На 17 август 2026 г. в The Journal of Positive Psychology бе публикуван систематичен обзор на Андрю Д. Нейпиър и Аджай Мангат, посветен на въпроса какво всъщност се случва с благополучието на човека, когато той изяснява своите ценности? Отговорът се оказва по-интересен от обичайното допускане, че осъзнаването на важните за нас неща само по себе си прави живота по-добър. Нейпиър и Мангат разглеждат 50 рандомизирани контролирани изследвания с общо 12 634 участници. Интервенциите имат общо ядро: човек определя свои основни ценности и размишлява защо те са важни за него или как биха могли да направляват поведението и бъдещите му цели. Част от изследванията добавят и следваща стъпка, при която участниците трябва да преведат ценностите в конкретни цели и действия (Napier & Mangat, 2026).
Общият резултат е положителен, но далеч не еднозначен. Най-последователни са промените в положителния афект, чувството за свързаност и принадлежност, преживяването за смисъл и усещането, че човек живее в съответствие с ценностите си. Значително по-рядко се променят удовлетвореността от живота и самооценката. Още по-слаби са резултатите по отношение на тревожността и депресията. От изследванията, измерващи евдемонично благополучие, 73% намират положителна промяна спрямо контролните условия. При хедоничното благополучие делът е 56%, а при негативните състояния като тревожност, депресия и стрес е 46% .
(Едно уточнение за характера на самите интервенции. Близо 80% от включените изследвания са проведени в рамките на Теорията за самоутвърждаването, където ценностната рефлексия има конкретна функция: да буферира заплаха към себе-интегритета в краткосрочен план, а не да направлява значими житейски решения. Оттук произлиза и типичният дизайн, при който участникът избира от списък с 6 до 12 ценности и пише кратък текст защо една от тях е важна за него, докато контролната група пише защо най-маловажната за нея ценност би могла да бъде важна за някой друг. Самите автори отбелязват, че тази операционализация вероятно е ограничила част от възможните ползи за благополучието. Изясняването на ценности в смисъла, в който го мислят Терапията на приемане и ангажираност и Теорията за самоопределението, като продължителна ориентация на действието, остава почти неизследвано самостоятелно)
Това разпределение на резултатите е по-важно от общото заключение, че работата с ценности „действа“.
Човек може да започне да преживява повече смисъл, да се чувства по-свързан с другите и да усеща живота си като по-съгласуван със значимото за него, без непременно да започне да оценява себе си по-високо, да бъде по-доволен от живота си или да изпитва по-малко тревожност. Това е важно разграничение, защото различни понятия, които в ежедневния език лесно попадат в общата категория „неща, които са важни за мен“, психологически не изглежда да имат един и същ статут.
Високата самооценка например може да бъде желана. Удовлетвореността от живота също. Щастието, спокойствието и увереността могат да бъдат силно предпочитани състояния. Но това още не означава, че представляват ценности в същия смисъл, в който ценности са грижата, развитието, близостта, почтеността или приносът към другите. Първите описват преди всичко състояние или оценка, до които човек би искал да достигне и в която да бъде. Вторите организират начина, по който той се отнася към света и действа в него. Това разграничение е познато в Терапията на приемане и ангажираност, където ценността не е крайно психологическо състояние, което трябва да бъде постигнато, а качество и направление на действието (Hayes et al., 2012). Новият обзор добавя интересна емпирична перспектива към това разграничение. Ако работата с ценности увеличава смисъла и свързаността, без задължително да увеличава самооценката или удовлетвореността от живота, тогава добрият живот и положителната оценка на собствения живот очевидно не са едно и също.
Грижата за тежко болен близък може да бъде дълбоко ценностно съгласувана и едновременно с това изтощителна. Поемането на родителска отговорност към детето може да увеличава смисъла, без да увеличава моментното удоволствие. Отстояването на принцип може да струва сигурност, социално одобрение или спокойствие. Ако приемем удовлетвореността и положителното преживяване за окончателен критерий за ценностно съгласуван живот, бихме изпуснали тъкмо онези ситуации, в които значимото изисква жертва.
Вторият важен резултат от обзора е още по-категоричен. Изясняването на ценностите само по себе си има ограничена сила. Когато към него се добавят конкретни цели и поведение, съгласувани с ценностите, резултатите стават значително по-последователни. Осем от десетте изследвания, включващи такъв поведенчески компонент, намират положително въздействие върху благополучието. Най-ясният модел в цялата разгледана литература се появява при интервенции, които продължават повече от една кратка сесия, свързват ценностите с цели и реални действия и включват последваща рефлексия или напомняния.
