Две нови изследвания поставят под въпрос доколко резултатни са дигиталните забрани и търсят психологическите механизми, които стоят зад проблемната употреба
В последно време ограничаването на достъпа до социални мрежи все по-често се представя като мярка за защита на психичното здраве на децата и подрастващите. Обсъждат се законодателни забрани, училищни правила и възрастови изисквания, които се основават на едно основно предположение: по-малко време в платформите е еквивалентно н по-добро психологическо благополучие.
Но дали това е така? И защо за някои хора социалните мрежи придобиват дотолкова голямо значение, че самото им ограничаване поражда искрена тревожност и напрежение?
Две скорошни публикации разглеждат тези въпроси във взаимно допълващи се перспективи. Първата, в Communications Psychology (част от мрежата на Nature), е систематичен обзор на методологията на 45 изследвания върху ефектите от ограничаването на социалните мрежи. Авторите установяват, че експерименталните доказателства имат съществени ограничения, които затрудняват оценката на реалните психологически последствия (Calvert et al., 2026).
Втората, в Journal of Public Health, изследва връзките между психологическия дистрес, страха от пропускане (т.нар. FoMO), ескапизма и проблемната употреба на Facebook и смартфони. Резултатите показват, че връзката между психологическото напрежение и проблемната употреба се обяснява до голяма степен чрез конкретни емоционални и мотивационни процеси (Uram et al., 2026).
Заедно те очертават едно важно разминаване: обществените политики се фокусират върху видимото поведение, а психологическите изследвания върху механизмите, които го пораждат и поддържат. Не става дума за това, че ограниченията не са необходими, а че самото им прилагане не гарантира целта, заради която са въведени.
Колко надеждни са доказателствата за ползата от дигиталното въздържание?
Екипът на Еломбе Калвърт, Шрутанги Вайдя, Габриел Илаган и съавтори анализира научната литература относно интервенциите за намаляване или временно прекратяване на използването на социални мрежи, известни и като social media detox. От 12 058 библиографски записа са подбрани 45 публикации от периода 2015–2025 г.
Авторите оценяват методологията по 76 показателя в седем основни области: теоретична обоснованост, интервенционен дизайн, причинно-следствен анализ, изпълнение на ограниченията, измерване на резултатите, представителност на извадките и възпроизводимост.
Резултатите разкриват съществени слабости:
- · 78% от изследванията използват рандомизиран контролиран дизайн, но само 42% се позовават изрично на теоретична рамка;
- · едва 24% проверяват механизмите, чрез които намаляването би трябвало да подобри психичното здраве;
- · само 40% съобщават предварителен анализ на статистическата мощност;
- · 29% проследяват участниците след края на интервенцията;
- · само 24% използват стратегии за ограничаване или оценка на влиянието на очакванията на участниците.
Това сериозно поставя под въпрос интерпретацията както на положителните, така и на отрицателните резултати. Твърде кратка интервенция може да не улови промени, които се проявяват едва по-късно. И обратно – непосредственото подобрение може да изчезне след завръщане към обичайната употреба. А участник, който знае, че се проверява дали отказът от социални мрежи подобрява психичното здраве, може да оценява състоянието си под влияние на това знание.
Следователно противоречивите резултати в литературата е възможно отчасти да се дължат не на отсъствието на ефект, а на начина, по който последният се изследва.
Авторите не заключават, че социалните мрежи са безвредни или че ограничаването им е безполезно. Изводът им е, че наличните експерименти не дават надеждна основа за категорични причинно-следствени заключения относно ползите от широкомащабни ограничения за деца и юноши.
Изследваме възрастни, а ограничаваме децата
Медианата на средната възраст в изследваните групи е 22,5 години. Повече от половината проучвания използват предимно студентски извадки, а само едно от всички 45 включва група със средна възраст под 16 години. С други думи, голяма част от доказателствата в дебата за защита на непълнолетните идва от експерименти с.. млади възрастни.
Интервенциите също се различават. В изследванията участието е доброволно и относително кратко – средната продължителност при интервенциите с фиксиран срок е около седем дни. За разлика от това обаче, законодателните мерки обаче предполагат продължително и външно наложено ограничение за цели възрастови групи.
