[ВТОРА ЧАСТ ОТ ЦИКЪЛА, ПОСВЕТЕН НА ТЕОРИЯТА ЗА САМООПРЕДЕЛЯНЕТО
ПЪРВАТА МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК, ИЛИ ДА ЗАПОЧНЕТЕ ОТ НАЧАЛОТО ТУК]
Ако не ни зададат подобен въпрос, всички сме убедени, че знаем много добре какво означава понятието „мотивация“. То обозначава това, което ни подтиква към действие. Но дори кратко разсъждение ще ни подскаже, че към действие могат да ни тласкат най-разнообразни неща: външен натиск или принуда, но същевременно и вътрешни ценности, искрено любопитство, страст или просто желание да направим нещо. Следователно съществуват множество фактори, които могат да ни мотивират да действаме.
Трябва да отбележим, че в областта на мотивацията, класическият академичен модел на запад преди работата на Деси и Райън е бил този на оперантното обуславяне на Скинър. Според модела на Скинър, ако успеете да вземете организъм и да го поставите в среда, в която контролирате всички подкрепления и наказания, както и всички стимули, на които е изложен, бихте могли да управлявате поведението му напълно, като го моделирате почти във всяка посока, съответстваща на основната природа на организма. Това е много силна и валидна теория, но предимно в условията, в които е била проверявана. Скинър не е грешал в разбирането на плъха в клетката. Проблемът на оперантната теория възниква, когато тя започне да претендира, че е способна да предсказва човешко поведение. Защото съществена особеност на хората е, че те имат избор. Ако не им харесва „кутията“, в която сте ги поставили, ако не одобряват подкрепленията, които сте подготвили за тях, те често просто напускат тази „кутия“ и отиват някъде другаде. Хората не са затворници в „кутия на Скинър“ така, че да позволят подобен контрол. А най-важното е, че в повечето случаи хората могат да избягат, без дори физически да напуснат средата.
Ако преподавателят е в час със своите ученици, тогава, дори да му се струва, че те са въодушевени, те може всъщност да сърфират в интернет, във Facebook или в други социални мрежи. Не можем да задържаме хората в капан, не и достатъчно дълго преди да почувстваме силата на тяхната съпротива; вместо това е по-добре (и за нас самите) да ги привлечем към себе си, за да поддържаме нашата обща ангажираност в средата, в която живеят. Освен избора, в поведенческите парадигми често основният фокус е бил върху това как да бъдат управлявани хората чрез манипулация на външните обстоятелства и стимули. Понякога това е водело до неочаквани негативни последици, които подкопават вътрешната мотивация на хората, готови да действат. Подобни проблеми, свързани с разбирането за мотивация, която се свежда до външно управление на поведението, водят до това, което в областта на човешката мотивация може да бъде наречено коперников обрат. От акцент върху това как да бъдат контролирани хората отвън, използвайки подкрепления, награди и наказания, въпросите се насочват най-вече към това защо хората правят даден избор и как да бъдат подкрепени по пътя, по който самите те желаят да вървят. Когато разглеждаме тези въпроси, виждаме колко важно е волевото поведение, колко важно е да правим нещо доброволно. В теорията на самоопределението се разграничават две форми на такова волево поведение: вътрешна мотивация – действия, породени от интерес и удоволствие, и вътрешно осъзната мотивация – когато правим нещо, защото разбираме и ценим стойността на конкретното действие. Основно внимание се отделя на факторите и условията на средата и на това дали те подпомагат или подкопават тази форма на волева мотивация. Когато размишляваме върху тези фактори, използваме определена дума – „потребност“ или „основна/базисна потребност“. В английския понятието „need“ има различни значения. Понякога се използва, за да обозначи просто това, което най-много се желае. Казва се: „Нуждая се от трета вила на морето или четвърти марков часовник.“ Ако думата се използва по този начин, тя не обозначава основна потребност, а по-скоро нещо просто-пожелано. Но тя има и друго значение: в теорията на самоопределението „потребност“ (need) се разбира като това, което е необходимо за растежа, целостта и благополучието на човека.