С други думи, има съществена разлика между ценност, която човек може да назове, и ценност, по посока на която се извършват реални действия в действителния му живот.
В дискусията си авторите цитират данни, според които изпълняването на ценност предсказва по-високо благополучие на следващия ден, но и благополучието предсказва изпълняването на ценността. Връзката изглежда двупосочна. Възможно е ценностното действие да не бъде толкова причина за благополучие, колкото част от цикъл, в който наличният ресурс прави действието възможно, а действието на свой ред поддържа ресурса. Това не отменя значението на действието, но не позволява да бъде мислено като еднопосочен механизъм.
Това вероятно обяснява и защо резултатите при тревожността и депресията са толкова слаби. Нито едно от дванадесетте изследвания, измерващи тревожност, не установява пряко намаляване спрямо контролната група. Същото важи за осемте изследвания, измерващи депресивни симптоми. В някои случаи изясняването на ценностите дори е последвано от повече тревожност при хора, поставени пред силно стресиращи стимули.
Защо осъзнаването на ценностите не намалява страданието?
Осъзнаването на ценността може да направи по-видимо разминаването между значимото и актуалното. Да си припомниш колко важно е семейството, здравето, близостта или смислената работа не е непременно успокояващо, ако в същия момент преживяваш тяхната загуба, отсъствие или недостъпност. Ценностната рефлексия може да отвори перспектива, но не може сама да премахне препятствието пред живота в тази перспектива. Затова действието се оказва толкова важно. Не декларацията, а постепенното въплъщаване на ценността променя отношението между човека и собствения му живот. Необходими са реални стъпки, били те и съвсем малки, но в осъзнатата посока.
Тук се появява и трети, по-сложен въпрос. Всички ценности ли са равностойни само единствено понеже човек ги определя като свои?
Обзорът не е конструиран така, че да даде окончателен отговор. Повечето включени изследвания позволяват на участниците да изберат ценности, без систематично да сравняват последствията от различното им съдържание. В дискусията си обаче Нейпиър и Мангат обръщат внимание на вече натрупаните данни от Теорията за самоопределението. Вътрешно ориентираните ценности, свързани например с личностно развитие, отношения, здраве и общност, са по-последователно свързани с благополучие от външно ориентираните стремежи към образ, власт, богатство и социално признание. Авторите посочват и изследвания, според които действието в посока на ценности, ориентирани към себеотрицание (себенадхвърляне; разширяване на грижата извън себе си; self-transcendence), е свързано с по-високо благополучие, докато при някои ценности, ориентирани към самоутвърждаване и личното превъзходство, подобна връзка не се наблюдава или може да бъде обратна (Napier & Mangat, 2026).
Това затруднява една волунтаристичната представа за ценностите. Ако всички ценности представляваха единствено свободно избрани и функционално еквивалентни направления, бихме очаквали основният психологически фактор да бъде съответствието между заявената ценност и поведението. Данните обаче подсказват, че има значение и съдържанието на насочеността.
Тук връзката с Теорията за самоопределението става съществена.
В ТСО потребностите и ценностите не са едно и също. Автономността, компетентността и свързаността се разглеждат като базови психологически потребности, а не като ценности, които човек свободно избира от възможен списък. Целите, стремежите и ценностните ориентации могат да бъдат в различна степен съгласувани с тези потребности и могат да бъдат интернализирани с различно качество (Ryan & Deci, 2017).
От обзора лесно може да се извлече следният резултат: автентичността на ценността не може да бъде сведена до факта, че човек я заявява като своя.
Човек може напълно искрено да иска престиж, възхищение или богатство. Желанието не е привидно. То обаче може да бъде фундирано от социално сравнение, условно приемане, страх от обезценяване или силно зависима от външната оценка самооценка. В този случай въпросът не е „Аз ли избрах това?“, а „Как е организирано това желание и какво поддържа неговата значимост?“. ТСО разполага именно с език за този проблем чрез различните форми на регулация, автономната интернализация и интеграцията.
Ако ценностите се разбират единствено като избирани направления, възниква риск те да се превърнат в рационален списък на това „какъв човек искам да бъда“. Феноменологичното преживяване често е различно. Ценностите не се преживяват като свободно конструирано предпочитание, а като разпознаване на нещо, което вече има тежест за човека, като насоченост, спрямо която изборът придобива значение.