Това са радикално различни социални и психологически ситуации. Да се откажеш доброволно от платформа, докато всички около теб продължават да общуват чрез нея, не е същото като цялата ти общност едновременно да промени начина си на комуникация. Само един от 35-те рандомизирани експеримента използва групова рандомизация; останалите разпределят участниците индивидуално. Затова дори надеждно установен ефект от индивидуалното въздържание няма как директно да бъде пренесен върху мащабна обществена забрана.
Възниква и друг въпрос: за да разберем последствията от ограничаването на дадено поведение, трябва първо да разберем какво психологическо значение има самото поведение.
Психологическият дистрес и проблемната употреба
Патриция Урам, Себастиан Скалски-Беднарж, Паоло Сорачи, Атила Сабо и Януш Сужикевич (Uram et al., 2026) проверяват дали два психологически механизма – страхът да не пропускнеш и ескапизмът, обясняват връзката между психологическия дистрес и проблемната дигитална употреба.
В изследването участват 480 интернет потребителя на възраст от 18 до 33 години (средна възраст 20,84 г.; 86,3% жени) от Полша. Данните са събрани през пролетта на 2024 г. чрез стандартизирани въпросници за психологически дистрес, страх от пропускане, ескапизъм, проблемна употреба на Facebook и психологическа ориентация към смартфона. С последното понятие се обозначава степента, в която устройството заема основно място в ежедневието, навиците и емоционалните реакции на човека, а не броя на часове употреба.
Посредством моделиране със структурни уравнения учените установяват следното:
· По-високите нива на психологически дистрес са свързани с по-силно изразен страх от пропускане (β = 0,49) и по-високи нива на ескапизъм (β = 0,38).
· Страхът от пропускане има относително силна връзка с проблемната употреба на Facebook (β = 0,46), а ескапизмът – значително по-слаба, но все още статистически значима (β = 0,09).
· И двата механизма са свързани с ориентацията към смартфона (β = 0,32 за страха от пропускане и β = 0,26 за ескапизма). Проблемната употреба на Facebook също има връзка с нея (β = 0,21).
Най-важното: след включването на тези опосредстващи фактори в модела пряката връзка между дистреса и проблемната употреба на Facebook става практически нулева и статистически незначима (β = 0,01).
Това не означава, че дистресът не е свързан с проблемната употреба – на ниво обикновени корелации такава връзка съществува. Но тя се обяснява най-вече чрез други психологически променливи. Авторите определят резултата като пълна статистическа медиация, при която водеща роля има страхът от пропускане, а ескапизмът допринася допълнително. Моделът не доказва, че дистресът причинява страх от пропускане, който на свой ред причинява проблемна употреба. Той показва, че данните са съвместими с подобна последователност. Посоката на причинните връзки може да бъде проследена чрез допълнителни експериментални изследвания.
Тези резултатит насочват вниманието от самото поведение към психологическите процеси, които го поддържат.
Страхът от пропускане
Страхът от пропускане (Fear of Missing Out, FoMO) не е представлява обикновено любопитство към случващото се в социалните мрежи. Това е тревога, че другите участват в значими преживявания, взаимодействия или възможности, от които човек остава изключен. Той се проявява чрез постоянно проверяване на съобщения, публикации и известия и сериозни затруднения да се прекъсне дигиталната свързаност. Урам и съавтори го разглеждат във връзка с потребността от принадлежност и опасенията от социално изключване. При наличие на психологическо напрежение постоянната достъпност на социалните мрежи дава привидна възможност за контрол върху собственото място в отношенията. Проверката на телефона потвърждава, че не е пропуснато нещо важно, че човекът не е изключен от общуването и продължава да присъства в живота на другите.
Парадоксално, поведението с което човек се опитва да намали несигурността, на практика поддържа нуждата от непрекъснато наблюдение. Краткотрайната увереност след поредната проверка не премахва опасението, че нещо ново може да се случи точно веднага след нея. Така достъпът до информация се превръща в постоянно изискване за нейната актуализация.
