Напоследък все по-честа става една обяснителна практика, разпространена в психологическата литература, преподаване и консултиране, при която позоваването на „еволюцията“ функционира не като хипотеза, а като реторическо закриване на въпроса. Наблюдава се дадена съвременна особеност, например склонността към предпазливост, по-силната предразположеност към негативното, недоверието към непознати или вниманието към риск, след което се конструира правдоподобна праисторическа ситуация, в която подобна особеност би могла да бъде полезна. От това постепенно се преминава към заключението, че тя е продукт на „естествения подбор”. Този тип разсъждение не е непременно погрешен, но лесно смесва различни равнища на обяснение. Едно е да покажем, че определено поведение би било адаптивно при дадена структура на риска. Друго е да установим, че именно такава структура на риска е била значима в еволюционното минало. Трето е да покажем, че съществувала наследима вариация в съответното поведение и че тя е била свързана с разлика в репродуктивния успех. И четвърто е да докажем, че съвременното поведение действително е резултат от тази историческа селекция, а не от развитие, учене, култура или взаимодействие между множество механизми – напълно съвременни.
Класически пример е обяснението на чувствителността към опасност чрез ситуация, в която човек забелязва движение в тревата. Ако го приеме за хищник и побегне, въпреки че опасност няма, цената на грешката е малка. Ако приеме действителен хищник за безобиден, цената може да бъде смърт. Оттук следва идеята, че при асиметрична цена на грешките е изгодно системата да бъде по-чувствителна и да допуска повече фалшиви тревоги. Тази логика е реална и е формализирана в рамките на error management theory (Haselton & Nettle, 2006).
Но тя не е сама по себе си историческо доказателство. Тя показва, че при определени условия повишената чувствителност към риск може да бъде адаптивна. Не показва кои точно опасности са били достатъчно чести и достатъчно значими, за да оформят конкретна човешка психическа особеност. Не показва и дали съвременното поведение, което искаме да обясним, е специфичен еволюционен рудимент от такава среда. От общата адаптивна логика не следва конкретната еволюционна история. В еволюционните митове праисторическия човек е моделиран така, сякаш основният селекционен проблем е „дали индивидуално ще реагира достатъчно бързо на леопарда“, което пропуска огромна част от действителната селекционна среда – социалната.
Днес за огромен брой хора рискът да не забележат приближаващ автомобил, започнало насрещно изпреварване или опасна ситуация на пътя е много по-чест от риска за нашите предшественици да се срещнат непредвидено с голям хищник. И тук грешките са асиметрични. По-добре е да намалим многократно без нужда, отколкото веднъж да не реагираме, когато опасността е реална. Същото важи и за доверието. Съвременният човек ежедневно е изложен на реклами, търговски предложения, фишинг, телефонни измами, подвеждащи съобщения и други форми на целенасочено влияние. В такава среда известна степен на подозрителност е очевидно съвременно функционална. Но от това не следва, че конкретната предпазливост към подобни сигнали е наследена адаптация към праисторически недобронамерени наши събратя. „Праисторическият хищник” не обяснява механизма. Той просто драматизира една обща логика на решение при асиметричен риск, свойствена за почти всеки произволен исторически контекст, но особено характерна не за някое друго, а именно за модерното общество.
Всъщност тези примери поставят важен въпрос. Доколко праисторическите метафори наистина реконструират миналото и доколко проектират назад логики, които са непосредствено разбираеми единствено от настоящето?
Когато казваме, че е по-добре да реагираме на възможна опасност, отколкото да я пропуснем, описваме общ принцип на вземане на решения при несигурност. Този принцип може да се приложи към хищници, автомобили, медицински скрининг, пожарни аларми или киберизмами. Колкото по-широко е приложим принципът, толкова по-малко специфична информация за праисторията носи конкретната история с хищника. Тя може да бъде добра илюстрация на механизма, без да бъде свидетелство за неговия исторически произход.
