През юли 2026 г. в The British Journal of Psychiatry се появява кратка публикация с необичайно силна находка. В определена област на хипокампуса авторите откриват молекулярен сигнал, който рязко се различава в мозъчната тъкан на хора, починали в контекста на суицидност или законна евтаназия, от тази на хора, починали от естествени причини. Още по-интригуващо, сигналът е по-слабо изразен при хора с предходна суицидност, които впоследствие са починали от естествени причини.
Това лесно може да бъде превърнато в новина за „открит биомаркер на самоубийството“. Данните все още не позволяват подобно заключение.
Изследването на Лин Джан, Дж. Александър Хаймел и Дик Свааб всъщност открива не клиничен тест, а специфична постмортална молекулярна особеност в зъбчатата извивка на хипокампуса. Тя е достатъчно интересна, за да заслужава внимание, и достатъчно предварителна, за да изисква особено внимателно тълкуване (Zhang et al., 2026). Публикацията е излязла онлайн на 23 юли 2026 г., по-малко от месец преди настоящия обзор, така че към момента няма време за независимо възпроизвеждане на конкретния резултат.
В центъра на изследването е P2X7, рецептор, кодиран от гена P2RX7. Той принадлежи към семейството на йонните канали, активирани от аденозинтрифосфат, ATP. При клетъчно увреждане и други форми на биологичен стрес концентрацията на ATP извън клетките може да нарасне, а P2X7 участва в разпознаването на този сигнал и в редица възпалителни и невроимунни процеси. Затова рецепторът от години привлича внимание в изследванията на стреса, депресията, биполярното разстройство и невровъзпалението. В животински модели неговата активация влияе върху невроимунни, неврохимични и невропластични процеси именно в хипокампуса.
Тук обаче интересът е по-конкретен. Авторите се питат дали промени, свързани с P2X7, могат да бъдат асоциирани със суицидността независимо от наличието на разстройство на настроението.
За целта са изследвани 77 постмортални проби от предната или средната част на хипокампуса, предоставени от Нидерландската мозъчна банка. Извадката включва 25 души с разстройства на настроението, починали от естествени причини, 21 души с разстройства на настроението и тежки суицидни мисли, довели до законна евтаназия, 10 души с разстройства на настроението, починали вследствие на самоубийство, 11 психиатрично здрави контроли, починали от естествени причини, и 10 контролни участници, при които евтаназията е извършена поради нелечимо непсихиатрично заболяване, например онкологично заболяване.
Освен това авторите разделят хората с разстройства на настроението, починали от естествени причини, на две подгрупи. Едната няма документирана история на суицидни мисли или опити. Другата има такава история, но суицидността не е довела до смърт. Именно втората група е използвана за изследване на това, което авторите наричат suicide resilience, или резилиентност (психична устойчивост) спрямо суицид. Този термин трябва да се разбира тясно. Той не означава обща психологическа устойчивост или личностова характеристика. В рамките на изследването обозначава хора, преживели период на суицидност, които не са починали вследствие на самоубийство.
След оценка на плътността на гранулните клетки изследователите използват имунохистохимично оцветяване с антитяло срещу N-терминалната част на P2X7. При хората, починали от естествени причини, сигналът за P2X7 се наблюдава основно в глиални клетки, предимно астроцити. В пробите на хора, починали вследствие на самоубийство или евтаназия, се появява нещо различно: значителен брой гранулни клетки показват имунореактивност за N-терминалната част на P2X7 вътре в ядрата. В положителните ядра се наблюдават също кондензация и маргинализация на хроматина.
Количествената разлика е голяма. Прогнозният дял на P2X7-положителните ядра е 17,7% при обединената група на така наречената „самоопределена смърт“ и 0,548% при естествената смърт. Авторите съобщават отношение на шансовете 32,3. В модел, който отчита продължителността до постморталното изследване, мозъчното pH, възрастта, пола, мозъчната маса и изследвания сегмент на хипокампа, начинът на смърт остава силно свързан с наблюдавания сигнал . Числото 32,3 звучи впечатляващо, но няма клиничното значение, което лесно може да му бъде приписано. Това не е 32-кратно увеличение на индивидуалния риск от самоубийство и не е показател, с който можем да предвидим поведението на жив човек. Изследването не е проспективно, няма оценена чувствителност или специфичност на тест, няма диагностичен праг и измерването се извършва върху мозъчна тъкан след смъртта. Полученото отношение на шансовете описва корелация между групите в тази конкретна извадка.