От тази перспектива трудността да се прекрати употребата не представлява въпрос на самодисциплина. Тя е по-вероятно да бъде свързана със социални очаквания, несигурност и потребност от свързаност и принадлежност, което прави ограничаването психологически много по-сложно, отколкото предполага обикновеното намаляване на екранното време. Когато човек изпитва постоянен страх от социално изключване, отнемането на достъпа му до платформата не гарантира, че страхът магически ще намалее. Ограничението може да прекъсне поведението, което поддържа тревожността, но е възможно и временно да усили усещането за откъснатост. Кой ефект ще надделее у конкретният човек не би могло да се предположи.
Ескапизмът
В психологически смисъл ескапизмът е насочване към такъв тип дейности, които позволяват временно оттегляне от неприятните емоции, натоварващите ситуации или индивидуални проблеми, с които човек трудно се справя.
Сам по себе си стремежът към оттегляне не представлява проблем – почивката, развлечението и откъсването от ежедневните грижи притежават положителна функция. Проблемът възниква, когато оттеглянето се превърне в основната стратегия за саморегулиране на преживяванията и започне да затруднява справянето с реалният източник на напрежение. При тревожност, неудовлетвореност или емоционално претоварване, социалните мрежи предлагат лесно отвличане на вниманието. Непрекъснатият поток от съдържание временно намалява неприятното преживяване, без по никакъв начин да променя обстоятелствата, които са го породили.
Ако това облекчение редовно следва употребата, поведението може да се затвърди чрез отрицателно подкрепление: човек все по-често посяга към устройството, защото така временно избягва неприятното състояние.
Тази перспектива е близка до модела на компенсаторната интернет употреба на Даниел Кардефелт-Винтер (Kardefelt-Winther, 2014). Според него определени форми на интензивна онлайн активност могат да бъдат разбрани чрез неблагоприятните житейски обстоятелства и мотивите, които насочват човека към дигиталната среда като средство за справяне с тях.
Това не изключва възможността социалните мрежи сами да пораждат вреди. Компенсаторната употреба може едновременно да носи временно облекчение и да поддържа или задълбочава проблемното поведение. Същественото е, че психологическата функция на употребата не може да се изведе само от нейната продължителност.
Проблемът не се решава с отнемането: от психологическия механизъм към социалните условия
Изследването на Урам и съавтори дава конкретна емпирична опора за значението на опосредстващите психологически фактори. То ясно показва, че страхът от пропускане и ескапизмът заемат съществено място в отношенията между изследваните променливи.
Оттук следва въпросът: при какви условия страхът от социално изключване и нуждата от бягство от ежедневието придобиват такова значение? В предходна публикация на Psychology.ink те бяха свързани с организацията на съвременното образование, постоянната конкуренция, социалното сравнение и тенденцията личната стойност да се обвързва с измерими постижения. Ако страхът от пропускане има значение за проблемната употреба, трябва да търсим отговор не само на въпроса как се проявява, но и какви именно отношения и очаквания го поддържат. Ако ескапизмът е опит за оттегляне от психологически дискомфорт, трябва да разберем от какъв точно контекст човек се оттегля.
За някои деца и юноши дигиталната среда може да предлага (сурогати на) приемане, принадлежност и автономност, които остават недостъпни в непосредственото им обкръжение. За други тя може да бъде допълнителен източник на сравнение, натиск и изключване.
Двете възможности не се изключват взаимно. Един и същ човек може да търси облекчение в социалните мрежи и същевременно да страда от последиците на собствената си употреба. Непосредствената функция на поведението и дългосрочните му последици могат да бъдат противоположни: дигиталната среда може временно да намалява напрежението, но да поддържа навици, които в дългосрочен план го увеличават; може да дава възможност за общуване, но и да засилва тревожността за собственото място в групата.
Затова отношението между психологическия дистрес и социалните мрежи не бива предварително да се свежда до еднопосочна причинна връзка.