Подобен проблем възниква и при популярните обяснения на недоверието към другите хора. Често се предполага, че в праисторическа среда непознатият е бил „потенциална заплаха” и че предпазливостта към него е била естествено селектирана. Тук обаче образът на праисторическия човек е силно опростен и дори изкривен. Той обикновено се представя като самотен индивид, поставен срещу физическа опасност или срещу друг отделен индивид. Това не съответства на вида социална организация, която е характерна за човека. Човекът е дълбоко социален вид. Достъпът до храна, информация, защита, грижа за деца, партньори, съюзи и социално знание зависи в голяма степен от другите. Данните от съвременни общества на ловци и събирачи не могат да се използват като пряка реконструкция на палеолита, но показват сложни мрежи на сътрудничество, мобилност между групи и значителни отношения с нероднини (Hill et al., 2011). Следователно социалната среда не може да бъде третирана като вторичен фон на индивидуалното оцеляване. Тя е основната част от самата екология, в която човешкото поведение се е развивало.
Това променя и смисъла на примера с опасността. Ако един човек забележи риск, последствията могат да бъдат най-вече групови. Той може да предупреди останалите, да бъде наблюдаван от тях, да бъде оценен като надежден или ненадежден, а реакцията му да бъде коригирана чрез информацията, която другите предоставят. В такава среда не е достатъчно да си просто по-подозрителен. Прекалената тревожност също има цена. Ако някой, подобно на „лъжливото овчарче” постоянно предизвиква фалшиви тревоги, неговата надеждност ще да намалее. Ако постоянно подценява риск, също ще се превърне в лош партньор. Следователно селекционният проблем не е „предпазлив срещу непредпазлив“. По-вероятно е да става дума за обща способност за калибриране на поведението според контекста, според информацията от другите и според относителната цена на различните грешки. Социалната интуиция не е равнозначна на социално недоверие – а последното е характеристика повече на настоящето, отколкото на праисторията.
Същото важи и за социалното доверие. Ако човекът е зависим от кооперация, генерализираното недоверие би било очевидно контраадаптивно. То би ограничило достъпа до обмен, съюзи, информация и взаимопомощ. По-правдоподобно е да очакваме механизми, които позволяват различаване между надеждни и ненадеждни партньори, между кооперативни и експлоататорски стратегии, между близки и външни хора, между ситуации, в които доверието е изгодно, и ситуации, в които е рисковано. Репутацията и непряката реципрочност са важни именно защото кооперацията зависи не просто от доверие или недоверие, а от социална информация и оценка на партньори (Nowak & Sigmund, 2005). Затова популярната метафора за праисторическия човек, заобиколен от други хора с каменни оръжия и принуден постоянно да се пази от тях, е силно проблематична. Археологическите данни показват травми, убийства и в някои случаи групов конфликт. Това означава, че социалните интуиции без съмнение са важни, но не могат да бъдат сведени до недоверие. За вид, който зависи от другите, способността да разпознава и демонстрира надеждност, кооперативност и възможност за съюз е поне толкова важна, колкото способността да открива заплаха. Всъщност е удивително колко подозрително съвременен е този въображаем „пещерен човек“. Той е самостоятелен индивид; непрекъснато прави оценки на риска; подозира непознати; конкурира се за ресурси; пази личната си сигурност; другите хора са потенциални измамници или нападатели; средата му е сбор от заплахи, които трябва индивидуално да управлява. Ако му поставим яке вместо кожена препаска и смартфон вместо каменна брадва, ще получим практически.. модерния градски субект, а не добросъвестна реконструкция на палеолитния човек. Именно съвременният човек действително е поставен в среда, в която ежедневно получава десетки опити някой да привлече вниманието му, да му продаде нещо, да го накара да натисне линк, да предостави данни, да повярва на реклама, политическо послание, инфлуенсър, телефонен измамник. Съвременната икономика създава индустриализирано производство на убеждаване, тенденциозност, фалшификация и измама, с каквото палеолитният човек очевидно не се е сблъсквал в такъв мащаб.
