Последните десетилетия една идея има изключително силно влияние върху психологията и психиатрията. Според нея ако човек страда от тревожност, депресия, аутизъм или РДВХ (ADHD; познато и като СДВХ), причината вероятно е, че мозъкът му не възприема правилно сигналите, идващи от собственото му тяло. Ускореният пулс, промените в дишането, напрежението в стомаха и всички онези почти незабележими вътрешни усещания се смятат за изкривени още в момента, в който достигнат до съзнанието. Тази хипотеза постепенно се превръща в една от основните концепции на съвременната психиатрия. Според нея нарушената интероцепция – тази способност да възприемаме вътрешното състояние на организма, е общ механизъм зад множество психични разстройства. Върху тази идея стъпват влиятелни невронаучни модели като предиктивната обработка (predictive processing) и активното извеждане на заключения (active inference), които описват мозъка като система, непрекъснато предсказваща какво трябва да усеща тялото. Ако тези предсказания се разминават с реалността, могат да възникнат тревожност, депресия и други психични нарушения.

Същата логика присъства дори и в амбициозната програма Research Domain Criteria (RDoC) на Националния институт по психично здраве на САЩ, която търси общите биологични механизми зад психичните заболявания. В тази рамка интероцепцията е включена като ключов конструкт в домейна Systems for Social Processes, защото се приема, че начинът, по който мозъкът възприема вътрешното състояние на организма, може да лежи в основата на широк спектър психични симптоми. През последните години тя намира отражение и в редица терапевтични подходи. Разработват се упражнения за подобряване на интероцепцията, тренировки за по-прецизно разпознаване на сърдечния ритъм, програми за осъзнаване на дишането и дигитални приложения, които обещават да подобрят връзката между мозъка и тялото. Дори част от практиките, свързани с осзнатост и телесното осъзнаване, понякога се основават на предположението, че по-прецизното усещане на собственото тяло неизбежно води до по-добро психично здраве.

Но какво ако.. самата предпоставка е погрешна?

Именно този въпрос поставя едно от най-мащабните изследвания върху интероцепцията, публикувано преди дни в Nature Mental Health. Авторите не предлагат поредната малка корекция на съществуващата теория. Те поставят под въпрос нейното най-фундаментално предположение.

Един от най-пълните експерименти досега

За целта изследователите изграждат необичайно амбициозен експеримент. Вместо да разчитат единствено на въпросници или само на лабораторни тестове, те измерват и двете.

Доброволците преминават през серия задачи, които оценяват три различни аспекта на интероцепцията.

След това учените оценяват психичното здраве със същата прецизност. Вместо да се ограничат до тревожност и депресия, те включват РДВХ, аутистични черти, хроничен стрес, нарушения на съня, соматични симптоми и още редица психологически характеристики. В крайна сметка данните са обединени в единадесет психопатологични клъстера и две общи измерения на психичното здраве, което превръща анализа в един от най-всеобхватните, правени досега.

Ако водещата теория е вярна, резултатът би трябвало да бъде очевиден. Хората с повече психични симптоми би трябвало да се справят по-зле и по трите измерения на интероцепцията. Те би трябвало по-трудно да усещат сигналите на собственото си тяло, да ги оценяват по-неточно и по-често да бъдат убедени, че са прави, когато всъщност грешат.

Но именно тук идва голямата изненада.

Неочакван резултат

След серия сложни статистически анализи учените не откриват убедителни доказателства за нито една от очакваните зависимости.

Психичните симптоми не са свързани нито със способността да се разпознават сигналите от сърцето, нито със способността да се възприемат промените в дишането. Не се открива устойчива връзка с точността на възприятията. Не се открива връзка и с увереността в собствените преценки или с метакогнитивната способност човек да различава кога е прав и кога греши. Дори Байесовите статистически анализи, които позволяват да се оцени не само дали има ефект, но и доколко данните подкрепят липсата на такъв, в повечето случаи застават именно на страната на нулевата хипотеза.

С други думи, ако човек страда от повече симптоми на тревожност, депресия, РДВХ или други психични затруднения, това не означава, че обективно усеща по-зле собственото си тяло. Обективната способност да усещаме собственото си тяло не е свързана с психичното здраве.

Но тогава откъде идва широко разпространеното убеждение, че точно това се случва?

Разликата между това, което усещаме, и това, което смятаме, че усещаме

Отговорът се появява на едно съвсем различно място. Във въпросниците.