Убежището възпроизвежда онова, от което човек се опитва да избяга
Съпоставянето на двете изследвания с нашият предходен анализ извежда на преден план противоречивата функция на дигиталната среда:
- Който се опитва да се освободи от натиска на постоянното сравнение, може да попадне в платформа, в която общуването също е организирано чрез видими показатели за внимание, популярност и одобрение.
- Който се стреми да преодолее усещането за изключване, може да се сблъсква все по-често със ситуации, в които се възприема като изоставащ или непринадлежащ.
- Който търси облекчение от ежедневното напрежение, може да получи непосредствено отвличане на вниманието, но не и условия за действителна промяна или възстановяване.
Това предполага потенциал за самоподдържащ се процес, при който средата удовлетворява определена психологическа потребност и същевременно възпроизвежда условията за нейното трайно неудовлетворяване.
Не е без значение и как икономическата организация на платформите взаимодейства с психологическите потребности на потребителите. Постоянната достъпност, известията и персонализираното съдържание улесняват периодичното насочване на вниманието към платформата. В контекста на страха от изключване, дигиталната свързаност може да придобие значение, което далеч надхвърля обикновено удобство или развлечение. Дали по този начин средства, създадени да разширяват възможностите за общуване и участие, не превръщат при определени условия самите потребности от общуване и принадлежност в механизми за задържане на вниманието (привлекателно обозначени като „ангажираност“)?
Намалената употреба не означава автоматично „подобрено благополучие“
Възможността поведенческото ограничение да не доведе до очакваната психологическа промяна е показана и в изследването SMART Schools, публикувано през 2025 г. в The Lancet Regional Health – Europe (Goodyear et al., 2025). В него участват 1227 юноши на възраст 12–15 години от 30 английски училища с различни правила за употреба на мобилни телефони.
Учениците в училищата с по-ограничителни политики използват телефоните и социалните мрежи по-малко през учебния ден. Не се установява обаче статистически значима разлика в общото време на употреба през делничните и почивните дни, нито в измереното психично благополучие.
Изследванията на дигиталните ограничения трябва да установяват не само дали участниците намаляват употребата, но и какви дейности я заместват, как се променят социалните им отношения и дали евентуалните ефекти се запазват във времето. Показателно е, че само 49% от изследванията в обзора на Калвърт и съавтори проследяват заместващото поведение. Реалната психологическа промяна не може да се изведе единствено от намаляването на часовете в социалните мрежи.
От контрол върху поведението към промяна на условията
Какво следва от тези резултати за интервенциите, насочени към деца и юноши?
Преди всичко трябва да се разграничат различните проблеми, които ограниченията се опитват да решат. Защитата от кибертормоз, вредно съдържание, нарушения на съня или експлоатация на лични данни засяга специфичен тип рискове и изисква конкретни защитни мерки. Тяхната обоснованост не зависи от доказателствата за общите психологически ефекти на дигиталното въздържание.
Но когато заявената цел е подобряване на психичното здраве, трябва да е ясно не само какво поведение се ограничава, а и посредством какъв механизъм ограничението би довело до подобрение.
Резултатите на Урам и съавтори предполагат, че страхът от пропускане и ескапизмът представляват важни цели на психологическите интервенции. Авторите обсъждат намаляване на въздействието на известията, развиване на по-голяма толерантност към пропускането на социална информация и усвояване на алтернативни стратегии за емоционална саморегулация. Индивидуалните интервенции обаче не изчерпват въпроса за обстоятелствата, при които възникват психологическите затруднения. Ако проблемното поведение е свързано с усещане за социално изключване, интервенцията трябва да отчита и реалните възможности за принадлежност в даденият контекст. Ако е свързано с нужда от бягство от ежедневието, необходимо е да се разбере какво прави това ежедневие трудно поносимо.
Теорията за самоопределението разглежда автономността, компетентността и свързаността като основни психологически потребности, чието удовлетворяване е определящо за качеството на мотивацията и благополучието (Ryan & Deci, 2020). Тази рамка позволява да попитаме дали ежедневната среда предлага достатъчно възможности за самостоятелен избор, смислена дейност и устойчиви отношения, или организира поведението посредством контрол, външно оценяване и сравнение. Ясните правила, границите и подкрепата на възрастните не противоречат непременно на автономността. Но когато интервенцията се изчерпва с отнемане и забрана, без да се отчете психологическата функция на поведението, налице е риск да се ограничат неговите явни прояви, без по никакъв начин да се подобрят условията, които го поддържат.
