В теорията за самоопределението жизнеността се разбира като субективно преживяваната психофизиологична енергия, с която разполага самият човек. Тя е едно от най-непосредствено достъпните видове преживяване, които хората имат, с изключителна феноменологична прозрачност. Лесно можем да разпознаем кога разполагаме с енергия, кога се чувстваме бодри, и кога се чувстваме изтощени. Затова хората лесно и надеждно самоотчитат нивото на своята жизненост, която както се оказва, е един от най-силните предиктори за благополучието изобщо. Усещането за бодрост се влияе в различна степен както от физически, така и от психологически фактори. Например, жизненият тонус очевидно се променя в зависимост от денонощните цикли. С напредването на деня жизнеността ни спада, тъй като се уморяваме все повече. Хранителният прием, консумацията на различни субстанции като алкохол, както и физическите заболявания, също упражняват ефекти върху жизнеността. Така че за нас е самоочевидно, че физическите фактори имат значение, но се оказва, че не по-малко важни са и психологическите фактори, които определят равнището на жизнената енергия и нейното изчерпване.
В края на 90-те години Ричард Райън заедно с Кристина Фредерик изследват жизнената енергия и нейната динамика т.е. факторите, които допринасят за нейното повишаване и понижаване, фокусирайки се върху влиянието на базовите психологически потребности – автономност, компетентност и свързаност. В своите експерименти те предоставят или ограничават възможността на участниците да следват собствени стратегии при решаване на задачи. Например възлагат им да решават задачи, следвайки подходи по техен избор, или ги инструктират стриктно как точно да изпълняват задачите, за да намалят степента на автономия. Тези експерименти показват, че дори когато хората се справят успешно и получават добра обратна връзка за компетентността си, те се чувстват по-жизнени, когато са автономни, отколкото когато са контролирани. По сходен начин други полеви изследвания показват, че когато хората са в условия на ниска самостоятелност като например на работа с контролиращ мениджър, или в училище с контролиращ учител, жизнеността и енергията им в тази среда намаляват, а когато разполагат с повече самостоятелност и подкрепа от мениджъра или учителя се случва обратното. Така става ясно, че автономността пряко влияе върху жизнеността и това се потвърждава както в експериментални, така и в реални условия. Но въпросът не е само в автономността, а във всички базови психологически потребности като цяло.
Едно изследване на Ричард Райън, Мерилин Гание и сътрудници, е проведено с гимнастици. Въпреки че гимнастическата тренировка представлява високоинтензивна физическа дейност с голям енергиен разход, резултатите показват парадоксален на пръв поглед ефект: когато спортистите преживяват удовлетворяване на потребностите си от автономност (подкрепа от треньорите), свързаност (позитивни отношения с отбора) и компетентност, тяхната жизнена енергия нараства в хода на тренировката. При онези, които преживяват контрол или заплаха за компетентността си, автономността, или им липсва свързаност, енергията предвидимо спада. Това показва, че жизнената енергия е много динамична. Тя се влияе не само от физическото изтощение, но и е също толкова чувствителна към психологическите фактори в нашата среда.
Диалог с традицията на его-изчерпването
По отношение на жизнеността съществува и друга изследователска традиция, инициирана от Марк Муравейн, Рой Баумайстър и други, известна като модела на его-изчерпването (ego depletion). Според тази перспектива всеки акт на саморегулация, като всяко волево усилие за контрол на импулси или поддържане на дисциплина, изчерпва един ограничен ресурс на волята, с който човек разполага, водейки до влошено изпълнение в последващи задачи, изискващи самоконтрол. Според тях всяко действие на саморегулация: всеки път, когато е нужно да се насилваме да се държим по определен начин, изискващ целеустременост и дисциплина, изчерпваме жизнената си сила. Те подкрепят това с експериментални резултати, като включат хората в задача, изискваща саморегулация. В резултат те се справят по-лошо с последващи задачи. В действителност ТСО е в съгласие с повечето изводи в перспективата за „его-изчерпването“, защото ако се вгледате в това, което там е определено като „саморегулация“, става дума всъщност за нещо, което участниците не искат да правят. Тоест те се самоконтролират, а експериментаторът им поставя нареждания. Това са условия на ниска автономност. В експериментите в рамката на ТСО, всъщност се разкрива убедително, че хората, които функционират при висока степен на автономност, не проявяват подобен ефект на изчерпване. Така изглежда, че се изчерпва не способността за саморегулация изобщо, а способността за саморегулация в условия на контрол. Самият Марк Муравейн, един от основоположниците на традицията за его-изчерпването, през 2007 г. в статия по темата заключава, че дори малки промени в усещането за автономност, свързано с дадена дейност, могат да повлияят на степента на изчерпване.