Когато участниците попълват широко използвания въпросник MAIA, който оценява субективното отношение към телесните усещания, картината рязко се променя. Хората с повече психични симптоми съобщават, че се доверяват по-малко на собственото си тяло, чувстват се по-малко комфортно с телесните си усещания и изпитват по-голяма несигурност по отношение на тях.

На пръв поглед това изглежда като потвърждение на старата теория.

Само че има един проблем. Тези отговори почти не съответстват на реалното представяне в лабораторията. Хората не се справят по-зле при обективните задачи. Те просто вярват, че връзката им със собственото тяло е нарушена. Това е може би най-важното откритие в цялото изследване.

Оказва се, че обективната интероцепция и субективното усещане за интероцепция може да са две съвсем различни неща.

Измерваме ли изобщо това, което мислим?

За да разберат откъде идва това разминаване, авторите предприемат още една необичайна стъпка. Те анализират езика на самите въпросници. И резултатът отново е изненадващ. Много от въпросите в MAIA използват понятия и формулировки, които силно се припокриват с въпросниците за тревожност, депресия, негативни емоции и осъзнатост (mindfulness). Това означава, че тези широко използвани скали може би измерват не толкова способността да усещаме сигналите на тялото си, колкото общото ни отношение към самите нас, начина, по който преживяваме емоциите си, и убежденията, които имаме за собственото си тяло.

Ако това е вярно, последиците са огромни.

Възможно е години наред изследователите да са смятали, че измерват интероцепцията, докато всъщност са измервали начина, по който хората мислят за интероцепцията.

Това би обяснило защо толкова много предишни изследвания са откривали връзки между въпросниците за телесно усещане и психичното здраве, но много по-рядко са успявали да ги потвърдят с обективни лабораторни тестове.

Как да тълкуваме това

Авторите не твърдят, че връзката между тялото и психиката не съществува. Те не отхвърлят и терапиите, които насърчават вниманието към телесните усещания. Тяхната теза е по-фина. Може би сме задавали грешния въпрос.

Вместо да питаме колко точно човек усеща собственото си тяло, трябва да разберем какъв смисъл придава на тези усещания.

Това може да промени начина, по който мислим за лечението. Вместо усилията да бъдат насочени към „трениране“ на интероцепцията, по-важни могат да се окажат убежденията, очакванията и автоматичните интерпретации, които мозъкът изгражда около телесните сигнали. Възможно е ползата от практики като осъзнатост например да не произтича от това, че хората започват да усещат по-добре и по-точно, а от това, че започват да реагират по различен начин на същите усещания.

Авторите отиват още една крачка напред. Според тях е възможно досегашните изследвания да са пропускали най-важното, защото са наблюдавали интероцепцията в покой. Те наричат това „капанът на покоя“ (the Quiescence Trap). Сравнението им е: това е като да се опитваме да оценим аеродинамиката на автомобил, докато той е паркиран. Истинските механизми вероятно се проявяват не в спокойни лабораторни условия, а когато организмът е под физиологично натоварване, по време на стрес или в самото начало на появата на симптомите.

Ако тези резултати се потвърдят, една от най-съществените промени няма да бъде в начина, по който измерваме телесните сигнали, а в начина, по който разбираме психичното страдание. Възможно е решаващо да не е дали сърцето бие по-бързо, дали дишането се променя или дали усещаме по-фино случващото се в организма. По-важно би било какъв смисъл придаваме на тези усещания и доколко ги приемаме като безспорно отражение на реалността. Един и същ ускорен пулс може да бъде възприет като естествена реакция на вълнение или натоварване, или като доказателство за надвиснала опасност. Телесният сигнал е един и същ. Различна е историята, която умът изгражда около него.

В този смисъл психичното благополучие може да зависи малко от способността да усещаме тялото си с абсолютна точност и повече от способността да наблюдаваме собствените си мисли, емоции и телесни усещания, без автоматично да се отъждествяваме с тях. Когато вътрешните преживявания престанат да бъдат присъди за това кои сме или какво „непременно ще се случи“, те се превръщат просто в част от непрекъснато променящия се поток на човешкия опит.

Banellis, L., Nikolova, N., Ehmsen, J.F. et al. Interoceptive performance is unrelated to mental health symptoms in a large multi-domain psychophysical investigation. Nat. Mental Health (2026). https://doi.org/10.1038/s44220-026-00688-4

National Institute of Mental Health. Research Domain Criteria (RDoC). https://www.nimh.nih.gov/research/research-funded-by-nimh/rdoc