Има и една техническа подробност, която е сред най-важните за правилното разбиране на резултата. Разликата е установена с антитяло, насочено към N-терминалния епитоп на P2X7. Когато авторите използват антитяло към C-терминалната част на същия рецептор, същият групов модел не се появява. При това антитяло се наблюдава силно ядрено оцветяване във всички подгрупи. Следователно от данните не следва сигурно заключение, че „P2X7 рецепторът се премества в ядрото при суицидност“. По-прецизното описание е, че е открита повишена ядрена имунореактивност към N-терминалния епитоп на P2X7. Дали тя отразява локализация на целия функционален рецептор, определена молекулярна форма, протеолитичен фрагмент, промяна в транспорта на белтъка или друг процес, остава въпрос за последващи изследвания. Разликата между N- и C-терминалното оцветяване прави този въпрос особено важен.
Това уточнение не отслабва находката. Напротив, то показва къде се намира действителният научен интерес. Ако резултатът бъде възпроизведен, може би не просто количеството на P2X7, а неговото субклетъчно разпределение или определена молекулярна форма е свързана с тежки състояния на суицидност.
Втората интригуваща част от публикацията е сравнението с хората, определени като резилиентни спрямо суицид. При пациентите с разстройства на настроението, починали вследствие на самоубийство, относителният дял на P2X7-положителните ядра е по-висок от този при хора без история на суицидност. При хората с предходни суицидни мисли или опити, които по-късно са починали от естествени причини, сигналът е по-нисък.
Авторите обсъждат възможността това да отразява адаптивна промяна, при която биологичният сигнал, свързан със суицидното състояние, впоследствие се връща към изходно ниво. Това е интересна хипотеза, но дизайнът не може да я докаже. Мозъкът на един и същ човек не е изследван по време на суицидна криза и след нейното отшумяване. Сравняват се различни хора след смъртта им. Следователно не наблюдаваме биомаркер, който се повишава, а после се нормализира. Виждаме групова разлика, съвместима с подобен модел. Самите автори признават, че липсват данни за мозъчните промени по време на суицидните мисли преди смъртта.
Това разграничение е важно, защото понятието „резилиентност“ може лесно да придаде причинен и времеви смисъл на едно напречно изследване. Засега P2X7 не е показан като механизъм на възстановяването от суицидност. Има сигнал, който заслужава проверка именно в такава посока.
Необичаен е и начинът, по който изследването използва пробите от хора, починали чрез законна евтаназия в Нидерландия. От методологична гледна точка това има ясна причина. При самоубийство времето между смъртта и обработката на мозъчната тъкан може да бъде дълго и неточно известно, което създава риск от разграждане на чувствителни молекули. При планираната евтаназия постморталната обработка може да започне значително по-бързо и при контролирани условия. В настоящата извадка обединяването на тези случаи със случаите на самоубийство позволява на авторите да намалят разликата в постморталния интервал между групите.
Цената на това методологично решение е по-сложната психологическа интерпретация. Продължително и обмислено желание за смърт в контекста на законна евтаназия не е равнозначно на суицидно поведение. Различни могат да бъдат продължителността на процеса, импулсивността, физическото страдание, психиатричната симптоматика, социалният контекст и самият начин, по който човек достига до решението. Авторите също подчертават необходимостта бъдещите изследвания да разграничат импулсивното действие от дългосрочното планиране и психичното от физическото страдание.
Затова общото понятие self-determined death, използвано в публикацията, е полезно като експериментална категория, но не бива да се превръща в клинично твърдение, че евтаназията и самоубийството имат една и съща психобиология. Любопитното тук е по-ограничено: две феноменологично различни състояния, свързани с интензивно и устойчиво желание за смърт, показват сходен молекулярен сигнал в конкретната изследвана област.
Защо именно зъбчатата извивка?
