Можеш да имаш хора около себе си и въпреки това да се чувстваш сам. Можеш силно да искаш близост и в същото време да се отдръпваш, когато някой се приближи. Можеш да копнееш да бъдеш приет и да очакваш отхвърляне още преди то да се е случило.
Точно този вид самота изследват Сара Ихтаби и колегите ѝ от Университетския колеж в Лондон в качествено проучване, публикувано в PLOS Mental Health. Участниците са 16 възрастни от Великобритания с диагноза или самоопределяне към т.нар. „личностово разстройство“, най-често емоционално нестабилно личностово разстройство. Авторите съзнателно поставят термина в кавички, защото много хора с това преживяване го намират за обезценяващ, и използват и по-широкото понятие „комплексни емоционални потребности“. С всеки участник е проведено задълбочено интервю за самотата, отношенията с другите и онова, което помага да се появи усещане за принадлежност.
Извадката е малка и не позволява изводи за всички хора с такава диагноза. Но преживяванията, които участниците описват, вероятно докосват нещо много по-общо в човешките отношения.
За тях самотата не представлява просто момент, в който няма с кого да излязат или да поговорят. Тя е постоянна и болезнена. Един участник я нарича „част от моето ДНК“, друг описва диагнозата си като „по-тежка форма на самота“. За някои силата на самотата е своеобразен измерител на това колко зле се чувстват психически в момента.
Особено ясно в разказите се очертава един порочен кръг. Човек очаква да бъде отхвърлен или изоставен. Започва внимателно да следи поведението на другите за признаци, че това ще се случи. Едно разочарование или неясен жест лесно потвърждава очакването. За да се предпази, човек се отдръпва. След отдръпването остава още по-сам. Самотата усилва психичното страдание, а когато страданието нарасне, контактът с хората става още по-труден. И цикълът започва отначало. Една 59-годишна участничка го описва почти дословно: някой я разочарова, тя прекъсва връзката, после се чувства самотна, потъва емоционално, изолира се и се озовава там, откъдето е тръгнала.
Погледнато отстрани, подобно поведение лесно изглежда противоречиво. Някой казва, че е самотен, но отказва покани. Иска близост, но прекъсва отношения. Страхува се да не бъде напуснат, но понякога сам си тръгва пръв. Отвътре логиката е различна. Ако близостта многократно е била свързана с болка, непредвидимост или отхвърляне, дистанцията се превръща в защита.
Много от участниците свързват днешното си усещане за самота с преживявания от детството: трудни семейни отношения, емоционално, физическо или сексуално насилие, загуба на близки, изоставяне, опит в приемна грижа. Не всички описват такава история, но темата присъства достатъчно често, за да покаже колко рано могат да се оформят очакванията ни за отношенията. Ако детето научи, че другият човек може внезапно да изчезне, да го нарани или да отхвърли чувствата му, близостта получава двойно значение. Тя остава необходима, но вече носи и опасност.
Това напрежение вероятно не е ограничено само до хората с определена психиатрична диагноза. В различна степен много хора познават конфликта между желанието да бъдат близо до някого и страха какво ще се случи, ако се доверят.
При участниците в изследването обаче към него често се добавя още един проблем: самата диагноза. Някои я крият от приятели, защото се страхуват как ще бъдат възприети. Двама я наричат своята „мръсна малка тайна“. Други описват чувството, че хората ги виждат като опасни или проблемни. Диагнозата, която би могла да помогне на човек да разбере собствените си преживявания, понякога се превръща в още една причина да крие част от себе си. Така възниква неприятен парадокс: човек, който вече трудно намира усещане за принадлежност, получава етикет, който допълнително затруднява принадлежността.
За някои има и втори слой. Сексуалност, религия, етническа принадлежност или друга част от идентичността също може да се налага да бъде скривана. Колкото повече части от себе си човек смята за неприемливи за другите, толкова по-трудно става да изпита истинска близост. Можеш да си сред хора, които те приемат, и пак да не се чувстваш приет, ако вярваш, че те познават само версията на теб, която си им позволил да видят.
Тук изследването стига до най-интересния си резултат. Участниците не описват като най-полезно простото увеличаване на социалните контакти. Значение има какви са тези отношения. Помагат тези, които се усещат като безопасни, приемащи, неосъждащи и по-малко йерархични: групи за взаимопомощ, терапевтични групи, приятелства, творчески и спортни занимания, онлайн общности. Важното е човек постепенно да може да бъде с другите, без непрекъснато да очаква заплаха или отхвърляне.
Принадлежността в тези разкази съдържа и нещо повече от получаване на подкрепа. На някои хора им помага възможността самите те да допринасят: да бъдат доброволци, да работят като хора с опит в подкрепа на други, да имат роля в общност. Една участничка споделя, че никога не се чувства самотна, докато работи като специалист по подкрепа на връстници. Да принадлежиш не означава просто някой да се грижи за теб. Означава да имаш място, да бъдеш разпознаван като човек със собствен принос и значение.
Други стратегии дават по-кратко облекчение. Някои участници се заравят в работа или се опитват да заглушат самотата с алкохол, хранителни разстройства или самонараняване, поведения, които те самите определят като неефективни или временни. Физическата активност, изкуството и контактът с природата също се появяват в разказите, като за някои те са помагали в особено тежки моменти, включително при импулси за самонараняване.
Изследването не доказва, че изграждането на принадлежност е лечение само по себе си. Шестнадесет интервюта не дават универсална рецепта. Те обаче насочват вниманието към нещо, което се губи, когато психичното страдание се разглежда единствено като набор от симптоми: човек живее в отношения.
Затова въпросът при много психични трудности е не само „Как да намалим симптомите?“, а и „Къде този човек може да се почувства достатъчно сигурен, за да бъде с други хора?“. И още по-трудният: „Има ли някъде място, където не е необходимо да крие части от себе си, за да остане приет?“.
Тази тема се простира далеч отвъд конкретната диагноза. Страхът от отхвърляне, самозащитното отдръпване, срамът и нуждата от безопасна принадлежност съществуват в различна степен в много човешки животи. Затова има смисъл да разграничаваме социалния контакт от принадлежността. Може да бъдеш заобиколен от хора и да си самотен. Може да имаш приятели и никога да не им покажеш частта от себе си, от която най-много се срамуваш. Може да получаваш подкрепа и въпреки това да не усещаш, че имаш собствено място.
Самотата не се лекува с повече хора. Това, което липсва, е достатъчно безопасна връзка, в която човек постепенно да придобие увереността, че може да остане.
Ikhtabi, S., Morant, N., Rushforth, A., Rowe, S., Pearce, E., Dale, O., Pitman, A., & Johnson, S. (2026). Experiences of loneliness among people with a diagnosis of ‘personality disorder’: A qualitative interview study in the UK. PLOS Mental Health, 3(8), e0000671. https://doi.org/10.1371/journal.pmen.0000671
