Емпатията е от онези понятия, които изглеждат интуитивно ясни, докато не се опитаме да кажем какво точно означават. Във всекидневния език с нея можем да обозначим способността да разбираме другия, склонността да чувстваме неговата болка, съчувствието към страданието му, умението да разпознаваме емоциите му или дори желанието да му помогнем. В научната литература положението не е много по-различно. Една и съща дума се използва за различни психични процеси, способности, преживявания и реакции, а различни изследователски традиции понякога влагат в нея несъвместими значения.
Този проблем е в центъра на статията „За какво говорим, когато говорим за емпатия: към единна терминология на понятията, свързани с емпатията“(What We Talk About When We Talk About Empathy: Toward a Common Lexicon of Empathy-Related Constructs), публикувана тази година в Perspectives on Psychological Science. Марк Дейвис, Сара Конрат и още тринадесет изследователи от психологията, невронауката, философията, приматологията и литературознанието предлагат не поредна дефиниция на емпатията, а общ речник за по-прецизно описание на явленията, които досега са били събирани под това название (Davis et al., 2026). Авторите не твърдят, че науката едва сега е открила многокомпонентния характер на емпатията. Различия между емоционална и когнитивна емпатия, между съчувствие и личен дистрес или между съпреживяване и разбиране се правят от десетилетия. Нов обаче е опитът голяма група водещи специалисти, принадлежащи към различни теоретични традиции, да постигнат съгласие за общ набор от по-конкретни понятия и да предложат тези понятия да се използват систематично в емпиричните изследвания.
От едно понятие към семейство от процеси
Основната теза на Дейвис и колегите му е че „емпатия“ би било най-полезно да се разбира като понятие от по-високо равнище, тоест като название на цяло семейство от психологически явления. Самите автори я описват най-общо като разбиране на преживяванията на другите, откликване на тези преживявания и грижа за тях. Проблемът възниква, когато тази обща дума се използва така, сякаш обозначава една единствена конкретна способност или един единствен измерим психологически конструкт.
Разликата е подобна на разликата между общото понятие „памет“ и конкретните форми на памет. В психологията би било странно кратковременната памет, процедурната памет и автобиографичната памет да бъдат измервани като едно и също явление само защото всички принадлежат към общата област на паметта. Според авторите изследванията върху емпатията твърде често правят именно това. За да внесат повече яснота, те започват с 251 термина, използвани в научната литература във връзка с емпатията. След групиране, обсъждане и последователно редуциране първоначалният набор е сведен до 18 кандидат-конструкта, а накрая до 11 по-конкретни конструкта. Целта е да бъде създаден практически речник, чрез който изследователят да може да назове възможно най-точно това, което действително изучава.
Единадесет различни феномена зад думата „емпатия“
Първата важна група включва различни форми на емоционално съответствие между хората. Най-базовата е емоционалното заразяване (emotional contagion). При него емоционалното състояние на един индивид се предава на друг, без непременно да има ясно разграничаване между собственото и чуждото преживяване. Типичен пример е бебе, което започва да плаче, когато чуе друго бебе да плаче. Не е необходимо то да разбира, че първоначалното страдание принадлежи на другия. В този смисъл емоционалното заразяване може да представлява сравнително автоматична форма на емоционално съзвучие.
От него трябва да се отличава съпреживяният афект (vicarious affect). Тук също възниква сходна емоция, но вече е налице поне някакво разграничение между себе си и другия. Човек може да почувства тъга, когато вижда тъгата на свой приятел, и същевременно да знае, че първоначалният източник на това състояние е преживяването на приятеля. Именно това явление стои зад немалко от класическите определения на емпатията като „чувстване с“ другия.
Трети близък, но отделен процес е съвместно породеното емоционално преживяване (emotion co-sharing). При него общата емоция не се предава просто от единия към другия, а възниква благодарение на взаимодействието между участниците. Група приятели например може постепенно да се развеселява все повече, докато си припомня обща случка и всеки добавя нови детайли. Емоцията тук е продукт на взаимното взаимодействие. Това я отличава както от емоционалното заразяване, така и от простото съпреживяване на вече съществуваща чужда емоция.
Друга ключова категория е съчувствието или състраданието (sympathy/compassion). То включва осъзнаване на страданието на другия, загриженост за него и мотивация това страдание да бъде облекчено. Съществено е, че човек не е длъжен сам да изпитва същата емоция. Ако някой се страхува, аз мога да изпитвам състрадание към него, без самият аз да се страхувам. Следователно състраданието и съпреживяният афект не са едно и също.
