Сега, след като вече имаме добра предварителна представа относно Теорията за самоопределението, бихме могли да вмъкнем най-общите очертания на една бъдеща диалогизация с теорията. В следващите публикации ще се спрем на едни от най-важните аспекти на ТСО касаещи благополучието на човешките същества като такива, т.е. основен въпрос на една наука като психологията. Докато бъдат излагани, може да удържим в съзнанието си и щтрихите, които ще бъдат нахвърляни тук, без те да бъдат помествани експлицитно в хода на чистото изложение на теорията.
Първото, което може да направи впечатление на читателя, особено навикналия с пирамидата на Маслоу, е отсъствието на физиологичните потребности в ТСО. В центъра ѝ стои тезата, че за да се осъществи автономната мотивация и съответно здравословното развитие на личността, трябва да бъдат удовлетворени три основни психологични потребности: автономия, компетентност и свързаност. Тази триада е формулирана като необходимото и достатъчно условие за оптимално психическо функциониране. В действителност Деси и Райън не отричат фундаменталността на физиологичните нужди. Напротив, те изрично подчертават, че нуждите от храна, вода, сън, безопасност и пр. са базови условия за оцеляване и за самата възможност организмът да бъде психически мотивиран. В рамките на ТСО се признава, че когато физиологичните нужди са хронично неудовлетворени (например при несигурност на базовата безопасност, хранителна депривация или пък постоянен стрес), те могат да потиснат или изкривят удовлетворението на психологическите потребности. В този смисъл има взаимодействие: лишаването от физиологични ресурси може да ерозира способността за автономен избор, за преживяване на компетентност и за изграждане на здрави взаимоотношения. Ето защо редица изследвания в рамките на ТСО се фокусират върху контексти, в които социалната среда компрометира както психологическите, така и базовите физиологични условия – например бедност, травма или организационен климат, който генерира хронична несигурност. В общ план обаче теорията разглежда тези потребности като по подразбиране удовлетворени или поне като обективна предпоставка, върху която се развива психическата мотивация. Затова физиологичните нужди остават във фона на картината на човешкото съществуване. ТСО адресира физиологичните потребности имплицитно – като необходим контекст за живот и мотивация, но не ги теоретизира като част от своя ядрен набор от „базисни потребности“. Тя остава теория за психологическото процъфтяване, в която физиологичните потребности са фундаменталната основа налична по подразбиране, а не непосредствен предмет на анализ.
Наред с това ТСО не възприема концепцията за „социалните“ потребности от уважение и признание в маслоуския им вид, но фино ги реинтерпретира през собствената си триада от базисни психологически нужди: автономия, компетентност и свързаност. Маслоу включва в социалното равнище две измерения: 1. Вътрешно самоуважение – усещане за сила, компетентност, автономия. и 2. Външно признание – като социален статус, престиж, одобрение от страна на другите.
ТСО разглежда именно първото измерение като централно, но го формулира по-конкретно чрез потребността от компетентност: човек да се чувства способен и ефективен спрямо целите, които свободно избира. Когато определен контекст подкопава това преживяване (чрез прекомерен контрол, подценяване, липса на възможност за усъвършенстване, неадекватни на възможностите задачи), мотивацията девалвира, а благополучието спада. Всяка „потребност“ от външно одобрение, престиж или статус в този смисъл може да се тълкува като неадекватна, компенсаторна (движена от вина, срам, нужда от доказване) и съответно нарушаваща благополучието интроектирана, идентифицирана или дори интегрирана (когато човек вече е вътрешно съгласен с целите и стойностите) мотивация. В този смисъл за ТСО фиксацията върху външни знаци на признание е симптом на неудовлетворени автентични базисни психологически потребности. Например, ако автономията е хронично потисната, индивидът може да търси компенсация чрез външен статус, но това не води до устойчиво благополучие.
