Настоящата публикация разглежда нетолерантността към неопределеност (НКН) като трансдиагностичен рисков фактор с централно значение за съвременното психологическо здраве. Въз основа на несистематичен преглед на емпиричната литература се артикулира тезата, че способността да се пребивава в психологическата пролука между събитие и смисъл без компулсивно посягане към преждевременно разрешение, представлява клинично значима характеристика, и дори може би най-дефицитният психологически ресурс в съвременния технологиченсвят. Разгледани са механизмите, чрез които дигиталната среда системно подкопава толерантността към неопределеност, трите основни поведенчески изхода при непоносим дискомфорт от незнанието, и доказателствата за пластичността на конструкта при целенасочена терапевтична интервенция.
Има момент, който всички познаваме, но рядко описваме с думи. Изпратили сте важно съобщение и чакате отговор, който не идва. Разговорът е приключил, но нещо в него е останало неизречено и не знаете какво. Получили сте новина, която може да означава много неща, или нищо. Лекарят е казал нещо, което не сте разбрали напълно, и сега чакате следващия преглед. Стоите на кръстопът, при който нито един от пътищата не е очевидно верен. Изправени сте пред някакъв факт или събитие, но все още не сте разбрали как да го тълкувате, не сте наясно с неговото значение.. И начинът, по който понасяте това състояние на неопределеност, казва повече за вас от почти всичко друго. В тази пролука между събитието и обяснението се разкрива нещо, което говори за психологическата устойчивост на човека повече от почти всяка друга мярка.
Повечето хора веднага се опитват да затворят тази пролука. Търсят в интернет. Пишат на някого за разяснение. Прелистват безцелно нещо, каквото и да е то, само за да заглушат дискомфорта. Изграждат разказ, преди фактите да са дошли, защото да имаш грешен отговор изглежда по-безопасно от това да нямаш никакъв. Така задействат модел, толкова разпространен и толкова дълбоко вкоренен, че може да бъде определен като един от основните психологически рискови фактори на съвременния ум.
Клиничната психология разполага с официално название за неспособността да се понася незнанието: нетолерантност към неопределеността. Дефинирана в изследвания, публикувани чрез National Institutes of Health, тя представлява диспозиционна характеристика, включваща негативни убеждения относно неопределеността и нейните последици, както и склонност към негативни реакции на емоционално, когнитивно и поведенческо равнище спрямо неопределени ситуации и събития (Buhr & Dugas, 2009). Първоначално конструктът е идентифициран от Мишел Дюга (Michel Dugas) и Кристин Бюр (Kristin Buhr) като основен двигател на хроничната тревожност и дълго се е смятал за специфичен за генерализираното тревожно разстройство (Dugas, Gagnon, Ladouceur, & Freeston, 1998).
Изследванията през последните две десетилетия изясниха нещо, което изненада дори специалистите: нетолерантността към неопределеността не е особеност на някое конкретно разстройство. Тя е трансдиагностиченрисков фактор – обща основа зад тревожността, депресията, обсесивно-компулсивното разстройство, хранителните разстройства и широк спектър от емоционални нарушения. Психологът Р. Никълъс Карлетън (R. Nicholas Carleton) твърди в Expert Review of Neurotherapeutics, че нетолерантността към неопределеността в същността си представлява страх от неизвестното и може да е широк трансдиагностичен диспозиционен рисков фактор за развитието и поддържането на клинично значима тревожност (Carleton, 2012). В последващ обзор в Journal of Anxiety Disorders той отива по-далеч с провокативния аргумент, че страхът от неизвестното може да е не просто фундаментален страх, а вероятно фундаменталният страх, лежащ в основата на тревожността и невротизма (Carleton, 2016a). Не страхът от провал, не страхът от смъртта, а страхът да не знаеш. Тази теза е подкрепена от систематичен преглед и синтез на съвременни модели, включващи несигурността, публикуван в същото списание (Carleton, 2016b), в който страхът от неизвестното се очертава като обща основа в модели на емоциите, привързаността и невротизма – конвергенция, предполагаща еволюционна вкорененост на конструкта.
Тази позиция е допълнително подкрепена от мета-аналитични данни. Джентес и Руско (2011) установяват силни асоциации между НКН и симптомните нива на генерализирано тревожно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство и депресивно разстройство, а Бозуел, Томпсън-Холандс, Фаркионе и Барлоу (2013) демонстрират в трансдиагностично лечебно проучване, че промяната в НКН е свързана с редуцирани нива на тревожност и депресивни симптоми при пациенти с хетерогенни тревожни и депресивни разстройства, независимо от конкретната диагноза.
