Когато отнемем телефона на едно дете, това което със сигурност сме постигнали е, че то вече няма телефон в ръката си. Всичко останало остава под въпрос.
Не сме премахнали страха му от провал. Не сме променили отношенията, в които трябва непрекъснато да се доказва. Не сме направили деня му по-поносим, възрастните по-достъпни или бъдещето по-малко заплашително. Не сме създали място, в което присъствието му има стойност, независимо от представянето. Не сме му предоставили общност, свързаност и принадлежност. Отстранили сме предмет. Обстоятелствата, при които той е придобил толкова голямо значение, остават напълно непокътнати.
Отнемането е удобно решение. То позволява да бъде предприето видимо действие, без да бъде поставено под въпрос почти нищо от начина, по който е организиран животът на детето. Училището продължава да изпитва и класира, семейството да се тревожи за неговата конкурентоспособност, свободното време да се запълва с подготовка. Единственото, което трябва да се промени, е поведението на младия човек.
Но когато телефонът е станал убежище именно от този живот, какво всъщност означава да затворим убежището?
Въпросът надхвърля дигиталните навици. Той засяга обществена система, която подготвя човека да се предлага, сравнява и усъвършенства като продукт, а после разглежда изтощението му като недостатък на неговата саморегулация. От тази перспектива проблемната употреба на устройства трябва да бъде приета като симптом на социалните условия, в които живеем, а не като причина за техният провал. Обяснението, което започва и свършва с екрана, систематично изважда от обсъждането средата около него.
Отнемането оставя системата невинна
Телефонът е удобен обвиняем. Той е видим, може да бъде преброен, изключен, заключен и забранен. Много по-трудно е да бъде конкретната причина, поради която едно дете е започнало да усеща, че има стойност само когато оправдава стандартизираните очаквания на общество, точно предначертало всички негови функции. Още по-трудно е да се измери натрупването на сравнения, бързане, условно одобрение и страх, че изостава.
Разговорът лесно се насочва към времето пред екрана. То представлява число. Числото допуска норма. Нормата позволява контрол. А контролът създава усещане, че системата отново управлява положението.
Възстановеният контрол обаче не е равнозначен на възстановена връзка.
В модела на компенсаторната интернет употреба Даниел Кардефелт-Винтер предлага да се изследва как неблагоприятни житейски обстоятелства пораждат мотиви за онлайн дейности, които облекчават неприятните преживявания. Компенсацията може да има и отрицателни последици. Това връща въпроса за функцията на поведението: какво човек намира онлайн и какво се опитва да понесе извън него (Kardefelt-Winther, 2014).
Така отнемането може да прекъсне едновременно и вредния навик и достъпния начин за временно облекчение. Детето може да изгуби както безкрайното превъртане, така и разговора с единствения човек, пред когото не се чувства оценявано. Самото устройство не ни казва коя от тези функции изпълнява в конкретния момент.
Показателно е и изследването SMART Schools сред 1227 юноши в 30 английски училища. По-ограничителните политики са свързани с по-малко използване на телефони и социални мрежи в училищно време, но не и с установено по-добро психично благополучие или по-ниска обща употреба през делничните и почивните дни. Изследването показва защо не можем да приемем намалената видимост на телефона за доказателство, че сме разрешили проблема (Goodyear et al., 2025).
Смислената граница може да пази съня, разговора или общата работа. Но тя не освобождава възрастните от задължението да разберат какво прави оттеглянето толкова необходимо. Когато това задължение бъде заменено с конфискация, на практика искаме детето да понесе същия живот с един отдушник по-малко.
Човекът като собствен продукт
Съвременната система е специфично съчетание от икономически зависимости, институционални правила и всекидневни очаквания, които насочват различни хора към масовизирано, сходно поведение. Родителят купува подготовка, защото се бои детето да не изгуби мястото си. Учителят подготвя за изпита, защото по резултатите ще бъде оценено училището. Детето се сравнява, защото достъпът до желаната възможност зависи от класирането. Никой от тях не е необходимо да желае тази организация, за да я възпроизвежда.