Природата като източник на жизненост
Един от най-интригуващите аспекти на изследванията на жизнеността е, че тя се влияе не само от физически и психологически фактори, но и от още нещо: от контакта ни с природата. Когато Ричард Райън и колеги правят основани на самоотчетни днивници изследвания на преживяванията на хората и удовлетворяването на потребностите им, стигат и до някои случайни открития. В ежедневните дневници се съдържат въпроси като: „Какво правиш?“ „Какви са мотивите, които те водят в това, което правиш?“, които са насочени към измерване на степента на удовлетворяване на базисните потребности, но наред с тях фигурират и такива като: „Къде си?“, „В каква физическа среда се намираш?“. В тези изследвания като страничен резултат се установява, че когато са навън, в естествена среда, те имат много повече енергия и жизненост, отколкото когато са на закрито.
Когато това по случайност попада пред вниманието им, те започват целенасочени експерименти в Университета на Рочестър, при които хората трябва да извършват разходка, като или ги превеждат на закрито през голяма система от тунели в университета, или ги карат да изминат същото разстояние, със същата скорост и със същото количество разговори, но на открито. Независимо от времето, независимо от това какво се случва, хората, които излизат навън, съобщават за по-висока степен на жизненост и по-положителни промени в жизнената енергия, отколкото тези, които са на закрито. Полевите изследвания също потвърждатав това. В дневниковите проучвания, когато хората са навън, жизнеността е по-висока, отколкото когато са вътре. Дори ако са в стая с растения, а не в стая без растения, те отчитат по-висока жизненост. Достъпът до прозорец повишава жизнеността и енергията. Така във всички аспекти по които изследват този въпрос откриват, че колкото по-голям е контактът с жива зелена природа, толкова по-високо е усещането за жизненост.
Разширявайки тези изследвания, Вайнщайн и колеги решават да проверят дали контактът с природата наред с удовлетворяването на потребностите, влияе и върху отношенията на хората с другите. Те провеждат серия експерименти, при които хората влизат в стая и попадат в ситуация, в която имат възможностда проявят щедрост към други участници в експеримента, или да проявят егоизъм и да получат награда (експериментална постановка, при която те можеха да вземат пари така, че останалите участници никога да не разберат). Тоест те могат да проявят свободно щедрост или не. Когато експериментът се провежда в стая с живи растения, хората се отнасят към другите участници по-щедро, отколкото в стая без живи растения и без прозорци. Природата по някакъв начин подпомага хората да бъдат по-социално ориентирани, да се свързват повече един с друг, а това, от своя страна, ги прави и по-щедри.
Всъщност виждаме, че когато хората са в природата, те се чувстват по-добре, преживяват по-голяма автономност, по-свързани са със себе си, повече в контакт със своите ценности и интереси, и също така се чувстват по-свързани с околния свят. Възможно е това да са някои от психологическите посредници, които обясняват защо природата има такъв ефект.
Това е интересно откритие, което се превръща в един от основните резултати на изследванията, насочени към подобряване на благополучието чрез теорията за самоопределението. Фокусът върху жизнеността отразява по-широкия интерес на ТСО към условията, които подпомагат пълноценното (евдемонично) функциониране на организма. Функциониране, което не „изразходва“ някакво ограничено количество енергия, а енергия, с която човек разполага и може автономно да насочи към лично значими цели. Емпиричните данни последователно демонстрират, че тази енергия се поддържа и възпроизвежда в среди, които уважават и подкрепят човешките потребности от автономност, компетентност и свързаност.
Weinstein, N., Przybylski, A. K., & Ryan, R. M. (2009). Can nature make us more caring? Effects of immersion in nature on intrinsic aspirations and generosity. Personality and Social Psychology Bulletin, 35(10), 1315–1329. https://doi.org/10.1177/0146167209341649
Ryan, R. M., & Frederick, C. (1997). On energy, personality, and health: Subjective vitality as a dynamic reflection of well-being. Journal of Personality, 65(3), 529–565. https://doi.org/10.1111/j.1467-6494.1997.tb00326.x
Gagné, M., Ryan, R. M., & Bargman, K. (2003). Autonomy support and need satisfaction in the motivation and well-being of gymnasts. Journal of Applied Sport Psychology, 15(4), 372–390. https://doi.org/10.1080/714044203
Muraven, M., Rosman, H., & Gagné, M. (2007). Lack of autonomy and self-control: Performance contingent rewards lead to greater depletion. Motivation and Emotion, 31, 322–330. https://doi.org/10.1007/s11031-007-9073-x
Muraven, M., Gagné, M., & Rosman, H. (2008). Helpful self-control: Autonomy support, vitality, and depletion. Journal of Experimental Social Psychology, 44(3), 573–585. https://doi.org/10.1016/j.jesp.2007.10.008