Защо съвременният свят задълбочава проблема
Ако нетолерантността към неопределеността е базов рисков фактор, логично е да се запитаме каква среда, какъв контекст, би я провокирал най-вече. Отговорът е: средата, в която повечето хора живеят днес.
Помислете какво се случва, когато възникне неопределеност сега в сравнение с да речем, преди петдесет години. През 1976 г., ако сте имали двусмислен медицински симптом, странно взаимодействие с близък, или неопределена тревога за бъдещето, вие просто сте оставали с това – не защото сте били психологически по-силни, а защото не е имало къде веднага да го „занесете“ за решение. Не е имало към кого да се обърнете по всяко време на денонощието, не е имало търсачка, която да превърне симптома в диагноза за две минути, не е имало социална мрежа, готова да потвърди или усили тревогата ви. Може да го споменете на някого, може да мислите за него преди да заспите. Дискомфортът е имал време да бъде усетен, „метаболизиран“ и нерядко да се разреши сам, без външна намеса. Не много по-различно би било и през 1990-та. Днес същата неопределеност задейства незабавна реакция. Търсите значението на симптома. Пишете на трима души за тяхната интерпретация. Отваряте социалните мрежи не защото искате да видите какво има там, а защото имате нужда да не усещате онова, което усещате. Изследвания, публикувани в Addictive Behaviors, установяват, че нетолерантността към неопределеността е пряко свързана с проблемната употреба на смартфон: при хора с висока нетолерантност телефоните функционират като леснодостъпни инструменти за справяне с тревога и скука, използвани за компенсиране на дистреса, породен от незнанието (Rozgonjuk et al., 2019). Повторно-измервателно изследване в Computers in Human Behavior потвърждава тази зависимост: нетолерантността към неопределеността предсказва проблемна употреба на смартфон във времето, като тази употреба не е насочена към свързване с хора, а към използване на устройството като бягство от вътрешен дискомфорт (Rozgonjuk, Elhai, Täht, Vassil, Levine, & Asmundson, 2019). По-скорошни данни, публикувани в Current Psychology, допълват тази картина, като установяват, че руминацията, а не когнитивното преосмисляне или потискането, е ключовият медиатор между НКН и смартфон-зависимостта, в съответствие с I-PACE модела на поведенческите зависимости (Çorak, 2026). Хората с висока нетолерантност към неопределеността не само че използват телефона повече, а и го използват по специфичен начин, който поддържа и задълбочава руминативното мислене, вместо да го прекъсва.
Способността да останеш в неопределеност, без да посягаш към разрешение, не е пасивно състояние. Тя е психологически активна и изисква едновременно няколко неща: капацитет да понасяш емоционален дискомфорт, без да го третираш като извънредна ситуация; готовност да оставиш ситуацията неразрешена, без да конструираш преждевременен разказ; и саморегулация да устоиш на поведението, което дава незабавно облекчение, но пречи на истинската обработка.
Изследванията, разглеждащи нетолерантността към неопределеността като терапевтична цел, показват, че конструктът включва няколко взаимосвързани системи от убеждения: че неопределеността сама по себе си е стресираща и разстройваща; че неопределените събития по природа са негативни и трябва да се избягват; че неопределеността води до неспособност за действие; и че да си несигурен за нещо е по някакъв начин „несправедливо“ (Buhr & Dugas, 2002; Freeston, Rhéaume, Letarte, Dugas, & Ladouceur, 1994). Това не са осъзнати логически позиции , а представляват автоматични когнитивни филтри, през които двусмислените ситуации моментално се обработват като заплашителни.
Когато някой казва „не мога да понасям да не знам“, той описва нещо реално. Психологическите изследвания показват, че хората с висока нетолерантност към неопределеността оценяват двусмислените ситуации като по-заплашителни, изпитват по-силна физиологична възбуда в отговор на тях и прибягват до когнитивни стратегии като тревожност и руминация не защото тези стратегии работят, а защото създават илюзията, че „правят нещо“ по ситуация, която още не е разкрила смисъла си (Carleton, Norton, & Asmundson, 2007). В тази рамка тревожността функционира като форма на избягване на преживяването. Клиничната литература описва как то помага на хората да се чувстват така, сякаш решават проблем, подготвят се за различни изходи или предотвратяват негативни събития – и понеже катастрофалните изходи, за които се тревожат, са сравнително редки, те приписват тяхното неосъществяване на самата тревожност(Borkovec, Hazlett-Stevens, & Diaz, 1999; Boswell et al., 2013). Неопределеността остава. Тревожността се подсилва. А толерантността към незнанието се износва с всеки следващ цикъл.