Става видима и по-общата трудност при някои популярни еволюционни обяснения. Те често започват от характеристики на съвременния живот и после създават праисторически сценарий, който ги прави разбираеми. Съвременният човек е подложен на конкуренция, управление на риск, информационно претоварване, измами, нестабилни социални контакти и непрекъсната оценка на надеждност. Когато тези характеристики се пренесат назад, праисторическият човек започва да прилича подозрително много на съвременния индивид, но поставен в друг декор.
Разбира се, не всички еволюционни обяснения на поведението са проекция. Но трябва да различаваме еволюционно обяснение от причудлива метафора.
Тинберген формулира разграничението между различни видове въпроси за поведението. Един въпрос е как работи даден механизъм. Друг е как се развива у индивида. Трети е каква функция изпълнява. Четвърти е каква е неговата еволюционна история (Tinbergen, 1963). Тези въпроси са свързани, но не са взаимозаменяеми.
Фактът, че дадена стратегия днес е полезна, не ни казва автоматично как исторически е възникнала.
И в популярните „тигрови“ истории точно тези равнища често се слепват:
„Това поведение е разумно при опасност“
→ „вероятно е било разумно и някога“
→ „следователно хората, които го правели, оставяли повече потомство“
→ „следователно природният подбор го е вложил в психиката ни“
→ „затова го правим днес“.
Това е правдоподобно художествено-поетично съчинение, но е извън рамките на каквато и да било научна рамка.
Популярният „еволюционен” разказ прескача внезапно от функция към история. Нещо е полезно днес или би било полезно в определена ситуация. Следователно предполагаме, че е било полезно и в миналото. Оттам приемаме, че е било селектирано. После използваме предполагаемата селекция, за да обясним съвременното поведение.
Но всяка от тези стъпки съдържа отделно твърдение.
Проблемът не е, че адаптивните хипотези са несериозни по принцип. Проблемът е, че една правдоподобна история не е достатъчна, ако съществуват множество други истории, които също са правдоподобни. За да бъде една еволюционна хипотеза научно съдържателна, тя трябва да произвежда специфични предсказания и да може да бъде разграничена от конкурентни обяснения (Gould & Lewontin, 1979). Това изисква по-конкретни въпроси. Каква точно характеристика се опитваме да обясним? Доколко тя е наследима? Какви алтернативни фенотипни стратегии са били възможни? При какви условия едната би давала систематично репродуктивно предимство? Доколко съответната реакция е универсална между култури? Колко рано се появява в развитието? Зависи ли силно от обучение? Има ли аналогични механизми при други видове? Може ли съвременното поведение да бъде произведено от общи механизми за учене и оценка на риска, без да предполагаме някаква специализирана древна адаптация?
Тези въпроси стават по-важни, когато разглеждаме поведение в съвременна среда. Автомобилният трафик е твърде нов, за да очакваме специализирана генетична адаптация към него. Същото важи за електронната поща, интернет измамите и финансовите пазари. Въпреки това хората са очевидно способни сравнително бързо да развият ефективни евристики за поведение в тези среди. Това се дължи на факта, че човешката адаптация не се извършва само чрез генетична еволюция. Индивидуалното учене, социалното предаване, нормите, институциите и културната еволюция могат да променят поведението в рамките на едно поколение или дори за много по-кратък период. При човека културната среда не е външна спрямо еволюционния процес. Тя може да създава нови ниши и нови селекционни условия, а биологичната и културната еволюция могат да взаимодействат (Boyd et al., 2011).
Две понятия, които най-често носят обяснителната тежест в популярния разказ, са „средата на еволюционна адаптираност“ (EEA) и „несъответствието“ между нея и съвременния свят. В популярната употреба се превръщат в универсален обяснителен ключ.