Конкуренцията има своя характеристика: личният напредък не е достатъчен. Трябва да напредваш спрямо останалите. Ако всички преминават по още един курс, предимството се заличава и възниква необходимост от следващ. Усилието расте, без усещането за сигурност да нараства. Детето може да учи повече, да умее повече и същевременно да се чувства все по-недостатъчно.
Масовизацията и индивидуализмът не си противоречат. Масовизацията налага общата скала, по която всички трябва да бъдат съпоставими. Индивидуализмът възлага на всеки поотделно отговорността за мястото му върху нея. Изискването е едновременно да се вместиш във формата и да се отличиш в нея. Тази организация е антихуманна именно в подмяната на целта: човекът трябва да обслужва показателя, вместо показателят да служи на човешкото развитие. Неговата история, темпо и своеобразие придобиват значение само доколкото могат да бъдат преведени в сравним резултат. Онова, което не се превежда, се обявява за разсейване или загуба на време. Индивидуалността при това остава желана като конкурентно предимство. Бъди различен, стига различието ти да е продаваемо. Бъди творчески, стига творчеството да произвежда търсения резултат. Бъди общителен, защото контактите са ресурс. Дори добротата може да бъде препоръчвана като полезно качество за работа в екип.
Така експлоатацията се разпростира отвъд времето, което човек непосредствено продава срещу заплащане. Към него се отправя изискване да подготвя за употреба всяка своя способност: тялото, вниманието, езика, въображението, емоционалната си отзивчивост. Започва да се отнася към себе си като към предприятие, което винаги има нужда от следващата инвестиция и никога няма основание да прекрати оптимизацията.
Не е нужно някой постоянно да го принуждава отвън. Достатъчно е да е научил, че почивката е изоставане, удоволствието трябва да бъде оправдано, а неоползотвореният талант е вина. Външното изискване се интернализира принудително.
Проблемът не е че децата нямат достатъчно занимания. По-скоро нямат достатъчно живот.
Извънкласният час продължава същата принуда
Обичайният отговор на проблема с телефоните е да „запълним“ деня. Спорт, езици, музика, програмиране, допълнителна подготовка. Предполага се, че всяка дейност извън екрана е по дефиниция негова алтернатива.
Но психологическата организация на заниманието не се определя от предмета, с който детето държи ръцете си заети.
Когато след училище го очакват нов норматив, ново сравнение и ново разочарование на възрастен, учебният ден фактически продължава. Когато рисунката трябва да се представи на конкурс, музиката да се оправдае с изпит, а спортът с класиране, свободното време е станало втори работен ден. Смяната на чиновете с пиано не променя отношенията.
Тогава предложеното „решение“ просто добавя още от онова, от което детето се опитва да се оттегли. Възрастните виждат множество възможности; то преживява множество места, на които отново трябва да покрива изисквания.
Разбира се, не всеки курс е вреден и желанието за майсторство е подозрително. Дете може с огромна радост да тренира усилено и да иска състезание. Разликата е дали целта е действително негова, дали има реално право да сменя своята посока и дали принадлежността му остава след неуспех. Проблемът възниква, когато стремежът към постижение стане задължителната форма на всяко занимание.
Теорията за самоопределението различава подкрепата на автономността от контролиращото въздействие. Автономността, компетентността и свързаността подпомагат качествената мотивация; натискът и фрустрирането на тези потребности я подкопават. Рамката различава и структурата от контрола: ясните условия, помощта и обратната връзка могат да подкрепят собственото действие на детето, вместо да го подчиняват на чужда воля (Ryan & Deci, 2020).
Следователно въпросът не е колко организирани дейности сме предоставили, а какви отношения сме организирали чрез тях. Десет занимания, в които трябва да заслужиш мястото си, не заменят едно място, на което вече си приет.
