[ПЕТА ЧАСТ ОТ ЦИКЪЛА, ПОСВЕТЕН НА ТЕОРИЯТА ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕТО
ЧЕТВЪРТАТА МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК, ИЛИ ДА ЗАПОЧНЕТЕ ОТ НАЧАЛОТО ТУК]
Много съвременни специалисти в областта на психологията подхождат към своята теоретична работа с метафората за човека като машина, като програма, или като прогнозиращ алгоритъм. Когато това е пред-поставената метафора, тя се превръща в отправна точка за последващото теоретизиране – тя предопределя да бъдат зададени определени въпроси. Например: как е програмирана тази машина, или как може да бъде управлявана отвън? Същевременно тя пред-определя и как ще бъдат интерпретирани резултатите от изследванията, насочени към отговорите на тези въпроси; какво ще бъде отсеяно като несъществено и как ще бъде разбрано останалото. Във връзка с това в голяма част от психологията се обръща особено внимание на външните събития и тяхното влияние върху поведението на хората. Теорията на самоопределянето изхожда от друга метафора – метафората за човека като живо същество. Когато една теория се изгражда от подобна отправна точка, тя предпоставя съвсем различни въпроси. На първо място, предварително се приема, че живото същество е активно и разполага със собствени вътрешни принципи на растеж и развитие. Когато се използва метафората за живо същество, теорията се интересува не толкова как то да го бъде управлявано отвън, а какви вътрешни сили действат в него и от какви потребности зависи неговото здраве и благополучие.
В исторически план например, работата на Пиаже върху когнитивното развитие посочва, че самата природа на живота е асимилация и акомодация. Карл Роджърс поставя в центъра на своята хуманистична теория тенденцията към самоактуализация. Зигмунд Фройд и всички психодинамични последователи на неговото творчество, отделят особено внимание на егото и неговата синтетична функция – интегративните тенденции. Всички тези теории по същество споделят тезата, че здравото функциониране е насочено към увеличаване на степента на организация. Развитието на личността се движи към по-висока степен на компетентност и ефективност.
Същевременно движението е насочено както към по-голяма автономия и саморегулация, така и към по-голяма социална свързаност и интеграция. Така това движение следва два вектора, които Андреас Енгел нарича движение към автономия и движение към хомономия – интеграция навътре и интеграция навън. Когато човешките заложби се разгръщат, неизменно се проявяват виталност, растеж и цялостност. Но това движение към автономия, саморегулация и автентичност в никакъв случай не се случва задължително и от само себе си. То изисква определени видове подкрепа и хранителни вещества от средата. Същото се отнася и до физическото развитие – например (по аристотеловата аналогия) дъбът, който започва пътя си като жълъд, и който се нуждае от съответните условия и хранителни вещества, за да постигне своя актуализиран вид, който е предварително заложен в него, но не е гарантиран в него. Така и човешката психика има специфични потребности, чието удовлетворяване води до пълноценно израстване. Когато в ТСО се използва термина „потребност“, се има предвид нещо, което е необходимо за растежа, целостта и благосъстоянието на живото същество. Така например, растенията се нуждаят от вода, слънчева светлина и минерали от почвата, за да растат. Ако ги лишите от някоя от тези съставки, самото растение няма да може да процъфти. По същия начин, когато се говори за основни психологически потребности, се имат предвид нещата, които са необходими за целостта, здравето и психологическия растеж на човека. И тези потребности са обективно необходими. Независимо дали хората се грижат за автономията, ценят свързаността или компетентността — ако някоя от тези потребности остане неудовлетворена, те няма да постигнат благополучие. В контекста на ТСО „потребност“ означава вродена, природно заложена, а не придобита такава. Ние не се учим да имаме потребности – те вече са вложени в нас. Те са универсални, а не специфични за различните култури, защото това, което наричаме базови психологически потребности, е приложимо за всички култури и всички етапи на развитие. И съвсем не е нужно да сме наясно с тези потребности, или да им придаваме особена ценност. Именно удовлетворяването им, а не тяхната липса, предсказва жизнените резултати на хората. Това са базовите потребности: от свързаност – да се чувстваме обгрижени и свързани с другите, да изпитваме чувство за принадлежност и значимост в социалната действителност, потребност от компетентност – да усещаме, че сме ефективни в това, което правим, и че можем да влияeм върху важните за нас резултати и накрая, потребността от автономия. Автономията е необходимостта да самоорганизираме поведението си, да можем да поддържаме и укрепваме това, което вършим. Когато сме автономни, нашите действия се подкрепят едновременно от ума и емоциите.
Средата или подкрепя, или възпрепятства удовлетворяването на тези базови потребности, което от своя страна влияе на благополучието и развитието. Когато социалният контекст подпомага удовлетворяването на базовите психологически потребности от автономия, компетентност и свързаност, се проявяват всички белези на здравото функциониране на организма: по-активна волева ангажираност, по-качествено поведение, бодрост, щастие и психично здраве.