EEA не е място и не е епоха. В оригиналната формулировка тя е статистическа абстракция – съвкупността от селекционни натиски, релевантни за конкретна адаптация, при това различна за различните адаптации. Средата, оформила цветното зрение, не е същата, която е оформила усвояването на езика. В тази употреба обаче EEA най-често се свива до един конкретен декор: африканска савана, малка група, палеолит. Плейстоценът обхваща около два и половина милиона години, множество климатични режими, географски ареали и форми на социална организация. Твърдението, че дадено поведение е „адаптирано към EEA“, без да се уточни кой натиск, върху коя черта и в кой времеви мащаб, не съдържа проверимо съдържание, съответно не съдържа научно съдържание. Още повече, самата вариативност на средата може да бъде селекционен натиск и тогава очакваният резултат не е фиксирана предразположеност, а пластичност и способност за калибриране. Аргументът за несъответствието страда от подобен проблем: той е почти неограничено гъвкав. Ако едно поведение е дисфункционално днес, обяснението е „несъответствие” механизъм, настроен за друга среда. Ако е функционално, обяснението е адаптация. Хипотеза, която разполага с готово обяснение и за двата изхода, не изключва нищо. За да бъде съдържателна, тезата за несъответствие изисква независими доказателства: че механизмът наистина съществува като относително специализирана система, че средата се е променила по конкретно определено измерение и че наблюдаваната дисфункция следва предсказуемо от тази промяна, а не от актуални фактори. Класическите работещи примери като лактазна персистентност, миопия, реакции на храни с висока енергийна плътност, имат точно такава структура: определим механизъм, документирана промяна на средата, специфично предсказание. Повечето психологически приложения на понятието нямат нито един от трите елемента.
В психологическия контекст това има и практическа цена. „Вие сте устроени така, това е наследство от саваната“ звучи като обяснение, но не посочва действащ механизъм, не поражда предсказание и не подсказва интервенция. Обратно – внушава, че наблюдаваното е константа, а не резултат от условия, които могат да бъдат променени. Разликата между „това има еволюционна история“ (тривиално вярно за всяка човешка способност) и „това е специфична адаптация към конкретен древен натиск“ (силно и рядко обосновано твърдение) е и именно разликата между дескриптивна метафора и обяснение.
Затова твърдението, че дадено поведение е „еволюционно“, често е просто нескопосано и неопределено. В един много широк смисъл почти всяка способност на жив организъм има еволюционна история. Но това не ни казва каква част от конкретното съвременно поведение се дължи на наследени предразположения, каква на развитие, каква на учене и каква на настоящата социална среда.
Човешкото поведение е резултат от взаимодействието между няколко равнища. Съществуват общи биологични способности за внимание, страх, учене, оценка на риск, разпознаване на лица, социално наблюдение и запаметяване. Те се развиват в конкретна културна и социална среда. Индивидът натрупва опит, учи се от другите и усвоява правила, които могат да бъдат много специфични за историческия момент. От това взаимодействие възникват поведения, които само изглеждат „древни“, но не могат да бъдат сведени до някакъв древен селекционен сценарий. Това е и причината популярните метафори за хищници и опасни непознати да бъдат крайно подвеждащи, когато започнат да играят ролята на доказателства. Те могат да бъдат полезни като мисловни модели. Могат да покажат структурата на определен проблем. Но ако един и същ модел описва еднакво добре хищник, автомобил, измамник и медицински тест, тогава той вероятно казва нещо общо за решенията при несигурност, а не непременно нещо специфично за палеолита.
Съществува и още една опасност. Когато наблюдаваме съвременна характеристика, след това я пренасяме в праисторията и после използваме реконструираната праистория, за да обясним същата характеристика, лесно възниква кръгово обяснение. Съвременният човек става моделът, по който си представяме предците си, а после предполагаемите предци стават обяснение за съвременния човек. Това има и по-широка последица. Исторически специфични форми на поведение могат да започнат да изглеждат като вечни човешки дадености. Конкурентност, недоверие, индивидуализъм, определени полови роли или конкретни модели на статус могат лесно да бъдат натурализирани, ако за всеки от тях се изгради достатъчно правдоподобна праисторическа история.