Технологията наследява обществените цели
Този проблем не започва със смартфона. През последния век различни технологии разширяват достъпа до информация, култура и общуване, като едновременно се превръщат в средства за управление на вниманието и поведението. Радиото, телевизията, интернет и платформите за интерактивно участие не са еднакви явления. Общият въпрос е кой определя целите на употребата им и кой присвоява ползата от новите възможности.
Радиото позволява един глас да стигне до огромно множество хора. То може да разпространява музика, знание и обществено значима информация; същата еднопосочност позволява концентрирано политическо внушение и търговско въздействие. Телевизията добавя образа и превръща далечното събитие в домашно преживяване, но прави домашното внимание достъпно и за програмна организация, реклама и модели на желан живот. Още докладът „Много гласове, един свят“ разглежда концентрацията, комерсиализацията и неравенството в комуникацията като обществени проблеми, които техническото разширяване само по себе си не решава (International Commission for the Study of Communication Problems, 1980).
Интернет разрушава част от ограниченията на еднопосочното излъчване. Хората могат сами да търсят, публикуват и създават общности. Интерактивните платформи разширяват тази възможност, но при рекламния бизнес модел самото участие става източник на данни и доход. Човекът вече не е само публика. Неговите реакции, отношения и произведено съдържание участват в стопанската дейност на платформата. Докладът на американската Федерална търговска комисия от 2024 г. за големи социални и видеоплатформи документира мащабно събиране и монетизиране на лични данни и недостатъчни защити, включително за деца и юноши. Обяснението за това не може да се изчерпи със слабата воля на потребителя. Самата услуга е организирана чрез икономически стимули, които не съвпадат с неговото благополучие (Federal Trade Commission, 2024).
Получава се съществено преобразуване. Масовата публика може да бъде разглобена на индивидуални профили и всеки да получава различно съдържание, докато всички остават включени в една и съща система за извличане на стойност. Персонализацията не гарантира човешка автономност. Тя прави въздействието по-прецизно.
Техническата способност да освободим човешко време не съдържа обществено решение това време действително да принадлежи на човека.
Още в анализа на машинното производство Маркс разграничава възможността машината да облекчи труда от начина, по който капиталистическата ѝ употреба може да увеличи неговата интензивност и подчинението на работещия. Същото разграничение е необходимо и днес. Ускорената комуникация може да спестява усилие, но и да произведе очакване за непрекъсната наличност. Автоматизирането на задача може да освободи време, но и да повиши нормата за следващия час.
И изкуственият интелект не отменя този въпрос. Ако спестеното усилие бъде превърнато единствено в изискване за повече продукция, обещаното освобождение отново ще стане ускорение. Това е обществен избор за разпределение на ползите, а не неизбежно свойство на технологията.
Бягството също може да бъде присвоено
Детето може да се оттегля от оценяването в училище към платформа, която го оценява непрекъснато чрез видимост, реакции и сравнения. Да търси принадлежност и да попадне в нова борба за внимание. Да се опитва да почива, докато собственото му внимание се превръща в икономически ресурс.
Това не опровергава компенсаторната функция на употребата. Показва нейната трагична уязвимост: човек търси облекчение в среда, която използва същата потребност, за да го задържа и използва.
В този смисъл училищното класиране и платформеното съревнование се превръщат в различни проявления на една и съща обществена логика. В единия случай трябва да бъдеш по-успешен кандидат, в другия – по-видим профил. И на двете места заплахата е да останеш незабелязан, изместен, недостатъчен.
Затова устройството не е невинен предмет, а дигиталната среда не е непременно безопасен изход. Но връщането на детето от едната система за сравняване в другата трудно може да се нарече освобождение. Ако училището иска да предложи алтернатива, трябва да създаде отношения, които платформата не може да осигури чрез поредното персонализирано съдържание: устойчиво присъствие, споделена дейност и принадлежност, която не се купува с представяне.