Новият обзор не доказва директно тази теза. Резултатите обаче правят противоположната, силно релативистка теза много трудна за поддържане. Ако съдържанието на ценностите има значение, ако вътрешно ориентираните ценностни стремежи са свързани с различни резултати от външно ориентираните, ако смисълът и свързаността се променят различно от самооценката и удовлетвореността и ако реалното ценностно действие има по-голяма тежест от декларативното определяне на ценността, тогава понятието „ценност“ трудно може да означава каквото-и-да-е, което човек в даден момент реши да нарече важно.
По-правдоподобно е да мислим за ценностите като за мотивационни ориентации, които имат различна степен на интеграция с автентичната човешка структура, различно отношение към базовите психологически потребности и различна способност да организират поведението във времето. Част от работата с ценности тогава не е производство на желана идентичност, а разпознаване и артикулиране на онова, което вече организира значимостта.
От тази перспектива става по-ясно и защо една ценност не може да бъде проверена само чрез въпроса „важно ли е това за мен?“. Необходимо е да видим как тя се отнася към автономията, свързаността и компетентността, как е интернализирана, как организира поведението, какво се случва, когато човек действа според нея, и дали тази насоченост създава по-голяма интеграция или по-голяма зависимост от външни фактори.
Тук може да се разпознае и една екзистенциална линия, особено у Сьорен Киркегор. За него да станеш себе си не означава просто да произведеш себе си чрез произволен избор. Изборът има екзистенциална тежест именно защото чрез него човек поема отношение към собственото си съществуване и към онова, което действително го обвързва. В този смисъл свободата не означава, че всички възможности са равностойни, а че човек носи отговорност за начина, по който се отнася към себе си и към значимото. Киркегоровото разбиране за отчаянието като нарушено отношение на Аз-а към самия себе си също стои близо до разграничението, което се очертава тук: възможно е човек да преследва цели, които съзнателно определя като свои, и въпреки това да живее в разминаване със себе си. Автентичността тогава не се изчерпва с авторството на избора, а включва качеството на отношението, което човек установява към собственото си съществуване (Kierkegaard, 1849/1980). В този смисъл слабите резултати при тревожността и депресията не бива да изненадват: осъзнаването на значимото може дори да изостри Киркегоровото отчаяние като разминаване на Аз-а със самия себе си, защото прави видима дистанцията между живота, който човек води, и онзи, който разпознава като свой
И тук новият обзор има значение отвъд непосредствения въпрос за ефективността на упражненията за изясняване на ценности. Той ни връща към по-стар и по-труден въпрос: какво всъщност наричаме ценност?
Резултатите не дават окончателна дефиниция. Те обаче очертават важни граници. Ценността не изглежда тъждествена на пожеланото. Не е равнозначна на положителна оценка на себе си или на живота. Не придобива психологическата си сила само защото е назована и произволно поставена. И не изглежда напълно безразлично какво е нейното съдържание. Тя започва да показва значението си там, където организира действието, свързва отделните избори с по-устойчива посока и позволява на човека да преживее повече смисъл и свързаност.
Обзорът не решава теоретичния спор за природата на ценностите и не позволява окончателни причинни заключения за различните им видове. Той обаче предлага достатъчно, за да поставим под въпрос една твърде удобна психологическа представа: че ценностите са списък от неща, които човек решава да избере, след което задачата е да започне да ги следва. Процесът изглежда по-дълбок. Част от ценностите трябва да бъдат открити като винаги съществували, но оставали неразпознати, част да бъдат разграничени от желанията и желаните психични състояния, част да бъдат освободени от външната регулация, а след това да бъдат проверени в единственото място, където могат да придобият реалност: в живота.
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (2012). Acceptance and commitment therapy: The process and practice of mindful change (2nd ed.). Guilford Press.
Kierkegaard, S. (1980). The sickness unto death: A Christian psychological exposition for upbuilding and awakening (H. V. Hong & E. H. Hong, Eds. & Trans.). Princeton University Press. (Original work published 1849).
Napier, A. D., & Mangat, A. (2026). The well-being and ill-being impacts of values clarification: A systematic review of randomised controlled trials. The Journal of Positive Psychology. Advance online publication. https://doi.org/10.1080/17439760.2026.2714053
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness. Guilford Press.
