Ако съзнанието е темпорално по същност, а енергията за неговата динамика произтича от потребностите и мотивацията, то формата на динамичната му изява се основава върху начина му на възприятие и интерпретация на собственият му контекст. Това ни отвежда до особеностите и характеристиките на когнитивните процеси.

През последните двадесет години съвременната когнитивна наука преминава през период на фундаментална концептуална трансформация. Традиционната метафора за ума като „софтуерна програма”, който доминираше теоретичните възгледи, или поне нагласи, през втората половина на ХХ век, постепенно отстъпва място на далеч по-интегративна перспектива. Тази нова парадигма признава дълбоката функционална връзка и конститутивна взаимозависимост между когнитивните процеси, телесните състояния и контекста на заобикалящата индивида конкретна среда. Промяната е следствие на кумулативното натрупване на обширни емпирични доказателства от невронауката, експерименталната психология и когнитивната лингвистика.
Този текст си поставя за цел да представи общ несистематичен обзор и критичен преглед на теоретичните основи, емпиричните доказателства и практическите приложения на въплътената когниция (embodied cognition) като научна парадигма и изследователска програма. Ще бъдат анализирани ключовите механизми, чрез които телесните състояния модулират и конституират познавателните процеси. Ще бъде отделено внимание на ролята на симулационните механизми в разбирането на езика и абстрактните концепции, на невронните субстрати на социалното познание и емпатията, както и на приложението на тези открития за клиничната практика, образователните стратегии, когнитивната и психологията като цяло.

На първо място е нужно да се обърне внимание върху факта, че Embodied cognition представлява изследователска и концептуална програма за когницията: механизмите и способностите като възприятие, действие, внимание, памет, категоризация, език, решаване на задачи, използване на артефакти и т.н. По не напълно ясни причини обаче, в популярната литература в България се е установил превод под формата на „въплътено съзнание”, жертва на което нерядко стават и специалистите. Терминът „въплътено съзнание“ измества значението към съзнанието (consciousness), което във философията и психологията е различен проблемен пакет. Грешката в подобен превод не е терминологична, а концептуална. Тя води до подмяна на функционално-оперативното равнище, с което се ангажира програмата за въплътеното съзнание с феноменалното равнище, в което се разгръща съзнанието. Други течения като емерджентизма, а не концупцията за въплътена когниция, директно адресират съзнанието от тази перспектива, като обаче предложеното от тях спекулативно „обяснение“ на практика се свежда до това да бъде поставена една дума („емерджентност“) на мястото на реално обяснение, и после да бъде третирана като факт (като обяснение на условията за възможност чрез неща, които вече предполагат наличиетона тази възможност). Така или иначе тук не си поставяме за цел да разглеждаме и да адресираме по какъвто и да било начин „трудният проблем” за съзнанието, а развитието на строго научните концепции по отношение на въплътената когниция.

1. ИСТОРИЧЕСКИ И ТЕОРЕТИЧЕН КОНТЕКСТ

1.1. От дуализъм към интегративни модели

Историята на психологията като емпирична наука може да се концептуализира като продължителен и многопластов опит за преодоляване на дуализма между res cogitans (мислещата субстанция) и res extensa (протяжната субстанция). Декартовото разделение между ум и тяло, формулирано в „Медитации за първата философия“ (1641), установява тази практическа концептуална рамка, (философски положена още от Платон), която продължава да влияе на научното мислене дори след повече от три столетия.

През по-голямата част от ХХ век психологията е в състояние на своеобразна „гражданска война” между два методологични и епистемологични полюса. От една страна, спекулативните системи начело с психоанализата и нейните теоретични конструкти за несъзнаваното, предлагат богати феноменологични описания и клинични наблюдения. Тези подходи обаче рядко осигуряват емпирична верификация или фалсифицируеми хипотези (а в чист вид – никога) в смисъла, определен от К.Попър. От друга страна, като реакция на тази открита спекулативност, когнитивната революция на шейсетте години на миналия век предложи по-строг, научен модел, основан на софтуерната метафора на ума (Fodor, 1975; Newell & Simon, 1972; Pylyshyn, 1984). Според този подход когницията представлява манипулация на абстрактни, асемантични символи според формални синтактични правила, аналогично на начина, по който компютърът обработва информация чрез алгоритмични операции. Умът беше концептуализиран като компютърна програма, изпълняващ се върху хардуера на мозъка, като телесните и средовите фактори са разглеждани като периферни входове и изходи, несъществени за разбирането на централните когнитивни архитектури и процеси.