Отнемането заобикаля тази задача. То поставя родителя в ролята на надзирател, детето в ролята на нарушител и оставя както производителите на дигитални зависимости, така и производителите на всекидневния натиск извън непосредствения конфликт. Общественото противоречие се разиграва като семейна караница.
Правото да не превръщаш интереса си в постижение
Какво тогава е необходимо? Място за занимание, в което увлечението има достатъчна стойност само по себе си. В което не си длъжен да докажеш талант, перспективност или напредък, за да продължиш да участваш.
Да можеш да свириш, без това непременно да води към сцена. Да рисуваш, без рисунката да бъде състезателна заявка. Да наблюдаваш небето, без интересът ти към звездите да се превръща веднага в подготовка за олимпиада. Да играеш футбол, дори да си слаб футболист, защото играта е общото занимание на приятели, а не подбор за отбор.
Тук „не се очаква нищо“ означава нещо точно: няма предварително дължим резултат, чрез който трябва да оправдаеш времето и присъствието си. Остават взаимното уважение, безопасността и грижата за общото. Остава свързаността. Никой не получава право да унижава другия или да разрушава направеното. Но правилата пазят съвместния живот, вместо да разпределят хората според продуктивността им. В такава среда трудността не изчезва. Може сам да поискаш да разучиш сложна мелодия, да поправиш стар велосипед или да разбереш защо един опит не се получава. Друг човек може да ти покаже, да възрази, да предложи по-добър начин. Разликата е, че усилието възниква в отношенията ти с предмета и хората, а не като постигане на предварително определен стандартен норматив, или цена за правото да останеш сред тях.
Трябва да е налице и правото да не станеш добър. Ако всяко увлечение е позволено само до момента, в който се установи липса на талант, свободата отново е привилегия на успяващите. Човешкият живот би бил непоносимо беден, ако имахме право да обичаме единствено нещата, в които сме конкурентоспособни.
Общността придава на това още едно измерение. Възрастният участва, защото също обича книгите, растенията, музиката или майсторенето. Неговата компетентност е достъпна за другите, без всеки разговор да става проверка. По-опитният помага на начинаещия, без чуждият напредък да отнема от собственото му място. Различието създава възможност за съучастие, вместо основание за класиране.
Това е практически опит в отношения, които оспорват конкурентния индивидуализъм. Детето може да преживее, че другият не е пречка пред неговата стойност и че споделеното удоволствие не намалява, когато повече хора имат достъп до него.
Училището като място за живот
Училището може да предостави пространства за такива общности. Библиотеката, дворът, работилницата, музикалната стая и обикновената класна стая могат да бъдат места за доброволни срещи около интерес. Но отварянето на сградата не е достатъчно. Необходимо е да се промени правото на институцията да изисква резултат и податлив на отчет маркер от всяка минута, прекарана в нея. Групата по интереси трябва да може да съществува без задължителна изложба, сертификат, състезание или представителна изява. Децата трябва да участват в избора на заниманията и да могат да сменят интереса си. Достъпът не бива да зависи от оценките и да се отнема като наказание. Общността е най-малко достъпна точно за онова дете, за което предварително се изисква да бъде послушно, уверено и успешно, за да бъде допуснато.
Това изисква реални средства: платено време на възрастни, материали, поддръжка, достъпен транспорт и организация за безопасност. Не може грижата да се основава на безкрайното доброволно самоизчерпване на учители, които самите са притиснати от отчетност. Не може да се обещае универсален достъп, а после принадлежността да зависи от семейната възможност да плаща и превозва. Отчетността също трябва да има друг предмет. Институцията дължи обяснение дали пространството е достъпно, дали има тормоз, кои деца остават изключени и дали участниците имат глас. Не е необходимо детето да доказва с произведение или класиране, че разходът за него е бил оправдан. Публичната отговорност е за условията; тя не бива да се превръща в искане за индивидуална възвръщаемост. Има риск дори това предложение да бъде присвоено от същата логика: „свободни“ клубове, създадени, за да повишават изпитните резултати; почивка, разрешена, за да подобрява производителността; принадлежност, използвана, за да прави учениците по-лесни за управление. Тогава свободата отново е инструмент на чужда цел. Смисълът на тези пространства трябва да издържа и когато не произвеждат измеримо академично предимство.