Тази част на хипокампа отдавна се разглежда като чувствителна към ефектите на стреса и като възможен участник в механизмите на уязвимост и адаптация. В постмортално изследване Мора Болдрини и колеги установяват, че хора с голямо депресивно разстройство, починали вследствие на самоубийство, имат различия в обема на зъбчатата извивка, броя на гранулните неврони и показатели на неврогенезата, докато определени характеристики на тази структура са свързани с резилиентност при хора, преживели ранни неблагоприятни събития (Boldrini et al., 2019). Това не доказва общ механизъм с P2X7, но поставя новата находка в по-стара линия от данни, според която зъбчатата извивка може да бъде една от зоните, където продължителният стрес оставя биологично различими следи.
По-нови резултати дават допълнителна причина тази област да се следи. Милена ван Дайк и колеги изследват микроструктурата на зъбчатата извивка в две независими човешки кохорти, едната от 69 възрастни, а другата от 5196 деца. Данните свързват микроструктурни характеристики на тази област с последствията от майчиния стрес и с по-късни депресивни симптоми. При изложените на висок майчин стрес деца определени микроструктурни промени се наблюдават при тези, които по-късно развиват повече депресивни симптоми, но не по същия начин при онези, които остават по-резилиентни (van Dijk et al., 2024). Отново става дума за стрес и депресивни резултати, не конкретно за суицидност, но независимите данни подкрепят идеята, че зъбчатата извивка участва в индивидуалните различия между уязвимост и адаптация.
P2X7 също не се появява за първи път в литературата за суициден риск през 2026 г. През 2024 г. Зюлиет Кристоф и колеги анализират 1644 души и 681 генетични варианта в P2RX7, от които 335 преминават контрола за качество. Те установяват групи от генетични варианти, свързани с актуални суицидни мисли, както и статистически взаимодействия между определени варианти, преживяна травма в детството и маркери на суициден риск, включително безнадеждност (Kristof et al., 2024).
Това е важно, защото създава връзка между две много различни нива на анализ. Едното е генетичната вариабилност в P2RX7 при живи хора, другото е специфичен протеинов сигнал в мозъка след смъртта. Съчетанието е концептуално интересно, но още не представлява доказана биологична верига от ранна травма през P2X7 и невровъзпаление до суицидно поведение. Генетичните асоциации не установяват такъв причинен път, а постморталното изследване не измерва как рецепторът се променя във времето.
Има още една причина да сме предпазливи с идеята за единичен молекулярен „подпис“ на суицида. През март 2026 г. Александър Соколов, Муаз Лафта, Юси Йокинен и Хелги Шиьот публикуват метаанализ на транскриптомни данни от 16 кохорти, включващи различни мозъчни области и технологии за анализ. Сред номинално променените гени се появяват сигнали, свързани с микроглия, астроцити и имунни механизми. Един от тях е P2RY12, друг пуринергичен рецептор, който не бива да се бърка с P2RX7 (Sokolov et al., 2026). По-важно от отделните гени е колко трудно се оказва получаването на устойчив молекулярен подпис. Резултатите варират според мозъчната област, аналитичния подход и включените ковариати, а голяма част от наблюдаваните асоциации остават на номинално ниво. Това е в съзвучие с общия проблем на постморталните изследвания на суицидността: биологичният сигнал е реално възможен, но трябва да бъде отделен от диагнозата, медикаментите, употребата на вещества, причината и начина на смърт, терминалното състояние, възрастта, пола, качеството на тъканта и множество други фактори .
Точно затова резултатът за P2X7 е интересен. Авторите са опитали да отделят суицидността от разстройството на настроението, вместо автоматично да приемат, че всяка мозъчна разлика при починали вследствие на самоубийство е биология на депресията. Това е методологично важна посока. Самата публикация изхожда от натрупващите се данни, че психиатричната диагноза и суицидният фенотип имат припокриващи се, но не идентични молекулярни характеристики (Zhang et al., 2026).
Следващият въпрос естествено е дали P2X7 може да бъде изследван при живи хора.
