Тези три процеса, които разгледахме до момента, понякога може да изглежда объркващо сходни за начинаещият в ТПА. В тази публикация ще се опитаме да ги съпоставим, за да изтъкнем техните особености един спрямо друг.
При когнитивното отделяне и при приемането, съзнанието разширява своята перспективата в посока на Аз като контекст, но по различен начин и спрямо различен тип феномени. Когнитивното отделяне се фокусира върху определен слой на съзнанието, свързан основно с езиковото и квазиезиковото поведение на човека, с изграждането на символи, „хипервръзки“ на действителността и оперирането с тях. Проблемите, които тази човешка способност има потенциал да предизвика, се заключават основно в подмяната в съзнанието на самата действителност със символната действителност на „хипервръзките“. Не става дума единствено за факта, че символът не е самото нещо, че картата не е самата територия: самият начин и правилата, по които тази карта се създава, неизбежно пречупват и изкривяват реалността. Понятията, символните единици на езика се основават на анализ и синтез, на абстракция и обобщение, които са индиректни на самата реалност. Да разгледаме следното елементарно изречение: „Работниците са в обедна почивка и са насядали под дърветата в двора.“ Това е изключително просто твърдение, които ще бъде разбрано от всеки, ще бъде възприето като общо взето ясно отразяване на действителността, без обикновено дори да възникне сянка от усещане, че всъщност не ни казва почти нищо за нея. Истината е, че в реалността не съществува нищо такова като Работник, или Дърво. Съществуват Иван, Петър, Стефан и т.н., съществуват конкретни човешки поведения, както и конкретни растителни видове (забелязвате ли „растителни видове“, факта че в езика дори не бихме могли да дефинираме без общите понятия). Що се отнася до „обедна почивка“, това изобщо е конструкт, който съществува изключително като съгласувано човешко поведение, основаващо се на определен консенсус, непритежаващ собствена реалност извън социалната семиотика. С други думи, посоченото изречение има бегла, съмнителна и произволна връзка с действителността, каквато е. При това обаче, то ще бъде прието напълно безкритично, като същевременно съответната му представа никога не битува на това равнище – цялата безплътност, която съдържа, ще бъде изпълнена с конкретни образи и символи, но тези, с които оперира конкретният възприемащ, а не отправящият посланието. Малкото конкретни понятия като например Иван, се конкретизират единствено посредством общи понятия, но в уникална комбинация, като например който има такива и такива очи, такива и такива коси, проявява такова и такова поведение в такива и такива ситуации. В последната част се натъкваме и на допълнителен слой хлабава релевантност, тъй като освен екстрапространствени, понятията са и екстратемпорални: единственото, което всъщност е факт, е че в определен брой случаи и в определен конкретен контекст, до този момент Иван е проявявал определено поведение.. Излишно е да разглеждаме в дълбочина езиковата проблематика, надявам се обаче дори от това схематично представяне, тя да става достатъчно ясна: изкривяването на символното представяне на действителността не е случайна грешка, а структурна особеност. В процеса на когнитивното отделяне чрез конкретни упражнения, метафори, отношение и вербализация (неизбежно) се опитваме да разбулим за клиента факта, че мислите не са факти. В ТПА това става основно практически и очертаната тук проблематика не само че не е необходимо, но дори е нежелателно да се представя по този начин на клиента, понеже само ще го тласне към интелектуализация на процеси, които следва да се преживеят като практически инсайт. Тя обаче би подпомогнала терапевта в разбирането му относно това, което всъщност прави. В специфично терапевтичен контекст, тези изкривявания са допълнително утежнени, понеже са натоварени с емоционална тежест, без при това да представляват факти като това дърво и този Иван. Персоналната задача на терапевта пък е да си дава ясна сметка каква степен на фактичност съдържат езикови конструкции като например „Иван е аутист.“ (до която на практика се свеждат и в която обикновено се „превеждат“ вътрешно всички останали евфемизирани конструкции от типа на „Иван страда от разстройство от яутистичният спектър.“ – под влияние на натиска на естествените езикови механизми за концептуализация, структурираност, формализация и „яснота“.)