Един паралел
Два века преди психолозите да започнат да измерват нетолерантността към неопределеността, музикалната теория е описала нещо структурно сходно с нея и то с изненадваща психологическа прецизност. В класическата хармония съществува феноменът на „задържания тон“ (suspension): нота, принадлежаща на предишния акорд, продължава да звучи в момента, когато хармонията вече се е преместила към нов акорд. Резултатът е дисонанс – напрежение, което ухото разпознава като незавършено, като нещо, което „иска“ да се разреши. Разрешението идва, когато задържаният тон се спусне или изкачи до тона, към който принадлежи новата хармония. Но именно в тази пауза в момента на дисонанса и преди разрешението се съдържа цялата емоционална сила на музикалната фраза.
Великите композитори не бързат да разрешат задържания тон. Бах, Моцарт, Брамс умишлено удължават дисонанса, позволяват му да остане, да се усеща, да работи върху слушателя. Те интуитивно възпроизвеждат нещо, което психологията ще формализира едва векове по-късно: преждевременното разрешание убива смисъла. Напрежението не е проблем, който трябва да се елиминира, а е носител на значението.
Психоаналитикът Уилфред Байън адаптира сходна идея за клиничната работа, описвайки способността на терапевта да понася болката и объркването на незнанието, вместо да налага готови модели върху двусмислена емоционална ситуация. За Байън това е централно умение за психичното здраве: способността да бъдеш с преживяването, преди да го интерпретираш; да позволиш смисълът да се появи, вместо да го насилиш да съществува (Bion, 1970). Съвременните изследвания върху тази концепция установяват, че когато хората се изправят пред парадоксални или двусмислени ситуации, мнозинството демонстрира намалена способност да „удържи“ неопределеността и прибягва до решаване на проблеми, консултиране с други или разсейване на вниманието като защита срещу дискомфорта. Умението да останеш присъстващ пред неизвестното не е нормата – то е изключението.
Терапията на приемането и ангажираността също предлага перспектива към НКН. От нейна гледна точка нетолерантността към неопределеността е симптом на стеснение на психологическото пространство. Когато неопределеността се преживява като непоносима, животът постепенно се свива до онова, което може да бъде определено, дефинирано, или избегнато. Ценностите – това, което наистина има значение за човека , отстъпват пред неотложната задача да се елиминира дискомфортът от незнанието. ТПА не предлага да се намали тревогата от неопределеността, преди да се живее пълноценно. Предлага обратното: да се продължи към значимото въпреки тревогата . Размиване на способност да останеш в контакт с настоящия момент, да наблюдаваш дискомфорта от незнанието без да се сливаш с него и да действаш в посока на ценностите си, докато неопределеността все още е неразрешена.
Тук се появява и един по-малко очевиден аспект, произтичащ от теорията на релационните рамки, върху която ТПА се основава. Всяко „разрешаване“ на неопределеността се случва посредством интерпретация и тази интерпретация винаги е изградена в рамка, която е в неопределена степен, повече или по-малко произволна. Категоризацията неизбежно закрива по-голяма, или по-малка част от реалността. Това означава, че преждевременното затваряне на неопределеността понякога е по-подвеждащо от самата неопределеност
Три типа избягване
Когато неопределеността се преживява като непоносима, хората се насочват бързо и предвидимо към един от три изхода.
Първият е разсейването. Това е най-честият и най-културно улеснен начин за бягство: посягане към телефона, пускане на фонов шум, отваряне на приложение, започване на задача, която не е нужно да бъде започвана.. каквото и да е, за да запълни пространството, в което стои неяснотата. Изследванията за употребата на смартфон и толерантността към емоционален дистрес потвърждават, че това не е празен навик, а регулаторна стратегия. Хората използват устройствата си, за да избягат от вътрешни състояния, които намират за непоносими, и колкото по-последователно го правят, толкова по-малък капацитет развиват да понасят тези състояния в бъдеще (Rozgonjuk et al., 2019).