Но няколко следобедни часа не могат да оправдаят останалата институционална организация. Ако училището запази унижението, постоянната селекция и неравния достъп, клубът ще остане убежище вътре в непроменената система. Необходими са промени и в самото оценяване, учебния натиск и възможностите за участие, както вече беше разгледано в „Хоризонт и разпад на образователната матрица“.
По същата причина училището не може само да компенсира бедността, жилищната несигурност или работния режим, който оставя родителите без време за децата им. Когато определяме проблема като системен, поемаме и задължението да търсим промяна в условията на труд, публичните услуги и властта на търговските платформи. Иначе просто възлагаме на още една институция да поправя последиците от устройство на обществото, което отказваме да обсъждаме.
Образованието след човешкия продукт
В „След края на образованието за пазара на труда“ беше поставен въпросът за изчерпването на образователния модел, чиято водеща цел е да произведе „целесъобразна“ работна сила.
Когато наричаме този модел остарял, това не означава да обявим професионалните знания за ненужни. Означава да откажем бъдещият купувач на труда да бъде последната инстанция за смисъла на детството. Означава и да не чакаме машините да направят човека икономически излишен, за да признаем, че стойността му никога не е произтичала от неговата пригодност за употреба. Това не е призив за връщане към идеализирано минало. Но обществата на последния век не са единна и непроменена система: в тях има борба между различни принципи. Публичното благо, солидарността и взаимността съществуват наред с тенденцията всичко да бъде превръщано в стока, показател и средство за надмощие. Тази тенденция трябва да бъде назована и оспорена.
Отнемането на телефона само по себе си не я засяга. То може дори да я обслужи, ако върне вниманието на детето единствено към следващата задача за повишаване на собствената му пазарна стойност. Тогава спорът не е за освобождаването на човека, а за това кой ще притежава неговото време.
Истинската алтернатива изисква част от това време да престане да бъде предмет на чужда претенция. Да има общности, в които интересът не се превръща в квалификация, способността в инвестиция, а човекът в проект за непрекъснато подобряване на продукт. Да може да присъства, да се увлича, да опитва и да се радва заедно с други хора.
Проблемът не се решава с отнемането, защото онова, което липсва, не може да бъде създадено чрез още една липса.
На детето му трябва живот, в който не е длъжно непрекъснато да заслужава правото си да бъде там.
Federal Trade Commission. (2024). A look behind the screens: Examining the data practices of social media and video streaming services. Доклад.
Goodyear, V. A., et al. (2025). School phone policies and their association with mental wellbeing, phone use, and social media use (SMART Schools): A cross-sectional observational study. The Lancet Regional Health – Europe, 51, 101211. https://doi.org/10.1016/j.lanepe.2025.101211.
International Commission for the Study of Communication Problems. (1980). Many voices, one world: Towards a new more just and more efficient world information and communication order. UNESCO. Доклад.
Kardefelt-Winther, D. (2014). A conceptual and methodological critique of internet addiction research: Towards a model of compensatory internet use. Computers in Human Behavior, 31, 351–354. https://doi.org/10.1016/j.chb.2013.10.059.
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2020). Intrinsic and extrinsic motivation from a self-determination theory perspective: Definitions, theory, practices, and future directions. Contemporary Educational Psychology, 61, 101860. https://doi.org/10.1016/j.cedpsych.2020.101860.
