В предходната публикация разгледахме как доброжелателността и приносът към общността водят пряко до психологическо благополучие. В тази светлина отношенията с другите се разкриват като най-важният компонент на субективното благополучие и удовлетвореността от живота, което всъщност се потвърждава и в най-дългосрочното проучване в психологията (Waldinger & Schulz, 2023). Въпросът, който следва да си зададем сега, е: кои са съставките на пълноценните отношения?
Днес е емпирично установено, че топлотата, вниманието и грижата са неотменима част от качествените взаимоотношения, но теорията за самоопределението твърди също, че автономността играе ключова роля във всяко високоудовлетворяващо взаимоотношение (Ryan & Deci, 2017). Това противоречи на традиционното схващане, че автономността и близостта/свързаността са взаимно изключващи се. Всъщност според ТСО едното не само не изключва другото, но е предпоставка за него. Автономността и свързаността са синергични, а не антагонистични потребности. Във взаимоотношенията можем да изпитваме сигурност и доверие, или напротив несигурност, тревожност и дистанциране. В този смисъл да имаш удовлетворяващи отношения означава да се чувстваш психологически в безопасност с другите хора. Традиционно теорията на привързаността (Bowlby, 1969; Ainsworth et al., 1978) разглежда сигурността на привързаността като относително стабилно индивидуално различие: някои хора развиват сигурен стил на привързаност, докато други развиват несигурни стилове (тревожен или избягващ). Според ТСО обаче хората могат да проявяват различна степен на сигурност на привързаността към различни фигури в зависимост от контекстуалните фактори (La Guardia et al., 2000). По-конкретно, ако някой подкрепя вашата автономност, компетентност и свързаност, това осигурява максимална сигурност на привързаността във вашите отношения с този човек.
Тази хипотеза е проверена в класическото изследване, ръководено от Дженифър Ла Гуардия и публикувано през 2000 г. В него участниците оценяват степента на тяхната привързаност към майките, бащите, романтичните партньори, най-добрия приятел, съквартиранта в колежа, както и към друга значима възрастна фигура. Едновременно с това се анализира и степента, в която всяка от тези фигури задоволява базовите психологически потребности на участниците. Резултатите разкриват няколко важни находки. Първо, средната степен на сигурност на привързаността към различните фигури значително варира. Хората обикновено са силно привързани към майките си, романтичните си партньори и най-добрите си приятели, докато привързаността към бащите и съквартирантите показва по-голяма вариабилност между индивидите. Това е доста тъжно заключение за бащите. Въпреки това, когато хората отговарят дали получават подкрепа за потребностите си от тези различни фигури, картината става доста по-еднозначна: Второ и по-важно, независимо от типа фигура, когато тя подкрепя автономността, компетентността и свързаността на индивида, той съобщава за по-висока сигурност на привързаността към нея. Така дори при бащите, които средно получават по-ниски оценки за сигурност на привързаността, когато конкретен баща подкрепя автономността на детето си, то съобщава за висока степен на сигурност. Обратно, дори при майките, към които привързаността принципно е по-сигурна, ако конкретна майка проявява прекомерен контрол или подкопава чувството за компетентност, това води до несигурна привързаност.
Тези находки подчертават, че качеството на отношенията в голяма степен зависи от подкрепата за автономността. Последващи изследвания показват, че хората се обръщат за емоционална подкрепа към фигури, които подкрепят тяхната автономност, а не към контролиращи фигури (La Guardia & Patrick, 2008). Когато става въпрос за споделяне на интимни, лични преживявания, хората избират партньори, които уважават тяхната автономия.
Интересно е, че подкрепата за автономността влияе дори върху проявата на личностни черти. Изследвания показват, че когато хората взаимодействат със социални партньори, които подкрепят автономността им, те проявяват по-високи нива на екстраверсия, съзнателност, приятност и откритост към опита, както и по-ниски нива на невротизъм. Обратно, при взаимодействие с контролиращи партньори хората стават по-затворени, по-малко приятни, по-малко отворени и по-невротични. Това предполага, че дори относително стабилни личностни характеристики от модела на „Голямата петорка“ могат да варират в зависимост от релационния контекст.
Причинно-следствената връзка между подкрепата за автономността и качеството на взаимоотношенията е демонстрирана в експериментални изследвания. Анет Вайнщайн, Ричард Райън и Холи Ходжис (2020) поставят непознати участници в лабораторни условия и ги карат да играят социалната игра „шаради“. Преди взаимодействието участниците са експонирани на процедура за „зареждане“ (прайминг) посредством изпълнение на семантична задача и те виждат думи като „автономия“, „свобода“ и „избор“. На тези в другото условие дават думи, зареждащи с „контрол“: неща като „сила“, „контрол“, „срокове“ и други понятия, носещи такова усещане. Резултатите показват, че участниците, „заредени“ с концепции за автономия, демонстрират по-голяма емоционална близост, повече взаимно окуражаване, по-позитивен афективен тон, по-малко негативни емоции, по-високо ангажиране със задачата и по-добро изпълнение. Това експериментално доказателство потвърждава, че дори неосъзнатото активиране на концепции за автономност подобрява качеството на социалните взаимодействия.
