[ТРЕТА ЧАСТ ОТ ЦИКЪЛА, ПОСВЕТЕН НА ТЕОРИЯТА ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕТО
ВТОРАТА МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК, ИЛИ ДА ЗАПОЧНЕТЕ ОТ НАЧАЛОТО ТУК]
Именно вътрешната мотивация е феноменът, който Деси и Райън първоначално започват да изследват, защото смятат, че това е важен израз на активната човешка природа, която всички притежаваме. Когато сме вътрешно мотивирани, правим нещо, защото преживяваме удоволствие от самото занимание, защото ни доставя радост да решаваме сложни задачи, защото сме увлечени по дадена тема или просто искаме да научим нещо ново. Може би най-добрият пример на вътрешна мотивация са детските игри. Ако оставим децата свободни, първата им работа е да намерят начин да играят, да опознаят средата, да манипулират предмети, да изпробват нещо ново. Да вземем за пример едно дете в пясъка на плажа: то си играе с пясъка и в същото време научава много – опознава физиката, изучава околния свят, вероятно дори социалните отношения, взаимодействайки с другите деца, които играят край него – всичко това се случва просто защото детето е мотивирано да се забавлява. Ако се приближим и му кажем: „Здравей, знаеш ли, че играта в пясъка е много полезна за мозъка?“, това няма да увеличи удоволствието му. А ако добавим: „Много ни харесва как играеш с пясъка, продължавай и ще ти платим за това“, вероятно парите ще му се сторят приятни, но едва ли ще повишат насладата или настойчивостта му в играта. Вътрешната мотивация означава просто, че правим нещо, защото то само по себе си ни доставя удоволствие; тя играе жизненоважна роля в развитието и динамиката ни през целия живот и можем да я приемем за особено човешко свойство – нашето любопитство и взаимодействие със заобикалящата среда. Но в действителност тя е присъща на всички примати. Терминът „вътрешна мотивация“ е въведен, по всяка вероятност, от зоолога Хари Харлоу, който наблюдавал шимпанзетата си – колко активни и погълнати са в играта с околната среда. Именно той първи забелязал, че когато започнете да възнаграждавате шимпанзе или други примати за техните игрови занимания, това всъщност пречи или дори прекратява играта им, вместо да я засилва.
Вътрешната мотивация е от огромно значение за ученето. Повечето психолози, които се занимават с развитие, са убедени, че голяма част от ученето в живота ни първоначално е мотивирано отвътре. Учим, защото ни е интересно, защото сме любопитни към света. Когато четем новините сутрин, не го правим заради някаква непосредствена полза за работата си или за да увеличим заплатата си, а защото ни е интересно и се радваме да научаваме новини за света. Така нашият когнитивен растеж до голяма степен се захранва от вътрешната мотивация. Дори в училище, където вътрешната мотивация не винаги е висока, се оказва, че тя вероятно е най-добрият прогностичен индикатор за ангажираността на учениците и за крайния им успех в различни области. Можем да я измерим директно – успешно предсказва средния успех, а също и други показатели за постижения, както показват изследванията. За съжаление, очевидно не използваме достатъчно вътрешната мотивация в училищата си и именно това е причината в момента по света се провеждат множество изследвания, посветени на дефинирането на причините за все по-слабият успех и начините той да бъде подобрен. Обикновено децата започват детската градина с висока вътрешна мотивация, която през учебните години рязко спада, докато този естествен двигател на ученето не затихне до около десети клас. Това означава, че в училище не използваме пълноценно този двигател на ученето. Как можем да я насърчим повече, какво е нужно на учениците в класната стая или на служителите на работното място, за да станат по-любознателни и настойчиви, да почувстват увереност и компетентност – все качества, присъщи на вътрешната мотивация?
В ранните си изследвания Деси и Райън разработват теория, наречена Теория на когнитивната оценка – първата от множеството под-теории в рамките на ТСО. Това е сравнително проста теория, която твърди, че когато се чувстваме в безопасност и свързани с хората около нас, вътрешната мотивация се проявява по естествен път. Тогава не изпитваме тревога, а за да поддържаме вътрешната мотивация, трябва да се чувстваме ефективни в това, което правим; да умеем или поне да разбираме как се върши задачата. Това означава, че са ни необходими оптимални задачи – не прекалено лесни, които да ни отегчат, но и не прекалено трудни, които да породят тревожност и да потиснат интереса ни. Накрая стигат до извода, че вътрешната мотивация изисква усещането, че дейността идва от нас самите, че я правим доброволно. Следователно всичко, което подкрепя усещането за автономия, трябва да засилва вътрешната мотивация, а всичко, което го подкопава, трябва да я намалява. Как може да се установи дали това е така? Проведени са многобройни лабораторни и полеви експерименти.