Не твърдим, че езикът е неистинен. Категориите не са без никаква връзка с реалността, в повечето случаи те се основават на същностни черти, извлечени от нея – черти, а не цялости; и свързват същностни обединяващи признаци – отново частични, но разпростиращи се върху цялости. Концептуализирането в последният пример не е напълно невярно! Но е винаги индиректно, частично, потенциално подвеждащо спрямо конкретиката и именно това разбиране не бива никога да се за заличава за концептуализиращият. Езикът е само частен израз на тази характерна за човека символна потентност, която намира израз в него и в множество други уникални за него сфери. Тя е самият начин, по който човек съществува в света, и го води към непреодолим изблик да реализира като образ и поведение, това, което реализира в себе си като представа и разбиране; неустоимо го подтиква го да изобразява и изиграва образи като този в Троа Фрер, представляващи уникално съчетание не само на обектни елементи, но и на последните със субективни реалности, превръщайки го в единственото същество което твори това, което наричаме мит и изкуство. Едновременно с това, тя е способна извеждайки го от конкретиката на неговата непосредствена действителност, да го постави зад несъществуващи никъде освен в съзнанието му решетки. Езикът предоставя потенциал за безпрецедентно разгръщане на възможностите и поведението на човека.. но същевременно и за тяхното ограничаване. Езикът съответства на действителността.. но тази връзка е мистериозна и ограничена, а не пряка и еквивалентна. Предвид на факта, че в същото време езикът е и единственото средство, с което мислим и с което обикновено се отъждествяваме в най-голяма степен (cogito ergo sum!), неговите подвеждащи структурни особености могат да бъдат и в най-голяма степен функционално негативни. Предвид на това когнитивното отделяне подлага на здравословно съмнение валидността на езиковите и квазиезиковите елементи и структури, докато аз като контекст безоценъчно се оставя да ги съдържа, изграждайки основа за функционалната готовност за предприемане на ангажирано действие като следствие на преосмисленото им същностно съдържание в съгласие с нашите ценности. За да бъде осъществено това, е необходимо да се включи и процесът на приемане, който разширява обема на потенциално преосмисляне към цялостният вътрешен и външен свят – преживявания, емоционални състояния, факти и контекст, такива каквито са тук и сега.
В известен смисъл приемането е донякъде противоположно на когнитивното отделяне, тъй като то предполага способността да оставаме с, а не да бъдем критични спрямо, вътрешните феномени. Вместо дистанциране, приемането е процес на признаване на фактичността, наред със способността да се удържаме в присъствието на безспорно негативното преживяване. Ако когнитивното отделяне е насочено към мислите, езиковите и квазиезикови структури, то приемането е насочено към преживяванията, с тяхната самоочевидна емоционална натовареност. При все това и двете предполагат процес на разширяване на хоризонта около своят обект в пространството на аз-като-контекст, разпознат като такъв, какъвто е, и връщайки му мимолетността, която му е присъща.
В терапевтичен план за някои клиенти е по-трудно да получат инсайт по отношение на когнитивното отделяне. „Някои твърдения са си несъмнени факти!“ – ще продължават да твърдят, като например обръщането на вниманието им към това, че думата „вода“ няма да ги намокри, остава за тях празна интелектуална еквилибристика. За сметка на това, те биха могли с лекота да преживеят откриването на собственият постоянстващ аз като контекст. Или обратното – за друг аз като контекст може да се окаже единствено потвърждаващ, че например „целият им живот винаги е бил провал“, докато осъзнаването че „провал“ е често празно езиково понятие, шаблон в многообразието на реалният и нееднозначен живот, би могло с лекота да ги озари. Или пък приемането на фактите, че в момента се чувстват по определен начин, вследствие на определен контекст, което ги освобождава за действие в определена от тях посока.