Още по-важно е разграничението между състраданието и личния дистрес (personal distress). Чуждото страдание може да породи у наблюдателя силно неприятно собствено преживяване. Фокусът тогава се измества към въпроса как аз да се освободя от собственото си напрежение. Човек може да помогне, но може и просто да се отдръпне от ситуацията. При състраданието центърът на мотивацията е страданието на другия, а при личния дистрес той често е собственото неприятно състояние. Затова двете реакции могат да имат различни, а понякога дори противоположни поведенчески последствия.
Да се опиташ да разбереш не означава непременно да разбереш правилно
Важно е разграничението между приемането на гледната точка на другия (perspective taking) и точното заключение за неговото вътрешно състояние (accurate inference).
Приемането на гледната точка означава изграждане на вътрешен модел за това какво другият мисли, чувства, иска или предпочита. Това е процес, чрез който се опитваме да погледнем света от чужда позиция. В литературата той често се обозначава и с понятия като ментализиране, теория за ума или когнитивна емпатия. Но самият опит да разберем другия не гарантира, че ще го разберем правилно. Можем внимателно да си представяме как се чувства даден човек и въпреки това да направим погрешно заключение. Именно затова авторите отделят като самостоятелен конструкт точността на направеното заключение. Точното заключение се отнася до това доколко вярно сме разпознали мислите, чувствата или изразеното емоционално състояние на другия. Това разграничение има фундаментално значение. Процесът и резултатът не бива да бъдат смесвани. Човек може много често да се опитва да приема гледната точка на другите, но да не е особено точен. И обратно, при определени обстоятелства някой може да направи правилна преценка за чуждото състояние без съзнателно и продължително поставяне на мястото на другия. Следователно общото понятие „когнитивна емпатия“ може да прикрива най-малко две различни неща: усилието за разбиране и успешността на това разбиране.
Има и допълнително усложнение. Изследванията понякога измерват реалната точност, като сравняват преценката на наблюдателя с независим критерий, например със заявените от самия човек мисли и чувства. В други случаи се пита самият участник доколко смята, че е добър в разпознаването на чуждите състояния. Но убеждението „аз разбирам хората много добре“ не е равнозначно на обективно установена способност действително да ги разбираш. Новият речник прави и тази разлика видима.
Проекцията също може да изглежда като разбиране
Към когнитивните процеси авторите отнасят и проекцията (projection). Тук човек използва собствените си нагласи, вярвания, чувства или черти като отправна точка и ги приписва на другия. Това не е психоаналитичната проекция като защитен механизъм. В разглеждания контекст става дума за по-общ социалнопсихологически процес, при който предполагаме, че другият е сходен с нас. Проекцията понякога може да доведе до правилни заключения, особено когато наблюдателят и другият човек действително си приличат. Но когато техният опит, ценности или реакции се различават, същата стратегия може да намали точността. Така човек може искрено да вярва, че „се поставя на мястото“ на другия, а всъщност да поставя себе си на негово място. Това е още един пример защо самото субективно чувство, че проявяваме емпатия, не гарантира адекватно разбиране.
Отражение в поведението и синхрон между хората
Два други конструкта се отнасят преди всичко до наблюдаемо или физиологично съответствие. Мимикрията (mimicry) е възпроизвеждането на двигателната активност на другия. Например лицето ни може несъзнателно да придобие изражение, подобно на изражението на човека, когото наблюдаваме. Това не означава непременно, че изпитваме същата емоция. Мимикрията описва преди всичко сходството в двигателното поведение.
Синхронността (synchrony) предполага съгласуване във времето. Двама души могат да синхронизират движенията си, физиологичните си реакции или други модели на поведение. За разлика от мимикрията, която може да бъде едностранна и моментна, синхронността по необходимост се развива във времето. Танцуващи партньори или майка и дете, чиито движения и реакции се настройват едни към други, са примери за подобен процес.
Тези явления често са свързвани с емпатията, защото могат да участват в изграждането на емоционална близост и съответствие, но самите те не са тъждествени нито на състраданието, нито на разбирането на чуждите мисли, нито на споделянето на чужда емоция.
Емпатия и потапяне в чужд свят
Най-необичайната категория в предложения речник вероятно е наративното потапяне (transportation). То описва състояние, в което човек се потапя в света на даден разказ и временно се дистанцира от непосредственото си обкръжение. Това може да се случи при четене на роман, гледане на филм или възприемане на документален разказ. Човек може мисловно и емоционално да се въвлече в преживяванията на героите, независимо дали те са реални или измислени.