И тук литературата от 2026 г. е необичайно навременна. Само месец преди публикацията в The British Journal of Psychiatry Хенриете Херинг и колеги предлагат в Frontiers in Psychiatry хипотеза P2X7 да бъде изследван като потенциален ин виво маркер на суициден риск чрез позитронно-емисионна томография. Вече съществуват PET радиолиганди, които позволяват визуализиране на P2X7 в човешкия мозък, и авторите предлагат този подход да бъде приложен при суицидност (Heering et al., 2026).
Това засега е изследователска хипотеза, не валидиран метод за оценка на риска. Самите автори посочват централната празнина в знанията: P2X7 дисфункция в мозъка никога не е била пряко количествено измервана ин виво при хора със суицидност. Не е установено и дали наличните PET лиганди ще регистрират същия процес, който стои зад N-терминалното ядрено оцветяване в новото постмортално изследване (Heering et al., 2026). PET обикновено оценява наличността на молекулярна мишена, към която се свързва даден радиолиганд. Новата находка от зъбчатата извивка е свързана със специфичен N-терминален епитоп и необичайна ядрена имунореактивност. Няма основание предварително да приемем, че двете измервания ще отразяват един и същ биологичен феномен.
А какво знаем за P2X7 като терапевтична мишена?
Тук също има пресни данни, които предпазват от прибързани очаквания. През 2026 г. Джеймс Палмър и колеги публикуват двойно-сляпо, плацебо-контролирано фаза 2a проучване на занвипиксант, мозъчно проникващ P2X7 антагонист, при биполярна депресия. Участниците са специално подбрани според определени функционални варианти на P2RX7. След шест седмици промяната в основния показател за депресивни симптоми не се различава статистически значимо между лекарството и плацебото. Авторите отбелязват висок плацебо отговор и определят резултатите като неубедителни, въпреки някои интересни вторични сигнали (Palmer et al., 2026).
Проучването няма за цел лечение на суицидността и не тества находката в зъбчатата извивка. То показва само, че P2X7 вече е фармакологична мишена, която може да бъде достигната в човешкия мозък. Не показва, че блокирането ѝ намалява суицидния риск, нито че е установен антидепресивен ефект. От постмортална асоциация до терапевтична мишена има значително разстояние.
Всъщност най-интересното в новото изследване не е перспективата за скоро появяващ се кръвен тест, мозъчен скенер или медикамент срещу суицидност. Интересното е, че то поставя прецизен биологичен въпрос.
Суицидността традиционно се изучава през диагностични категории, най-често депресия, биполярно разстройство или други психиатрични състояния. Но самият факт, че един човек има депресия, не обяснява защо точно той преминава от страдание към суицидни мисли или действие, докато друг човек със също толкова тежка симптоматика не го прави. Ако някои молекулярни изменения се окажат по-тясно свързани със суицидното състояние, отколкото с основната диагноза, това би било важна промяна в начина, по който се формулират биологичните изследвания на риска.
P2X7 е интересен кандидат именно защото се намира на пресечната точка на няколко процеса, които вече се изследват независимо: реакцията към клетъчен и психологически стрес, невроимунната сигнализация, ранните неблагоприятни преживявания в детството, хипокампалната пластичност и индивидуалните различия в резилиентността. Това обаче е теоретично предимство на мишената, не доказателство, че тя стои в центъра на суицидната биология.
За да се стигне до такова заключение, новият резултат трябва първо да бъде възпроизведен от независими лаборатории и в по-големи постмортални извадки. Трябва да се установи какво точно представлява N-терминалният ядрен сигнал и в кои клетки и молекулярни форми се появява. Необходимо е да се провери дали той се среща при различни психиатрични диагнози, различни форми на суицидност и различни начини на смърт. Особено ценни биха били методи, които могат да свържат имунохистохимичната находка с транскриптомни, протеомни и пространствени молекулярни данни. Едва след това може да се зададе по-трудният въпрос дали същият процес има измерим аналог в живия мозък.
И тук се намира границата между интригуваща находка и биомаркер.
Биомаркерът трябва да може надеждно да различава състояния или да предсказва резултат при нови хора. Изследването на Джан и колеги не прави това. То показва необичайна молекулярна особеност в ограничена мозъчна област на сравнително малка постмортална извадка, включваща само 10 души с разстройство на настроението, починали вследствие на самоубийство. Самите автори посочват малкия брой случаи и проблемите с постморталния интервал като ограничения (Zhang et al., 2026).