Вторият изход е преждевременното обяснение – когнитивният еквивалент на разсейването. Умът конструира история, преди доказателствата да са налични: „Не ми отговори, защото е ядосан.“ „Срещата мина зле, защото не им хареса идеята ми.“ „Този симптом означава, че нещо сериозно не е наред.“ Тези разкази не се базират на информация, а се генерират от нуждата неопределеността да приключи. И понеже в тревожните умове негативните разкази са по-чести от позитивните, обясненията, конструирани преждевременно, нерядко представляват най-лошия възможен прочит на събитията. Моделът на нетолерантността към неопределеността, разработен от Дюга и колеги, показва, че именно това преждевременно тълкуване на двусмислените ситуации като заплашителни е един от основните механизми, чрез които тревожността се самоподдържа (Dugas & Robichaud, 2007; Hebert & Dugas, 2019).
Третият изход е прехвърлянето на чувството: когато човек не знае какво да чувства по дадена ситуация, той пита някой друг какво трябва да чувства. „Прекалявам ли?“ „Нормално ли е?“ „Ти как би постъпил?“ Тези въпроси невинаги са търсене на съвет. Те са търсене на емоционално разрешение – опит да се „заеме“ чужда увереност, защото изграждането на собствена изглежда невъзможно. Този навик постепенно разяжда връзката на човека с неговото вътрешно преживяване, като го учи, че чувствата му не са надеждни, ако не бъдат външно валидирани. Клиничната литература описва тази динамика като форма на търсене на уверение (reassurance seeking) – поведение, което временно намалява тревогата, но дългосрочно я поддържа и задълбочава, тъй като не изгражда вътрешен капацитет за понасяне на несигурността (Beesdo-Baum et al., 2012).
Обратното на нетолерантността към неопределеността не е безразсъдство или безразличие. То е капацитет да оставиш ситуацията отворена, докато продължаваш да функционираш. Хората с по-висока толерантност към неопределеността не изпитват удоволствие от незнанието – те просто не го третират като извънредна ситуация.
Изследвания, използващи Скалата за нетолерантност към неопределеността (Intolerance of Uncertainty Scale), разработена от Фрийстън, Дюга и колеги (1994), последователно установяват, че хората с по-ниска нетолерантност показват по-малко тревожност, по-малко депресия и по-малко компулсивни поведения – не защото животът им съдържа по-малко двусмислие, а защото го обработват по различен начин (Gentes & Ruscio, 2011; Jensen, Cohen, Mennin, Fresco, & Heimberg, 2016). Те могат да признаят, че нещо е неизвестно, без да интерпретират самото незнание като доказателство, че нещо не е наред.
Тази способност не е фиксирана. Проучвания на терапии, директно насочени към нетолерантността към неопределеността чрез поведенчески експерименти, излагащи хората на неопределени ситуации, без да им позволяват обичайните стратегии за избягване, показват значително намаляване не само в НКН, но и в тревожността и депресията (Hebert & Dugas, 2019; Bomyea et al., 2015). Особено показателно е изследването на Бомея и колеги (2015), публикувано в Journal of Anxiety Disorders, което установява, че редукцията в НКН медиира редукцията в тревожността в хода на когнитивно-поведенческата терапия. Промяната в НКН не е страничен ефект от лечението, а е механизмът, чрез който лечението работи. Когато хората практикуват да остават в пролуката, вместо веднага да я затварят, пролуката става по-малко плашеща.
Живеем в период, който може би е най-наситен с неопределеност в съвременната история. Икономическа нестабилност, технологично развитие, политическа нестабилност, информационно пренасищане, променящи се социални норми.. почвата под предположенията на повечето хора за това как работи животът е в постоянно движение. А инструментите, налични за управление на възникващия дискомфорт – смартфони, социални мрежи, услуги при поискване, са именно инструментите, които пречат на хората да развият способността да го управляват вътрешно.
Устойчивостта, както обикновено се разбира, е свързана с възстановяването след трудност. Упоритостта е свързана с преодоляването на трудностите. И двете са ценни качества. Но нито едно от тях не адресира специфичното психологическо изискване на настоящия момент: не да се възстановиш от нещо, което се е случило, нито да се впуснеш през нещо трудно, което се случва, а да останеш стабилен и отворен, когато не знаеш какво се случва и не можеш да го накараш да се разреши по-бързо. Психологията го нарича толерантност към неопределеността. Повечето хора, ако са честни, го наричат онова, което им е почти невъзможно да направят. И точно това го прави най-рядката форма на сила, която на повечето от нас някога ще ни бъде поискано да развием.
Beesdo-Baum, K., Jenjahn, E., Höfler, M., Lueken, U., Becker, E. S., & Hoyer, J. (2012). Avoidance, safety behavior, and reassurance seeking in generalized anxiety disorder. Depression and Anxiety, 29(11), 948–957. https://doi.org/10.1002/da.21955
Bion, W. R. (1970). Attention and interpretation. Tavistock Publications.