В биологията също се говори за потребности: казваме, че на растението му е нужна вода. Знаем това обективно – ако го лишим от вода, то ще увехне и ще загине. Същото важи за хранителните вещества в почвата, или слънчевата светлина. По аналогия теорията на самоопределението твърди, че ние хората също имаме някои базови психологически потребности, чието удовлетворяване укрепва функционирането ни, а лишаването от тях го влошава, независимо от това как съзнателно ги възприемаме. Тези основни потребности са вградени в нашата същност, част от еволюционната ни природа – те са естествени, а не придобити. Това означава, че базовите психологически потребности са универсални и теорията на самоопределението е приложима към всички култури и възрастови групи. Дори не е нужно съзнателно да ценим тези потребности, за да имат функционално значение за нас. И тъй като с такова разбиране дефиницията за потребност в контекста на ТСО е ясна и ограничителна, в нея се разпознават само три основни психологически потребности: потребност от автономия, от компетентност и от свързаност (заедност). Всяка от тях е изключително важна за волевата мотивация и благополучието.
Първата е потребността от компетентност – всеки трябва да се чувства ефективен и способен в своята дейност и в живота като цяло. Няма теория за човешката мотивация или благополучие, която да не поставя компетентността в обхвата си. В контекста на ТСО компетентност визира не просто способността да постигаме резултати, а възможността за растеж, или разгръщане – да усещаме, че развиваме умения, разширяваме своите способности, и тъкмо това разгръщане дълбоко удовлетворява потребността ни от компетентност.
Втората потребност в теорията на самоопределението е потребността от свързаност. ТСО посочва, че за оптимално функциониране и мотивация хората трябва да изпитват усещане за връзка и принадлежност към социалната среда, в която се намират. Те трябва да се убедят, че са значими; да играят важна роля в групата или конкретната обстановка. Чувството за свързаност произтича не само от това да получаваме грижа, но и от възможността да допринасяме и да ценим собственото си участие в групата. Така в социалните общности близостта и взаимността се изграждат чрез даване и получаване.
Третата базова психологическа потребност е автономията. Когато в ТСО се използва това понятие, се има предвид волеви или доброволен избор. Когато сте автономни, доброволно вършите това, което правите, и одобрявате собствените си действия. Обикновено тогава изпитвате интерес или виждате ценност в преживяването. Противоположността на автономията е хетерономията – усещането, че сте контролирани от чужди или външни сили. Хората не обичат да бъдат принуждавани; те искат да чувстват, че сами организират действията си.
Автономността е толкова важна в теорията на самоопределението, че е необходимо да бъде пояснено какво НЕ означава тя.
Първо, в ТСО не се отъждествява автономията с независимост. Независимост означава да не разчитате на помощ или съвет от други. Но според ТСО човек може доброволно, автономно да търси помощ или съвет. Например най-здравите тийнейджъри са тези, които самостоятелно се обръщат към родителите си за съвет и го правят с готовност. Така че човек може да бъде едновременно автономен и зависим, а някой, който е независим, може да не е автономен. Не бива да смесваме тези понятия.
По същия начин няма противопоставяне между автономия и индивидуализъм или автономия и колективизъм. Може да сте автономен индивидуалист, ако вярвате в ценността на себе си пред тази на групата, но можете да сте и автономен колективист, ако осъзнавате ценността на групата пред себе си и доброволно я поставяте на първо място. Виждаме както хетерономен, така и автономен колективизъм – някои хора са принуждавани да участват в колективистични практики, но други го правят напълно доброволно.
Накрая, автономността не означава отсъствие на изисквания или задължения към поведението ви. Можете автономно да изпълните заповед или изискване, ако сте съгласни с него. Ако пътувам и ме спре служител на пътна полиция заради произшествие, аз се съобразявам, защото вярвам в ценността на правилата за движение. Онзи, който не осъзнава тази ценност, няма да се подчини доброволно, а ще се почувства контролиран. Следователно автономността е свързана с легитимността на заповедите и ограниченията.
И още нещо – автономията не е тъждествена и на свободата. В ТСО „свобода“ означава отсъствие или премахване на ограничения, но самото премахване на ограничения не гарантира автономия. Ако например в училище просто махнем всички ограничения, вероятно ще настъпи хаос, защото не сме предоставили цел или посока, която учениците да следват доброволно. Така че автономията не е равнозначна на свободата. Свободата може да е условие, което подпомага автономията, но сама по себе си не я осигурява.
Според ТСО, за да функционират оптимално хората трябва да се чувстват автономни, компетентни и свързани. В нейните рамки понастоящем са налице и дебати дали съществува четвърта или пета потребност. Но именно тези три са емпирично потвърдени в рамките на над 40 години изследвания, доказали прогностична стойност и голяма практическа полезност както в интервенции, така и в ежедневния живот.