Следователно най-точно е P2X7 да бъде разглеждан засега като кандидатен молекулярен сигнал, свързан със суицидността, а не като установен биомаркер на суициден риск.
Именно тази предпазливост прави резултата по-интересен, а не по-малко интересен. Ако находката бъде потвърдена, тя би могла да помогне за разграничаването на биологичните процеси, свързани с психиатричното разстройство, от тези, които съпътстват интензивното желание за смърт. Ако сигналът се окаже динамичен и действително намалява при възстановяване, би се отворил още по-важен въпрос за биологията на резилиентността. Ако пък независимите изследвания не го възпроизведат, това също ще бъде съществен резултат и ще покаже колко чувствителни са подобни постмортални маркери към особеностите на извадката и метода.
Засега науката не е открила „молекула на самоубийството“. Открила е нещо по-реалистично и потенциално по-полезно: необичайна следа в една от областите на мозъка, които участват в адаптацията към стрес. Тепърва предстои да разберем дали тази следа разказва история за суицидното състояние, за начина, по който мозъкът реагира на продължително страдание, за възстановяването от него, или за комбинация от тези процеси.
Точно този въпрос заслужава следващото изследване.
Boldrini, M., Galfalvy, H., Dwork, A. J., Rosoklija, G. B., Trencevska-Ivanovska, I., Pavlovski, G., Hen, R., Arango, V., & Mann, J. J. (2019). Resilience is associated with larger dentate gyrus, while suicide decedents with major depressive disorder have fewer granule neurons. Biological Psychiatry, 85(10), 850–862. doi: 10.1016/j.biopsych.2018.12.022.
Heering, H. D., Zhang, L., Swaab, D., van de Giessen, E., Vinkers, C. H., de Witte, L. D., & Verfaillie, S. C. J. (2026). In vivo probing of purinergic P2X7 as a potential biomarker for suicide risk: A hypothesis. Frontiers in Psychiatry, 17, 1810859. doi: 10.3389/fpsyt.2026.1810859.
Kristof, Z., Gal, Z., Torok, D., Eszlari, N., Sutori, S., Sperlagh, B., Anderson, I. M., Deakin, J. F. W., Bagdy, G., Juhasz, G., & Gonda, X. (2024). Embers of the past: Early childhood traumas interact with variation in P2RX7 gene implicated in neuroinflammation on markers of current suicide risk. International Journal of Molecular Sciences, 25(2), 865. doi: 10.3390/ijms25020865.
Palmer, J. A., Klein, M., Wang, D., Schmidt, M. E., Mazzucco, C., Ionescu, D. F., Miller, S., Li, Q. S., Khan, A., Arora, A., & Drevets, W. C. (2026). Efficacy and safety of the selective, brain-penetrant P2X7 receptor antagonist JNJ-55308942 (zanvipixant) in bipolar depression: A phase 2a study. Biological Psychiatry Global Open Science, 6, 100725. doi: 10.1016/j.bpsgos.2026.100725.
Sokolov, A. V., Lafta, M. S., Jokinen, J., & Schiöth, H. B. (2026). Identification of suicide brain transcriptomic signatures using meta-analysis of multiple cohorts. Translational Psychiatry, 16, 222. doi: 10.1038/s41398-026-03978-8.
van Dijk, M. T., Talati, A., Kashyap, P., Desai, K., Kelsall, N., Gameroff, M., Aw, N., Abraham, E., Cullen, B., Cha, J., Anacker, C., Weissman, M. M., & Posner, J. (2024). Dentate gyrus microstructure is associated with resilience after exposure to maternal stress across two human cohorts. Biological Psychiatry, 95(1), 27–36. doi: 10.1016/j.biopsych.2023.06.026.
Zhang, L., Heimel, J. A., & Swaab, D. F. (2026). N-terminal epitope of P2X purinoceptor 7 in the human hippocampal dentate gyrus differs in suicide and resilience for suicide. The British Journal of Psychiatry. Advance online publication. doi: 10.1192/bjp.2026.10717.