Включването на наративното потапяне показва колко широка всъщност е територията, която понятието „емпатия“ е започнало да обхваща. Процесите, чрез които разбираме и емоционално откликваме на измислен герой, могат да бъдат сходни с процесите, чрез които откликваме на реален човек. Това обаче не означава, че потапянето в разказ е същото като състраданието или точното разпознаване на реално чуждо състояние.
„Емоционална“ и „когнитивна емпатия“ вече не са достатъчни
Едно от най-важните следствия от предложението на Дейвис, Конрат и колегите им е, че дори широко разпространеното деление на „емоционална“ и „когнитивна“ емпатия остава прекалено грубо.
Под „емоционална емпатия“ могат да се крият съвсем различни процеси: да изпиташ същата емоция като другия, да изпиташ състрадание към него или да преживееш силен собствен дистрес заради неговото страдание. Тези реакции не само са психологически различни, но могат да водят и до различно поведение. Същият проблем възниква при „когнитивната емпатия“. Тя може да означава опит да се приеме гледната точка на другия, действителна точност при разбирането му или дори субективната увереност на човека, че разбира другите добре. Когато тези различия не се уточняват, еднакви думи започват да обозначават различни операции и различни измервания.
Така част от противоречията в литературата може да се окажат не само противоречия между резултати, а противоречия между значения. Две проучвания могат да твърдят, че изследват „емпатията“, но едното всъщност да измерва състрадание, а другото личен дистрес. Ако резултатите им са различни, това не е научна загадка. Те просто са изследвали различни явления.
Проблемът с тестовете за „обща емпатия“
Тук се появява и важният практически въпрос в статията: какво всъщност измерват популярните скали за емпатия?
Дейвис и колегите му разглеждат редица широко използвани инструменти и показват, че някои от тях съдържат въпроси, отнасящи се до различни компоненти. Един въпрос може да измерва склонността към състрадание, друг съпреживяване на чужда емоция, трети личен дистрес, а четвърти увереността на участника, че правилно разпознава емоциите на хората. Ако тези отговори бъдат събрани в един общ резултат „емпатия“, интерпретацията става подвеждаща и неточна. Двама души могат да получат еднакъв общ резултат по напълно различни причини. Единият може да има силно състрадание, но нисък личен дистрес, а другият обратното. Още по-проблематично е, че различните компоненти могат да имат различни отношения с интересуващия ни резултат. Един може да го увеличава, друг да го намалява, а общият сбор да създаде впечатление, че няма никаква връзка.
Затова авторите не отхвърлят по принцип съставните показатели, но настояват те да бъдат използвани само когато има теоретично и статистическо основание различните компоненти да бъдат обединени. Изследователят трябва ясно да посочва какви точно явления са включени и първо да провери дали те не показват различни закономерности.
Най-важната препоръка: назовавайте точно това, което измервате
Практическата препоръка на статията може да бъде сведена до едно правило: когато е възможно, трябва да се използва името на най-конкретния конструкт.
Ако изследването измерва състрадание, авторите трябва да говорят за състрадание. Ако манипулацията кара участниците да приемат гледната точка на друг човек, тя трябва да бъде описана като манипулация на приемането на чужда гледна точка, а не общо като „предизвикване на емпатия“. Ако задачата проверява доколко точно човек разпознава чужди емоции, резултатът трябва да се описва като точност на преценката, а не като „когнитивна емпатия“.
Това важи особено за заглавията, резюметата, методите и резултатите на научните публикации. В методологичните раздели авторите дори препоръчват думата „емпатия“ почти напълно да се избягва, защото всяка конкретна процедура по необходимост измерва или манипулира нещо по-специфично.
Това не означава думата „емпатия“ да бъде изхвърлена от науката. Напротив, авторите изрично защитават нейното място като обобщаващо понятие. Тя остава полезна, когато говорим за цялата област или за семейството от свързани явления. Това, което те оспорват, е употребата ѝ като привидно точен етикет за конкретна психологическа променлива.
Какво се променя, ако приемем тази класификация
Последиците излизат далеч извън терминологичната прецизност. Въпроси като „Емпатични ли са лекарите?“, „Имат ли психопатите дефицит на емпатия?“, „Емпатията предпазва ли от прегаряне?“, „Емпатията води ли до алтруизъм?“ или „Може ли емпатията да бъде обучавана?“ се оказват неопределени.