Затова решенията не бива да се търсят единствено в индивидуалната саморегулация на децата. Те засягат и отношенията в семейството, училищната среда, възможностите за свободна дейност, достъпа до общности и начина, по който дигиталните платформи организират взаимодействието с потребителите.
Ограничаването е средство, но решаването на проблема изисква разбиране
Обзорът на Калвърт и съавтори (2026) показва, че съществуващите експериментални доказателства за ефектите от дигиталното въздържание са методологично ограничени и трудно приложими към широкомащабни политики за деца и юноши.
Изследването на Урам и съавтори (2026) показва, че психологическият дистрес е свързан с проблемната дигитална ангажираност чрез конкретни психологически променливи, сред които особено място заема страхът от пропускане.
Първото поставя въпроса дали действително сме наясно какви реално са последствията от ограниченията. Второто предлага възможно обяснение защо употребата придобива проблемно значение за определени хора. Когато отнемем устройството, можем да намалим достъпа до неблагоприятно съдържание или да създадем условия за по-добра организация на времето. При определени обстоятелства подобни ограничения могат да бъдат полезни и необходими. Но не можем да заключим, че с това сме повлияли върху страха от изключване, подобрили сме социалните отношения, премахнали сме психологическото напрежение или сме създали по-добри условия за развитие.
Ако човек използва дигиталната среда, за да се справя с преживявания, за които няма налични удовлетворяващи алтернативи, ограничението само по себе си не създава тези алтернативи. Ако социалните мрежи усилват вече съществуваща тревожност, трябва да разберем както механизмите на това усилване, така и обстоятелствата, които карат тревожността изобщо да възниква. И ако целта наистина е подобряване на психичното здраве, не е достатъчно да измерваме колко по-малко време човек прекарва пред екрана. Трябва да установим дали животът му е станал по-пълноценен, отношенията му – по-удовлетворяващи, а възможностите за смислена дейност и принадлежност – по-достъпни.
Премахването на дадено поведение не е равнозначно на премахването на причините, които го пораждат, нито на потребностите, които то се опитва да удовлетвори.
И това разграничение трябва да бъде отправна точка на научно обоснованата грижа за психичното здраве в дигиталната епоха.
Calvert, E., Vaidya, S., Ilagan, G., Swords, C. M., Goldberg, S. B., Ferguson, C., Linardon, J., & Torous, J. (2026). Mapping the methodological landscape of social media detox intervention through a scoping review of evidence relevant to social media restriction policies. Communications Psychology. https://doi.org/10.1038/s44271-026-00540-6
Goodyear, V. A., Randhawa, A., Adab, P., Al-Janabi, H., Fenton, S., Jones, K., Michail, M., Morrison, B., Patterson, P., Quinlan, J., Sitch, A., Twardochleb, R., Wade, M., & Pallan, M. (2025). School phone policies and their association with mental wellbeing, phone use, and social media use (SMART Schools): A cross-sectional observational study. The Lancet Regional Health – Europe, 51, 101211. https://doi.org/10.1016/j.lanepe.2025.101211
Kardefelt-Winther, D. (2014). A conceptual and methodological critique of internet addiction research: Towards a model of compensatory internet use. Computers in Human Behavior, 31, 351–354. https://doi.org/10.1016/j.chb.2013.10.059
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2020). Intrinsic and extrinsic motivation from a self-determination theory perspective: Definitions, theory, practices, and future directions. Contemporary Educational Psychology, 61, 101860. https://doi.org/10.1016/j.cedpsych.2020.101860
Uram, P., Skalski-Bednarz, S., Soraci, P., Szabo, A., & Surzykiewicz, J. (2026). Fear of missing out as the key pathway linking psychological distress to Facebook addiction and smartphone orientation. Journal of Public Health. https://doi.org/10.1007/s10389-026-02915-9