Това не означава, че подобни характеристики са изцяло културни или че биологията няма значение. Означава обаче, че произходът им не може да бъде установен чрез ретроспективна правдоподобност.
По-сериозното еволюционно обяснение трябва да бъде по-ограничаващо. То трябва да изключва някои възможности, а не да позволява всяка наблюдавана характеристика да получи подходяща история. Ако една хипотеза може еднакво лесно да обясни и доверие, и недоверие, и агресия, и кооперация, тогава проблемът е нейната недостатъчна специфичност.
В този контекст фигурата на самотния праисторически човек е особено неподходяща отправна точка. Много по-реалистично е да мислим за човек, който е зависим от отношенията си с другите и чиято адаптивна задача не е просто да открива опасност, а да се ориентира в социална среда. Това включва способност да се доверява и да се съмнява, да различава надеждни от ненадеждни партньори, да следи репутации, да реагира на групови сигнали, да предава информация и да променя поведението си според опита.
В такава рамка човешките социални интуиции не изглеждат като проста наследена подозрителност към другите. Те изглеждат като част от по-широка система за цялостна социална оценка и координация.
Не бива да допускаме настоящето да бъде незабелязано проектирано в миналото, а после това конструирано минало да бъде върнато като обяснение на настоящето.
Когато думата „еволюция“ започне да прикрива разликата между обща адаптивна логика, конкретна еволюционна история и поведение, произведено в настояща културна и социална среда, това е проблем.
Тези три неща са свързани, но не са едно и също.
„Пещерният човек“ обаче изпълнява определена реторическа функция. Той превръща нещо исторически и социално специфично в нещо природно:
„Хората днес са конкурентни“ → защото винаги сме били такива.
„Недоверчиви сме“ → защото иначе са ни убивали.
„Мъжете са такива, жените онакива“ → защото са ловци и събирачки.
„Страхуваме се от загуба повече, отколкото ценим печалбата“ → защото тигърът.
„Искаме статус“ → защото племето.
Получава се своеобразен механизъм за натурализиране на настоящето. Настоящата психологическа или обществена характеристика първо се наблюдава, после се измисля правдоподобна праисторическа сцена, която би я направила полезна, и накрая сцената се връща като обяснение защо характеристиката съществува. Това снема отговорността за нашето поведение и идеология, защото те биват приравнени с независими природни стихии, които представляват независима „даденост”, която е такава, каквато е и която единствено може да приемем, без претенция да се ангажираме с нейната промяна.
Boyd, R., Richerson, P. J., & Henrich, J. (2011). The cultural niche: Why social learning is essential for human adaptation. Proceedings of the National Academy of Sciences, 108(Supplement 2), 10918–10925.
Gould, S. J., & Lewontin, R. C. (1979). The spandrels of San Marco and the Panglossian paradigm: A critique of the adaptationist programme. Proceedings of the Royal Society of London. Series B, Biological Sciences, 205(1161), 581–598.
Haselton, M. G., & Nettle, D. (2006). The paranoid optimist: An integrative evolutionary model of cognitive biases. Personality and Social Psychology Review, 10(1), 47–66.
Hill, K. R., Walker, R. S., Božičević, M., Eder, J., Headland, T., Hewlett, B., Hurtado, A. M., Marlowe, F., Wiessner, P., & Wood, B. (2011). Co-residence patterns in hunter-gatherer societies show unique human social structure. Science, 331(6022), 1286–1289.
Nowak, M. A., & Sigmund, K. (2005). Evolution of indirect reciprocity. Nature, 437, 1291–1298.
Tinbergen, N. (1963). On aims and methods of ethology. Zeitschrift für Tierpsychologie, 20(4), 410–433.