Може да заключим, че за ТСО физиологичните потребности се явяват условие за поддържане на живота и базисна биологична рамка, която е извън обхвата на теоретизация в рамките една теория за психологическата мотивация. В този смисъл ТСО се отграничава от евентуална цялостна онтология на потребностите. Така може да интерпретираме т.нар. физиологични нужди като инструментални по отношение на психологичните. Тяхното задоволяване служи единствено за предпоставка за осъществяването на потребностите от психично равнище. Външните социални потребности свързани с престиж, уважение, статус и т.н. от друга страна са изкривявания на потребностите от компетентност или автономност, които подкопават възможността за психично благополучие .
Същевременно обаче може да забележим, че в много случаи задоволяването на физиологичните потребности не гарантира разгръщането на базисните психологични потребности. Те могат и се превръщат в самоцел на мотивацията в специфична (чревоугодие, сластолюбие и пр.) или обща форма (цялостна хедонистична нагласа). В подобен случай, за да запазят своята интензивност, те просто се интензифицират прогресивно (все по-пикантна, по-екзотична, по-специфична, или пък по-обилна храна), но се фиксират успешно като основен мотиватор за дадената личност. По-общата хедонистична форма в една или друга степен е дори характерна за съвременното общество. Същото в още по-голяма степен може да се каже за социалният статус, който напълно подчинява целокупната дейност на модерната личност (блестящо описано от Жан Бодрияр).
Тук има нещо повече – автономността и компетентността могат да станат инструментални за постигането на хедонистичните или външно социалните мотиви. Това директно поставя под съмнение възможността подобни мотиви да са компенсаторни на неосъществените потребности от автономност и компетентност. От друга страна не е възможно да си представим подобна инструментализация на свързаността (мимикрирането на свързаност не е свързаност – характерът й е доста точно дефиниран в теорията). Възниква въпросът дали свързаността не представлява потребност от друг порядък и дали автономността и компетентността не са инструментални потребности, подобно на физиологичните, насочени към осъществяването на по-фундаментални такива (разположението на върха на такава йерархия не отнема фундаменталността в телеологичният смисъл на ентелехия, или първопричина като базисна цел).
Ще оставим всичко това като предварителен щрих, който да изостри вниманието ни в следващите публикации, осветяващи ТСО, и ще добавим още един с едно наглед несвързано с темата изследване:
През 2006-та година Катлийн Вохс и колегите й публикуват резултатите от серия от девет експеримента, които показват че прайминг (ще го означавам със „зареждане“ – ненетрапчиво отпечатване в психиката на концепцията посредством случайни фрази, непреки асоциативни концепти, случайни изображения) на концепцията „пари“ води до:
1/ повишена самодостатъчност: хората търсят помощ в минимална степен когато срещнат затруднение при изпълнение на дадена дейност, и работят по-дълго сами, преди да поискат подкрепа. 2/Намалена склонност да оказват помощ на другите: даряват по-малко, в по-малка се притичват и оказват помощ на друг, който попада в ситуация предполагаща ясна нужда от такава. 3/ Проявяват по-слабо желание за социални интеракции: предпочитат да играят сами, да работят сами, поставят повече физическа дистанция до нов човек. 4/ Проявяват повишена ориентация към „професионален“ или „бизнес“ режим: повече усилие и стремеж към резултатност.
(Ще трябва да се отбележи също, че тези експерименти не успяват да докажат надеждност. В последващите опити за репликация корелациите се оказват слаби. На това също ще се спрем отново.)
Ако трябва да преведем ефекта на прайминга с пари на езика на ТСО, то той е в подриване на мотивацията за свързаност.
Но какво представляват парите концептуално? Парите са обектност в нейната чиста, есенциална форма (именно в културният контекст на съвременното западно общество). Всички други обекти имат конкретни качества и функции (водата утолява жаждата, дрехата топли). Те са обвързани с конкретна физиологична потребност. Парите са абстрактната възможност да притежаваш който и да е обект. Те са чиста потенциалност на притежанието. Като такива се разпростират и към потребностите от сигурност, безопасност, и външните социални форми като статус (бутилката Berg не утолява жаждата, а валидира статуса; костюмът Gucci не предпазва от студ, а прави същото) и т.н. Парите пренастройват онтологичния режим на възприемане: от среща към употреба; от лице към обект; от диалог към транзакция. Съвсем естествено обектната нагласа се разкрива като опозиция на свързаността. Разгръщането на мотивацията в подобна нагласа намира своята кулминация в стремежа към власт – нещо коренно различно от автономността, която не прекрачва границите на другия. Основният стремеж на властта напротив – е насочен именно към подчинението на другия, който в тази перспектива е обект, зареден с непредвидимост, която трябва да бъде ликвидирана. В една реалност, съдържаща единствено обекти, егоцентризмът е следствие, не цел.