Например спадът на състраданието и спадът на точността при разпознаване на чужди състояния са две съвсем различни неща. Човек може отлично да разбира какво изпитват другите, но да не изпитва особена загриженост за тях. Може силно да съпреживява чуждите отрицателни емоции и именно поради това да изпитва тежък личен дистрес. Може да бъде мотивиран да помага, без да споделя чуждата емоция. Може и да бъде убеден, че разбира другите, без реално да е особено точен.
Следователно човек няма просто „много“ или „малко“ емпатия. Той може да има различен профил по различните компоненти. Именно този преход от едномерна към диференцирана представа за емпатията е най-важното интелектуално следствие от предложения речник.
Това не е окончателната карта на емпатията
Самите автори подчертават, че техният речник не бива да се разбира като окончателна и безспорна таксономия. Друг екип изследователи вероятно би очертал някои от границите по различен начин. Шест конструкта според тях обаче вероятно биха се появили при почти всяка подобна систематизация: емоционално заразяване, съпреживян афект, съчувствие или състрадание, личен дистрес, приемане на чуждата гледна точка и точно заключение за вътрешното състояние. Именно те заемат централно място в изследванията на емпатията през последните десетилетия.
По-несигурно е включването на мимикрията, синхронността, проекцията, съвместно породеното емоционално преживяване и наративното потапяне. Те са по-слабо представени в основната емпирична литература и различен експертен екип би могъл да ги организира по друг начин.
Има и културно ограничение. Авторите признават, че самите те, както и голяма част от изследванията, върху които е построен речникът, са свързани предимно със западни, образовани, индустриализирани, богати и демократични общества (WEIRD). Това поражда въпроса дали всички разграничения функционират по един и същ начин в различните култури. Съществуват основания да се предполага, че някои базови емоционални и социални процеси са широко разпространени, но значението, изразяването и оценяването им могат да бъдат културно специфични.
Същинската новост е в научния език
Статията на Марк Дейвис, Сара Конрат, Фриц Брайтхаупт, К. Дарил Камерън, Жан Десети, Франс де Ваал, Нанси Айзенбърг, Джудит Хол, Сара Ходжис, Сюзан Кийн, Биргит Коопман-Холм, Хайди Майбом, Стефани Престън, Джаки Ворауер и Джамил Заки не открива, че емпатията има различни компоненти. Това е известно отдавна. Нейният принос е опитът тези различия да бъдат превърнати в общ работен език за полето.
Тази промяна на пръв поглед може да изглежда само терминологична, но в науката именно терминологията определя какво точно измерваме, как сравняваме резултатите и какви заключения смятаме за оправдани. Ако две различни явления носят едно и също име, натрупването на знания става несигурно. Ако един и същ тест комбинира противоположни процеси, общият му резултат може да прикрива повече, отколкото разкрива. Затова най-силното послание на публикацията не е, че трябва да се откажем от емпатията като понятие, а че трябва да спрем да се държим така, сякаш думата обозначава едно-единствено психологическо качество. „Емпатия“ може да остане името на цялата област. Но когато задаваме научен въпрос, измерваме индивидуална разлика или правим твърдение за причините и последствията от дадено поведение, трябва да уточним за какво точно говорим.
Така въпросът „Колко емпатичен е този човек?“ постепенно отстъпва място на далеч по-информативни въпроси: доколко точно разбира другите, доколко е способен да приема тяхната гледна точка, споделя ли емоциите им, изпитва ли състрадание, реагира ли с личен дистрес, проектира ли собствените си състояния върху тях и как поведението му се синхронизира с поведението им.
Тъкмо в тази промяна на въпроса се състои основното значение на новия речник. Той предлага да мислим за емпатията не като за една скала от „по-малко“ към „повече“, а като за сложна конфигурация от различни и различими процеси. А когато тези процеси бъдат разграничени, става възможно да задаваме по-точни въпроси, да създаваме по-добри измервания и да разбираме по-ясно кога човешката чувствителност към другите води до разбиране, кога до грижа, кога до собствено страдание и кога само до илюзията, че сме разбрали.
Davis, M. H., Konrath, S., Breithaupt, F., Cameron, C. D., Decety, J., de Waal, F. B. M., Eisenberg, N., Hall, J. A., Hodges, S. D., Keen, S., Koopmann-Holm, B., Maibom, H. L., Preston, S. D., Vorauer, J. D., & Zaki, J. (2026). What we talk about when we talk about empathy: Toward a common lexicon of empathy-related constructs. Perspectives on Psychological Science. Advance online publication. https://doi.org/10.1177/17456916261443519
