Дълго време в преобладаващата част от психотерапевтичните изследвания доминираше въпроса: как да намалим страданието? Независимо дали става дума за депресия, тревожност или други емоционални разстройства, основната цел беше овладяването на симптомите. Да се намали тревогата. Да отслабнат натрапливите мисли. Да се облекчи потиснатото настроение. Колкото по-слабо присъстваха негативните преживявания, толкова по-успешно се смяташе лечението. Никой не би оспорил необходимостта психотерапията да помага на хората да преодоляват страданието. През последните години обаче започва да се натрупва все по-последователна група от изследвания, които поставят един различен въпрос. Достатъчно ли е човек просто да страда по-малко, за да бъде психично здрав? Отговорът на подобен въпрос изглежда ясен. Но е налице промяна, която постепенно обхваща различни области на психологията. Все по-често вниманието се измества от ограничаването на неблагоприятното към изграждането на благоприятното. От въпроса какво трябва да бъде премахнато към въпроса какво трябва да бъде създадено. Както психологията на развитието все по-убедително показва, отсъствието на риск не е равнозначно на развитие, така и клиничната психология започва да поставя под съмнение предположението, че отсъствието на симптоми е достатъчно условие за психично благополучие.
Клиничната практика отдавна подсказва това. Немалко хора съобщават, че след лечението тревожността е намаляла, депресивните симптоми са отслабнали, но животът така и не е възвърнал предишния си смисъл. Те функционират по-добре, но не изпитват удовлетвореност. Успяват да се справят със задълженията си, но не изпитват интерес към тях. Болката не доминира ежедневието им, но нейното място остава празно. Постепенно започва да се очертава и друга закономерност. При много хора възстановяването не започва едва когато неприятните преживявания напълно изчезнат. По-често то настъпва тогава, когато човек постепенно възстанови участието си в живота въпреки тях. Връзките с другите, заниманията, които носят смисъл, любопитството, възможността да се създава, да се допринася или просто да се преживява удоволствие от обикновените неща не изглеждат като награда, която идва след оздравяването. Все повече данни подсказват, че именно те са част от процеса, който прави това възможно.
Тази особеност разкрива и разликата между психологичното и много от соматичните заболявания. При множество медицински състояния успешно овладяната болест сама по себе си представлява целта на лечението. Ако инфекцията бъде елиминирана, възстановяването обикновено следва естествено. При психологичните затруднения подобна последователност в повечето случаи не съществува. Симптомите при тях отразяват продължително отсъствие на условия, които позволяват на човека да живее по начин, съответстващ на неговите потребности, ценности и отношения. В такъв случай отслабването на тревожността или депресивността не означава непременно, че е възстановен самият жизнен контекст, в който човек може да изпитва смисъл, свързаност и ангажираност. Именно затова терапевтичната работа не приключва с редуцирането на симптомите, а се насочва към изграждането на условия, при които психологичното благополучие може да се поддържа устойчиво. Промяната настъпва, когато в настоящето постепенно се изграждат нови начини на действие, нови отношения, нови източници на удовлетворение и нови възможности за участие в живота. Именно затова съвременните терапевтични подходи все по-често съчетават разбирането на преживяното с активно изграждане на бъдещето.
В този контекст наскоро бе публикувано рандомизирано клинично изследване в JAMA Network Open, проведено от психолози от Southern Methodist University и UCLA. Вместо да сравняват различни техники за намаляване на тревожността или депресивността, авторите си поставят друга задача. Какво би се случило, ако терапията не се стреми единствено да отслаби негативните преживявания, а започне целенасочено да възстановява положителните?
В проучването участват възрастни с депресия и тревожност, при които е силно изразена именно загубата на положителен афект. Част от тях преминават през терапия, насочена основно към редуциране на негативните емоции. Другите работят по програма, която си поставя различна цел. Да възстановят способността си да очакват приятни преживявания, да ги разпознават в ежедневието си, да им обръщат внимание и постепенно отново да ги превръщат в източник на мотивация и удовлетворение. Участниците, преминали през терапията, ориентирана към позитивния афект, показват по-изразено подобрение не само по отношение на положителните емоции, но и по отношение на депресивните и тревожните симптоми. На пръв поглед това изглежда изненадващо. Ако обаче приемем, че психичното благополучие се изгражда не само чрез намаляване на страданието, но и чрез възстановяване на способността човек да преживява живота като ценен и удовлетворяващ, подобен резултат изглежда напълно закономерен.
Това добавя нови аргументи към една вече оформяща се тенденция. Дълго време се приемаше, че положителните емоции ще се върнат естествено, след като негативните отслабнат. Новите данни предполагат, че подобна последователност невинаги съществува. Радостта, интересът, любопитството и усещането за смисъл не представляват отсъствие на депресия. Те представляват самостоятелни психологически процеси, които също могат да бъдат изграждани, подкрепяни и възстановявани. Тази перспектива променя и начина, по който разбираме целта на психотерапията. Ако доскоро успехът ѝ се измерваше предимно чрез намаляването на симптомите, все по-логично изглежда да се поставят и други въпроси. Доколко човек отново се ангажира с живота си? Доколко преживява интерес към хората около себе си? Доколко успява да осъществява дейности, които възприема като значими? Доколко животът му постепенно започва да се изпълва със съдържание, вместо единствено да се освобождава от страдание?
Разбира се, подобна промяна не обезценява традиционните терапевтични подходи. Негативните емоции продължават да бъдат реален източник на страдание и тяхното овладяване остава основна задача на клиничната практика. Новото изследване не противопоставя положителните и отрицателните преживявания. То поставя под съмнение нещо друго – предположението, че движението отвъд страданието автоматично означава движение към благополучието. Разликата изглежда незначителна, но последствията ѝ са важни. Тя може да промени начина, по който се разработват терапевтичните програми, оценява се ефективността на лечението и се разбира самото психично здраве.
В различни направления постепенно се натрупва една и съща идея. Благополучието не възниква спонтанно, след като бъде отстранено неблагоприятното. То изисква активно присъствие на условия, които позволяват на човека да изгражда отношения, компетентност, принадлежност, автономност и смисъл.
Това изследване е още едно свидетелство за постепенното преминаване от психология, организирана около дефицита, към психология, организирана около развитието. От въпроса какво трябва да бъде поправено към въпроса какъв живот си струва да бъде изграден. Така че психичното здраве днес все по-малко се определя единствено от способността ни да намаляваме страданието, а и от умението да създаваме условия, в които хората могат отново да изпитват радост, свързаност и усещане, че животът им има посока.
Meuret AE, Rosenfield D, Wang E, Hough CM, Ritz T, Craske MG. Positive Affect Treatment for Depression, Anxiety, and Low Positive Affect: A Randomized Clinical Trial. JAMA Netw Open. 2026;9(4):e267403. doi:10.1001/jamanetworkopen.2026.7403