Bomyea, J., Ramsawh, H., Ball, T. M., Taylor, C. T., Paulus, M. P., Lang, A. J., & Stein, M. B. (2015). Intolerance of uncertainty as a mediator of reductions in worry in a cognitive behavioral treatment program for generalized anxiety disorder. Journal of Anxiety Disorders, 33, 90–94. https://doi.org/10.1016/j.janxdis.2015.05.004
Borkovec, T. D., Hazlett-Stevens, H., & Diaz, M. L. (1999). The role of positive beliefs about worry in generalized anxiety disorder and its treatment. Clinical Psychology & Psychotherapy, 6(2), 126–138.
Boswell, J. F., Thompson-Hollands, J., Farchione, T. J., & Barlow, D. H. (2013). Intolerance of uncertainty: A common factor in the treatment of emotional disorders. Journal of Clinical Psychology, 69(6), 630–645. https://doi.org/10.1002/jclp.21965
Buhr, K., & Dugas, M. J. (2002). The Intolerance of Uncertainty Scale: Psychometric properties of the English version. Behaviour Research and Therapy, 40(8), 931–945.
Buhr, K., & Dugas, M. J. (2009). The role of fear of anxiety and intolerance of uncertainty in worry: An experimental manipulation. Behaviour Research and Therapy, 47(3), 215–223.
Carleton, R. N. (2012). The intolerance of uncertainty construct in the context of anxiety disorders: Theoretical and practical perspectives. Expert Review of Neurotherapeutics, 12(8), 937–947. https://doi.org/10.1586/ern.12.82
Carleton, R. N. (2016a). Fear of the unknown: One fear to rule them all? Journal of Anxiety Disorders, 41, 5–21. https://doi.org/10.1016/j.janxdis.2016.03.011
Carleton, R. N. (2016b). Into the unknown: A review and synthesis of contemporary models involving uncertainty. Journal of Anxiety Disorders, 39, 30–43. https://doi.org/10.1016/j.janxdis.2016.02.007
Carleton, R. N., Norton, M. A. P. J., & Asmundson, G. J. G. (2007). Fearing the unknown: A short version of the Intolerance of Uncertainty Scale. Journal of Anxiety Disorders, 21(1), 105–117. https://doi.org/10.1016/j.janxdis.2006.03.014
Çorak, T. (2026). Intolerance of uncertainty and smartphone addiction: Mediating effects of reappraisal, suppression and rumination. Current Psychology, 45, 536. https://doi.org/10.1007/s12144-026-09034-4
Dugas, M. J., Gagnon, F., Ladouceur, R., & Freeston, M. H. (1998). Generalized anxiety disorder: A preliminary test of a conceptual model. Behaviour Research and Therapy, 36(2), 215–226.
Dugas, M. J., & Robichaud, M. (2007). Cognitive-behavioral treatment for generalized anxiety disorder: From science to practice. Routledge.
Freeston, M. H., Rhéaume, J., Letarte, H., Dugas, M. J., & Ladouceur, R. (1994). Why do people worry? Personality and Individual Differences, 17(6), 791–802.
Gentes, E. L., & Ruscio, A. M. (2011). A meta-analysis of the relation of intolerance of uncertainty to symptoms of generalized anxiety disorder, major depressive disorder, and obsessive–compulsive disorder. Clinical Psychology Review, 31(6), 923–933.
Hebert, E. A., & Dugas, M. J. (2019). Behavioral experiments for intolerance of uncertainty: Challenging the unknown in the treatment of generalized anxiety disorder. Cognitive and Behavioral Practice, 26(2), 421–436. https://doi.org/10.1016/j.cbpra.2018.07.007
Jensen, D., Cohen, J. N., Mennin, D. S., Fresco, D. M., & Heimberg, R. G. (2016). Clarifying the unique associations among intolerance of uncertainty, anxiety, and depression. Cognitive Behaviour Therapy, 45(6), 431–444. https://doi.org/10.1080/16506073.2016.1197308
Rozgonjuk, D., Elhai, J. D., Täht, K., Vassil, K., Levine, J. C., & Asmundson, G. J. G. (2019). Non-social smartphone use mediates the relationship between intolerance of uncertainty and problematic smartphone use: Evidence from a repeated-measures study. Computers in Human Behavior, 96, 56–62. https://doi.org/10.1016/j.chb.2019.02.013