било добре да имат представа за тези факти още преди да си поставят.
Kasser, T., Ryan, R. M., Zax, M., & Sameroff, A. J. (1995). The relations of maternal and social environments to late adolescents' materialistic and prosocial values. Developmental Psychology, 31(6), 907-914. https://doi.org/10.1037/0012-1649.31.6.907
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Goal contents theory: Aspirations, life goals, & their varied consequences. In Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness (pp. 272-292). Guilford Press.
Twenge, J. M., Gentile, B., DeWall, C. N., Ma, D., Lacefield, K., & Schurtz, D. R. (2010). Birth cohort increases in psychopathology among young Americans, 1938–2007: A cross-temporal meta-analysis of the MMPI. Clinical Psychology Review, 30(2), 145-154. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2009.10.005
Van Hiel, A., & Vansteenkiste, M. (2009). Ambitions fulfilled? The effects of intrinsic and extrinsic goal attainment on older adults' ego-integrity and death attitudes. The International Journal of Aging and Human Development, 68(1), 27-51. https://doi.org/10.2190/AG.68.1.b