Например ученици са поканени в лаборатория и им е дадена задача, за която предварително е известно, че е особено интересна за тях – например интригуващ пъзел, увлекателен текст или друго занимателно упражнение. След това те са помолени да го изпълнят при различни условия. В едното условие им се казва, че пъзелът, който решават, е добър показател за интелигентността им, и ще бъде използван, за да се оцени колко са умни – с други думи, върху тях се упражнява натиск да се представят добре заради самочувствието си. В друго условие им се казва, че това е пробно задание, в което се изследват различни когнитивни способности, и просто са насърчени да опитат, без да се стремят към конкретен резултат. Така се формират група под натиск и група без натиск. След изпълнението на упражнението на всички се казва, че са се справили отлично, така че всички се чувстват компетентни. След това под измислен предлог изследователите ги оставят сами в лабораторията. Казва им се, че могат да продължат със заниманието – има още пъзели на масата – но ако желаят, могат да разглеждат списания или да правят нещо друго, докато изследователите се върнат. Когато те напуснат, участниците смятат, че никой не ги наблюдава, не ги оценява и няма да получат награда, или наказание за дейността си. Ако се върнат към задачата, най-вероятно го правят от интерес. Измерва се времето, което посвещават на целевата дейност в този „период на свободен избор“, който се счита за златен стандарт в поведенческите изследвания на вътрешната мотивация. Използвайки тази парадигма, Деси и Райън установяват, че когато упражняваме натиск върху хората, те по-рядко се връщат към задачата в свободното си време; когато няма натиск, вероятността да продължат е много по-голяма. Ако им предоставим избор как да подхождат към задачата, те са по-склонни да изберат да продължат. Но ако ги ръководим на микрониво – казваме им каква стратегия да използват, каква цел да преследват или как точно да изпълнят задачата – това обикновено подкопава усещането им за автономия и те са по-малко настойчиви в периода на свободен избор. Дори самото наблюдение – ако експериментаторите са наблизо и ги следят – често кара хората да се чувстват контролирани и да изпитват външен натиск, което отслабва вътрешната им мотивация. Затова факторите на натиск, избор, оптимална трудност и др. оказват влияние върху степента на вътрешна мотивация. Същото важи и за компетентността: ако дадем прекалено лесна задача, тя не задържа интереса; ако е прекалено трудна, хората губят любопитство и не се връщат към нея при свободен избор. Накрая, когато към участниците се отнасят с топлина и включеност, те обикновено проявяват повече вътрешна мотивация, докато студеното или дистанцирано отношение я потиска.
Значението на тези фактори може да се демонстрира и чрез едно просто изследване, проведено от диетолога Палома Домингес и нейния екип. Тя се опитвала да мотивира децата да ядат зеленчуци. В експеримента децата били водени в лабораторията. В единия случай на чинията им поставяли два зеленчука, които – по предварителни данни – са любими на детето, и казвали: „Ето два зеленчука, можеш да изядеш толкова, колкото искаш, или въобще да не ядеш – изборът е твой.“ В другото условие им казвали: „Ето два зеленчука, избери кой от двата искаш да ядеш днес“, и им предоставяли избрания. В трето условие просто поставяли един от двата любими зеленчука на чинията и оповестявали: „Това е зеленчукът за днес.“ После измервали колко изяждат децата. Резултатът ясно показва, че при първите два варианта – когато децата могат да ядат толкова, колкото желаят, или когато сами избират кой зеленчук да ядат – те изяждат повече, отколкото когато нямат избор, дори ако им се предлага любим зеленчук. Самият факт, че имат избор, кара децата да предпочитат храната и да консумират повече. Обобщено: ако искате децата ви да ядат зеленчуци, предложете им избор. В по-широк смисъл, проблемът с избора е проблем на човешката автономия, а от това зависи последващата настойчивост. В класните стаи, където учителите предоставят избор, учениците са по-ангажирани, възприемат учителя като по-опитен и постигат по-добри резултати.
В най-различни условия се демонстрира, че когато намалим натиска върху хората и им дадем повече възможности сами да управляват работата си, тяхната вътрешна мотивация нараства. Става очевидно, че вътрешната мотивация е важна част от нашата човешка природа. Ние сме любопитни създания, интересуваме се и искаме да овладеем средата си. Но вътрешната мотивация е крехка, защото човешката природа е много чувствителна към средата. Когато управляваме хората на микрониво, когато им задаваме неоптимални задачи или предизвикваме други заплахи, дори нещо на пръв поглед позитивно може да подкопае вътрешната мотивация.
––-
Ryan, R. M., Mims, V., & Koestner, R. (1983). Relation of reward contingency and interpersonal context to intrinsic motivation: A review and test using cognitive evaluation theory. Journal of Personality and Social Psychology, 45(4), 736–750.
Deci, E. L., Koestner, R., & Ryan, R. M. (1999). A meta-analytic review of experiments examining the effects of extrinsic rewards on intrinsic motivation. Psychological Bulletin, 125(6), 627–668.
Domínguez, P. R., Gámiz, F., Gil, M., Moreno, H. C., Márquez Zamora, R., Gallo, M., & de Brugada, I. (2013). Providing choice increases children’s vegetable intake. Food Quality and Preference, 30(2), 108–113. https://doi.org/10.1016/j.foodqual.2013.05.006 – https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S0950329313000864?via%3Dihub