Тези щрихи насочват към вероятността за евентуално различен тип динамика на потребностите и мотивациите, без да поставят под въпрос резултатите от широката експериментална подкрепа на ТСО, както и за дефинирането на базисни екзистенциални модуси на съществуването на човек.
Ако се върнем на слабите резултати от репликирането на експериментите на Вохс и колегите й, през 2015-та те представят нови резултати, които според тях препотвърждават предходните с разширяване на изследването в 18 страни, а неубедителните резултати от други изследвания отдават на неточното следване на процедурите. Без да се впускаме в тази полемика, по-скоро бихме изразили учудване, че изобщо са успели успешно да въведат този прайминг в своите експерименти. Проблемът с тази концепция е, че парите така или иначе са хиперекспонирани в съвременното общество. Как да се праймне, когато то тя е така или иначе интензифицирана на всяка крачка наоколо. Възможно е, макар че е трудно да бъде доказано, в десетилетията след 2006-та година тази хиперекспонираност да се е увеличила още повече – постепенно паричните транзакциите стават почти ежеминутни в ритъма на живота, предлагането на обекти в маркетинга се вгражда още по-плътно в пребиваването в непрекъснатите виртуални взаимодействия, а дигитализацията поставя под въпрос материалното стимулиране посредством образа на парите. Нагласата на модерната личност е устойчиво обектно ориентирана от обществените акценти, които я съпровождат във всяко едно нейно действие. Удивително е, че на практика не съществува нищо такова като социален статус – разполагаме единствено със социално-икономически статус, а понятия като „успех“ са фундирани в същата специфична перспектива. Праймингът на концепцията за пари, или нейният коректен културално-специфичен еквивалент, по-коректно може да бъде проверена в условията на общества, останали в максимална степен встрани от модерният поток на хиперобективация. Същевременно предположенията за друг тип диалектична динамика на базисните потребности също позволяват определен тип проверка и регистриране на специфични корелации без да оспорват резултатите от ТСО концептуалните изследвания. Засега ще оставим това като общи бележки, които да удържим, докато продължим да разглеждаме ТСО в нейният автентичен вид: потенциален диалектичен антагонизъм между свързаност и про-обектна нагласа; потенциална принадлежност на тези нагласи към по-фундаментален порядък; потенциална връзка между егоцентричната и про-обектните нагласи, съответно между алтруистичната и тази към свързване; потенциално наличие на дихотомност по цялото протежение на „надлъжният срез“ на йерархията на потребностите, определян от по-фундаменталните нагласи. Под йерархия тук разбираме инструменталността на дадена потребност като положена, за да подсигури възможностите за задоволяването на друга, която така се разкрива като принадлежаща на по-висок йерархичен порядък (храня се, за да мога да бъда ефективен, за да допринеса за другите/овладея обективираните други и т.н.). В основата на дихотомията стои опозицията про-свързаност – про-обектност като най-общи нагласи, консолидиращи характера и изявата на останалите потребности, или като основни екзистенциални модуси. В тази светлина бихме могли да интерпретираме ТСО като теория, която добре улавя про-свързаностната ос, но не тематизира докрай диалектиката между тези два модуса.
Vohs, K. D., Mead, N. L., & Goode, M. R. (2006). The psychological consequences of money. Science, 314(5802), 1154–1156. https://doi.org/10.1126/science.1132491
Vohs, K. D. (2015). Money priming can change people’s thoughts, feelings, motivations, and behaviors: An update on 10 years of experiments. Journal of Experimental Psychology: General, 144(4), e86–e93. https://doi.org/10.1037/xge0000091
Baudrillard, J. (1986). La société de consommation: ses mythes, ses structures. Paris: Gallimard.