В предходните публикации се съсредоточихме върху вътрешната мотивация, тоест мотивацията, при която се занимавате с нещо, защото определена дейност ви доставя удоволствие сама по себе си. Сега ще се спрем на друг важен клас мотивация, който наричаме външна мотивация. Външната мотивация възниква винаги, когато правите нещо, защото искате да постигнете определен резултат. Например, когато отивате на работа, защото искате да получите заплата, или подготвяте домашно, защото родителите ще ви накажат, ако не го направите, или работите като доброволец в организация, защото искате тя да расте и да се вмести в годишния й бюджет. Всяко от тези неща е пример за външна мотивация, защото самата дейност може и да не е по собствената си природа приятна за вас. Вие обаче я извършвате, понеже искате да постигнете желан резултат. Когато помислим за външната мотивация, виждаме, че съществуват няколко различни нейни типове.
Когато правите нещо, то би могло да е в следствие на външна мотивация, защото се опитвате да избегнете наказание или да получите награда. Съществува и друг тип също външна мотивация, при която се стремите да постигнете нещо, което самите вие считате за ценностно. Така в теорията на самоопределението има диференцирана таксономия на външната мотивация, която показва как различните типове мотиви действат.
Първият вид външна мотивация е този, който наричаме външна регулация. Тя се намира в лявата част на този мотивационен спектър:
Външната регулация означава да правите нещо единствено защото някой друг ви обещава награда, ако се заемете с дейността, или пък наказание, което ще понесете, ако не я изпълните. Когато ви управляват отвън, поведението се определя от външни сили, които ви подтикват. Това на практика е вид външен натиск, който ви принуждава да предприемете действие. Това би могло да бъде много силна форма на мотивация: ако хората получават достатъчно големи награди и достатъчно сурови наказания, е възможно да действат много решително, за да постигнат целите си. Следователно проблемът при външната мотивация не е неефективността. Това е проблем на поддържането и преноса. С други думи, външната мотивация действа само докато наградите и наказанията са налице. Щом награждаващият или наказващият се оттегли, изчезва и самата мотивация. Не става дума за слаба форма на мотивация, а за нестабилна форма, която не може да съществува без поощрения и санкции. Външната регулация се различава от друга форма на мотивация, която наричаме интроекция.
Интроекцията е широко разпространен вид мотивация, също упражняваща силен контролиращ натиск, но тук натискът идва до голяма степен отвътре. Тя е налице когато правите нещо, с което ако не се справите или не го направите добре, ще се чувствате зле, а ако успеете, изпитвате чувство на задоволство и гордост. Всъщност именно натискът да поддържате самооценката и самоодобрението води до интроектирана мотивация. Понякога се говори за интроекцията като за „его-вложена“ мотивация. Това се случва, когато егото е зависимо по отношение на действията или на постигането на определени стандарти на поведение. Интроекцията също би могла да бъде много силна форма на мотивация, но тя също така е нестабилна. Когато хората са силно въвлечени в нея и нещо се обърка, те предпочитат да се затворят в себе си и същевременно да се самоукоряват, така че този вид мотивация, особено ако е доминираща за личността, води до разходи за психичното здраве. Все пак има и трети вид външна мотивация. Отдясно на интроекцията стои това, което наричаме идентификация.
Идентификацията е налице, когато правите нещо, защото осъзнавате стойността или значимостта на дейността. С готовност участвате в нея, понеже разбирате колко важен може да бъде резултатът. Когато хората са мотивирани чрез идентификация, т.е. чрез съзнателна оценка на резултата, те обикновено са силно мотивирани и настойчиви. Тук стигаме до първия тип стабилна, висококачествена мотивация в този спектър. Вдясно от идентификацията се намира това, което наричаме интеграция. Интеграцията означава, че не само отъждествявате себе си със стойността на дейността, но и я съгласувате с всички останали свои ценности, така че вече можете напълно да застанете зад нея. Както виждате, движейки се отляво надясно, се сблъскваме с континуум: от силно хетерономни или контролирани форми на мотивация, каквато е външната регулация, към по-автономни форми, сред които интеграцията е най-автономната форма на външна мотивация. Така с придвижването надясно по този спектър ставате все по-автономни, а качеството на мотивацията се повишава.
Има още един вид мотивация, който също е показан на тази диаграма. Това е крайно лявата мотивация, която в ТСО е наречена амотивация. Тя е най-ниската форма на мотивация по отношение на автономността, защото когато изпитвате амотивация, просто нямате никаква мотивация да действате: или защото смятате, че не можете да изпълните дадено действие, с други думи, чувствате се безсилни, или защото това действие изобщо не представлява ценност за вас. Следователно амотивацията е най-малко позитивната форма на мотивация в този спектър.
В повечето случаи, когато сме мотивирани да започнем някаква дейност, върху нас влияе комбинация от различни мотиви. Затова, когато отиваме на работа, може би го правим, защото ни се струва, че трябва – че искаме да получим заплата, което е външна регулация, но същевременно и защото ценим това, което вършим, което се свежда до идентификация. В повечето случаи мотивите ни са смесени и всички тези фактори в някаква степен се комбинират. В теорията на самоопределението тези фактори могат да се обединяват алгебрично и се получава оценка, която се нарича относителна автономност на човека: доколко той като цяло се намира в дясната или лявата част на този спектър. Ще видим, че относителната автономност, с която действате, има голямо значение.
Deci, E. L., & Ryan, R. M. (2000). The “what” and “why” of goal pursuits: Human needs and the self-determination of behavior. Psychological Inquiry, 11(4), 227–268. https://doi.org/10.1207/S15327965PLI1104_01
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Organismic integration theory: Internalization and the differentiation of extrinsic Motivation. In Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness. (Chapter 8, pp. 179-215). New York: Guilford Press