Изследване на King’s College London установява, че социалната изолация на 12-годишна възраст е свързана с повишен риск младите хора впоследствие да останат извън системите на образование, заетост и обучение (т.нар. NEET – not in education, employment or training). Основният извод на авторите е, че училищата разполагат с добра позиция да идентифицират социално изолираните ученици и че ранната намеса би могла да подобри бъдещите им перспективи.
Самото изследване има безспорна стойност. То предоставя допълнително емпирично доказателство, че социалната свързаност е от значение не само за психичното благополучие, но и за образователната и професионалната реализация. По-съществен обаче е въпросът за интерпретацията на тези резултати.
От констатацията, че социалната изолация предсказва повишен риск, не следва автоматично, че основното решение се свежда до по-ранно идентифициране на изолираните ученици. Подобно заключение отразява преобладаващата логика на съвременната превенция – откриване на рисковите индивиди и последваща интервенция. Това е необходимо, но според нас мястото му е едва на втори план. Социалната свързаност не е умение, което може да бъде преподадено, нито ресурс, който отделният ученик е в състояние да изгради независимо от средата си. Тя възниква там, където съществуват реални възможности за принадлежност, участие и устойчиви взаимоотношения. При отсъствието на такива условия социалната изолация не е отклонение, което системата трябва да „улови“, а закономерна характеристика на среда, която все по-трудно произвежда свързаност.
Показателно е, че самите автори отбелязват, че досегашните политики са били съсредоточени върху трудовите умения и достъпа до възможности, докато социалната свързаност е оставала само „част от картината“. Социалната свързаност обаче не е поредната програма, която може да бъде добавена към съществуващите интервенции. Тя е свойство на средата и не може да бъде „предписана“ на отделния ученик, ако липсват общностите, отношенията и пространствата, в които да възникне. В този смисъл социалната изолация следва да се разглежда не само като рисков фактор за бъдещо отпадане, но и като индикатор за качеството на развиващата среда. Ако училището и общността все по-трудно осигуряват възможности за участие, значими връзки и чувство за принадлежност, можем да очакваме не просто нарастване на броя на социално изолираните ученици, а и разширяване на всички последици от тази изолация – включително риска от преминаване в статус NEET.
Ето защо истинското предизвикателство не се изчерпва с подобряване на способността ни да разпознаваме социалната изолация. То се състои в изграждането на инфраструктура за позитивно развитие, на една среда, в която социалната свързаност не е индивидуално постижение или терапевтична цел, а естествен резултат от начина, по който организираме училището, общността и възможностите за участие.
По повод изследване, оповестено от King’s College London.