Тези открития са интегрирани в мини-теорията за мотивацията във взаимоотношенията (Relationships Motivation Theory, RMT), която е част от по-широката рамка на ТСО и постулира няколко основни принципа, съвпадащи с всичко, което вече сме разгледали в този цикъл от публикации:
Първо, хората притежават вродена психологическа потребност от свързаност и са мотивирани към нейното осъществяване – да преживяват близост с другите и да чувстват, че имат значение в социалната група. Това се случва не само защото към тях се отнасят топло, или са включени в групата, но и защото хората се интересуват от тяхната гледна точка и подкрепят автономността им.
Второ, когато хората подкрепят взаимно автономността си, те внасят повече позитивност във взаимоотношенията и изпитват по-голяма сигурност на привързаността.
Трето, най-качествените отношения са тези, характеризиращи се с безусловно позитивно отношение и взаимна подкрепа за автономността. В такива отношения всеки участник печели от взаимодействието на синергична основа.
Четвърто, взаимната подкрепа за задоволяване на трите базови психологически потребности (автономност, компетентност и свързаност) води до най-високо качество на взаимоотношенията и най-добри резултати за благополучието.
Съвременните изследвания продължават да потвърждават и разширяват тези принципи. Мета-анализи показват силни връзки между подкрепата за автономността и качеството на отношенията в различни контексти: романтични партньорства (Deci et al., 2006), родител-дете отношения (Vasquez et al., 2016), приятелства (Deci & Ryan, 2014) и професионални взаимоотношения (Van den Broeck et al., 2016). Лонгитюдни проучвания демонстрират, че подкрепата за автономността предсказва дългосрочната стабилност и удовлетвореност от романтичните отношения (Knee et al., 2013). Особено важно е да се отбележи, че подкрепата за автономността не означава емоционална дистанция или липса на ангажираност. Напротив, тя включва активен интерес от перспективата на другия, предоставяне на избор когато е възможно, признаване на чувствата на другия и минимизиране на контрола и натиска. Това е форма на дълбока емоционална ангажираност, която уважава автентичността и самоопределението на другия човек.
Така теорията за мотивацията във взаимоотношенията предлага интегративна рамка за разбиране на качествените взаимоотношения. Тя подчертава, че най-задоволяващите и устойчиви отношения са тези, в които партньорите взаимно подкрепят базовите психологически потребности един на друг – за автономност, компетентност и свързаност. Това разбиране има важни импликации за терапевтичната практика, образованието и всички сфери на човешкото взаимодействие.
Bowlby, J. (1969). Attachment and loss: Vol. 1. Attachment. Basic Books.
Deci, E. L., La Guardia, J. G., Moller, A. C., Scheiner, M. J., & Ryan, R. M. (2006). On the benefits of giving as well as receiving autonomy support: Mutuality in close friendships. Personality and Social Psychology Bulletin, 32(3), 313-327. https://doi.org/10.1177/0146167205282148
Deci, E. L., & Ryan, R. M. (2014). Autonomy and need satisfaction in close relationships: Relationships Motivation Theory. In N. Weinstein (Ed.), Human motivation and interpersonal relationships: Theory, research, and applications (pp. 53-73). Springer. https://doi.org/10.1007/978-94-017-8542-6_3
Diener, E., & Seligman, M. E. P. (2002). Very happy people. Psychological Science, 13(1), 81-84. https://doi.org/10.1111/1467-9280.00415
Knee, C. R., Hadden, B. W., Porter, B., & Rodriguez, L. M. (2013). Self-determination theory and romantic relationship processes. Personality and Social Psychology Review, 17(4), 307-324. https://doi.org/10.1177/1088868313498000
La Guardia, J. G., & Patrick, H. (2008). Self-determination theory as a fundamental theory of close relationships. Canadian Psychology/Psychologie canadienne, 49(3), 201-209. https://doi.org/10.1037/a0012760
La Guardia, J. G., Ryan, R. M., Couchman, C. E., & Deci, E. L. (2000). Within-person variation in security of attachment: A self-determination theory perspective on attachment, need fulfillment, and well-being. Journal of Personality and Social Psychology, 79(3), 367-384. https://doi.org/10.1037/0022-3514.79.3.367
Rogers, C. R. (1959). A theory of therapy, personality, and interpersonal relationships as developed in the client-centered framework. In S. Koch (Ed.), Psychology: A study of a science. Vol. 3: Formulations of the person and the social context (pp. 184-256). McGraw-Hill.
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness. Guilford Press.
Van den Broeck, A., Ferris, D. L., Chang, C. H., & Rosen, C. C. (2016). A review of self-determination theory's basic psychological needs at work. Journal of Management, 42(5), 1195-1229. https://doi.org/10.1177/0149206316632058
Vasquez, A. C., Patall, E. A., Fong, C. J., Corrigan, A. S., & Pine, L. (2016). Parent autonomy support, academic achievement, and psychosocial functioning: A meta-analysis of research. Educational Psychology Review, 28(3), 605-644. https://doi.org/10.1007/s10648-015-9329-z
Waldinger, R. J., & Schulz, M. S. (2023). The good life: Lessons from the world's longest scientific study of happiness. Simon & Schuster.
Weinstein, N., Ryan, R. M., & Hodgins, H. S. (2020). Autonomy and control in dyads: Effects on interaction quality and joint creativity. Personality and Social Psychology Bulletin, 46(6), 924-938. https://doi.org/10.1177/0146167219879670