Ако мозъкът непрекъснато конструира нашето възприятие за действителността, кой всъщност е този, който я преживява? Дали Аз-ът е стабилна същност, която „притежава“ преживяванията, или самият той възниква от взаимодействието между памет, внимание и телесни усещания?
Считаме света за непосредствено явяващ се. Отваряме очи и реалността се разкрива пред нас, цялостна и независима от начина, по който я наблюдаваме. Подобно нещо важи и за усещането ни за собствена идентичност. Мислите, емоциите и обстоятелствата се променят, но ние продължаваме да се преживяваме като един и същ устойчив „Аз“. Съвременната невронаука обаче разкрива, че възприятието не представлява пасивно отражение на външния свят. Мозъкът непрекъснато използва вече натрупания опит, за да предвижда, подбира и организира информацията, която изобщо достига до съзнанието. Това, което възприемаме, зависи не само от сетивните сигнали от рецепторите, но и от това, което помним и което очакваме.
Изследване на Сера Фавила и Мариам Али, публикувано през септември 2026 г. в Nature Communications, показва участието на паметта в този процес. В изследването се установява, че когато хипокампусът (мозъчна структура с ключова роля за паметта), по-ясно разграничава конкуриращи се спомени, зрителната кора формира по-прецизни представи за очакваното местоположение на търсен обект. Това подпомага насочването на вниманието, докато активирането на конкуриращи се представи увеличава вероятността от грешка. Изследването се отнася до задачи за визуално търсене, но илюстрира един потенциално по-общ принцип: миналото не просто се съхранява в паметта, а активно участва в организацията на настоящето.
Тази особеност придобива съществено значение, когато изместим въпроса от възприятието на външния свят към възприятието за самите нас. Тъй като паметта не съдържа единствено образи на предмети, места и събития. Тя участва и в изграждането на историята, чрез която схващаме кои сме. С времето отделните преживявания се свързват в относително последователен наратив. Запомняме успехите и неуспехите си, отношенията към нас на другите и нашите към другите, ситуациите, в които сме изпитвали страх, радост или разочарование. От тези спомени постепенно извличаме заключения за собствената си личност. Започваме да се самоопределяме като уверени или несигурни, способни или неспособни, смели или страхливи.
Така историята, която умът изгражда за нас, започва да изглежда като самата ни същност.
Да изпитваме страх обаче не означава непременно, че сме страхливи хора. Да си спомним неуспеха си не означава, че той определя бъдещето ни. А мисълта „Аз съм еди-какъв-си“ може да стане толкова убедителна, че да престанем да я разпознаваме като мисъл и да започнем да я приемаме за неоспорим факт.
Психологическите изследвания върху автобиографичната памет подкрепят представата, че спомените не представляват неподвижни записи на миналото. Те се реконструират когато бъдат извикани, в зависимост от настоящите ни цели, контекст, знания и обстоятелства. Следователно и личната история, посредством която поддържаме чувството си за идентичност, не е неизменна.
Сходна динамика откриваме и в преживяването на собственото тяло. Невронаучните изследвания показват, че чувството за телесна принадлежност, местоположение и перспектива от първо лице зависи от интегрирането на множество сетивни сигнали. Дори привидно непосредственото усещане „аз съм тук, в това тяло“ се поддържа от сложни и изменчиви процеси.
Всичко това поставя под въпрос представата за Аз-а като фиксирана същност. Но оттук не следва и заключението, че Аз-ът е илюзия или че човек представлява единствено сбор от спомени, мисли и телесни усещания.
Ние не сме преживявания. Можем да забелязваме преживяванията си и да променяме отношението си към тях.
Можем да осъзнаем, че в момента изпитваме тревога, без да приемаме, че светът е опасен винаги и навсякъде. Можем да забележим мисълта, че не сме достатъчно добри, без да я превръщаме в окончателна присъда. Можем да си спомним болезнено събитие, без да позволяваме то да определя всяко наше сегашно решение. Тази способност ни позволява да различим съдържанието на съзнанието от перспективата, от която то се осъзнава. Мислите и емоциите непрекъснато се променят, както се променят спомените и представите ни за собствената личност. И все пак можем да забелязваме тези промени, да ги описваме и да откриваме нови начини да се отнасяме към тях.
Това не е доказателство за съществуването на отделен, неизменен наблюдател зад мозъчните процеси. Става дума за способността ни да заемаме различна позиция спрямо собственото си преживяване, без да се сливаме с всяка мисъл или емоция, която се появи.
Това има и практическо измерение.
Ако миналият опит влияе непосредствено върху начина, по който възприемаме настоящето, той най-вероятно участва и в очакванията, с които посрещаме бъдещето. Човек, който многократно е преживявал отхвърляне, по-лесно забелязва признаците на неодобрение, или нещо което напомня за такива. Някой, който е свикнал да свързва несигурността с опасност, може да изпита тревога дори в ситуации, които допускат различни последици. Ето защо механизмите на паметта и вниманието имат значение далеч отвъд зрителното възприятие.
Нашите очаквания могат да влияят върху това, което забелязваме, а онова, което забелязваме, може да затвърждава очакванията ни. Така понякога оставаме в плен на стереотипни интерпретации не защото те съответстват на действителността тук и сега, а защото са се превърнали в кристализирал начин да разбираме света и себе си.
Между автоматично възникналата мисъл и действието, което предприемаме обаче, почти винаги съществува и възможност за избор.
Не е необходимо да премахнем страха си, за да постъпим смело. Не е необходимо да се освободим от съмнението, за да направим нещо от значение за нас. Дори когато не можем да изберем какво чувстваме или мислим, можем да изберем как да се отнесем към това преживяване и в каква посока да насочим поведението си. От тази гледна точка свободата не представлява неограничен контрол над вътрешния ни свят. Тя е свързана със способността да не бъдем сляпо управлявани от него, да останем отворени към случващото се и да действаме съобразно онова, което има истинско значение за нас.
Не е необходимо да открием някаква неизменна дефиниция за себе си. Чувството за Аз може да включва както непрекъснато променящата се история на нашия живот, така и способността ни да осъзнаваме тази история, без да бъдем напълно слети с нея.
Изследването на Фавила и Али показва още един механизъм, чрез който паметта участва в изграждането на онова, което преживяваме като настояща действителност. Философският въпрос остава открит: ако мозъкът непрекъснато реорганизира нашите възприятия и представи, какво означава да бъдем този, който ги преживява?
Ние не избираме всяка история, която умът изгражда за нас. Но можем да се научим да я разпознаваме като наратив, а не като неизбежна съдба. И в това се открива възможността не просто да знаем кои сме били, а да останем свободни да избираме кои искаме да бъдем.
Favila, S. E., & Aly, M. (2026). Hippocampal mechanisms underlying the resolution of competition in memory and perception. Nature Communications, 17, 10528.
https://doi.org/10.1038/s41467-026-77400-8
Conway, M. A., & Pleydell-Pearce, C. W. (2000). The construction of autobiographical memories in the self-memory system. Psychological Review, 107(2), 261–288.
https://doi.org/10.1037/0033-295X.107.2.261
Blanke, O. (2012). Multisensory brain mechanisms of bodily self-consciousness. Nature Reviews Neuroscience, 13, 556–571.
https://doi.org/10.1038/nrn3292
Levin, M. E., Hildebrandt, M. J., Lillis, J., & Hayes, S. C. (2012). The impact of treatment components suggested by the psychological flexibility model: A meta-analysis of laboratory-based component studies. Behavior Therapy, 43(4), 741–756.
https://doi.org/10.1016/j.beth.2012.05.003