Класическият когнитивизъм дефинира функционална автономия на когнитивните процеси спрямо тяхната физическа реализация. Според този принцип едни и същи когнитивни състояния могат да бъдат реализирани в различни физически системи, което предполага, че изучаването на когницията не изисква задължително разбиране на нейните невронни или телесни основи.

1.2. Възникване на концепцията за въплътената когниция

През последните три десетилетия обаче се осъществи забележителен теоретичен и емпиричен синтез, който запазва позитивизма на научния подход, но радикално преосмисля отношението между тяло, мозък и среда (Varela, Thompson, & Rosch, 1991; Clark, 1997; Gallagher, 2005). Тази концептуална промяна е катализирана от синтеза на няколко теоретични и емпирични влияния.

Първо, развитието на коннекционистките и невронно-мрежовите модели трансформира разбирането на когницията от манипулация на дискретни символи към разпознаване на разпределени модели и вероятностни изводи (Rumelhart & McClelland, 1986; Elman, 1990). Мозъкът започна да бъде мислен не като логическа машина, изпълняваща формални операции, а като статистическа система, която непрекъснато актуализира вътрешни генеративни модели на света въз основа на сензорна информация и грешки в предсказването.

Второ, революцията в невроизобразяващите технологии като функционална магнитно-резонансна томография (fMRI), позитронно-емисионна томография (PET), магнитоенцефалография (MEG), електроенцефалография с висока плътност (hd EEG), позволи директно, неинвазивно наблюдение на мозъчната активност в реално време при изпълнение на когнитивни задачи. Тези технологии разкриха сложни функционални взаимодействия между различни невронни системи и демонстрираха, че традиционното разделение между сензорни, моторни и когнитивни области е прекалено опростено (Gazzaniga, Ivry, & Mangun, 2013; Kosslyn & Koenig, 1992).

Трето, натрупването на емпирични доказателства за „заземяването” на когницията в сензомоторните системи демонстрира, че абстрактното мислене не е изолирано от телесния опит, а е дълбоко вкоренено в него чрез механизми на симулация и реактивация (Barsalou, 1999, 2008; Wilson, 2002; Shapiro, 2011; Chemero, 2009).

Четвърто, философските анализи на феноменологичната традиция, особено работата на Мерло-Понти (1945/2012) за въплътеното възприятие и Хайдегер (1927/1962) за битието-в-света, предоставиха концептуални ресурси за преосмисляне на отношението между субект и свят отвъд картезианската рамка.

Към тези основни влияния се добавят и други важни перспективи: признаването на социалното взаимодействие като конститутивен, а не каузален елемент на когницията (Frith & Frith, 2012; Gallagher & Hutto, 2008), интегрирането на афективните и емоционалните процеси като централни за когнитивното функциониране (Barrett, 2017; Damasio, 1994), културната обусловеност на познавателните процеси и невронните архитектури (Kitayama & Cohen, 2007; Nisbett, 2003) и траекториите на развитието като динамични системи (Johnson, 2011; Thelen & Smith, 1994).

1.3. Основни тези на въплътената когниция

Въплътената когниция не представлява единна, монолитна теория, а по-скоро семейство от свързани изследователски програми и теоретични позиции. Wilson (2002) идентифицира шест основни тези, които характеризират различни версии на въплътената когниция:

1. Когницията е контекстуална – тя се разгръща в реални средови контексти, а не в абстрактни, декотекстуализирани условия.

2. Когницията е под времево натоварване – тя оперира в реално време и е чувствителна към темпоралните ограничения на взаимодействието със средата.

3. Средата може да бъде част от когнитивните процеси посредством външни ресурси; в по-умерените версии средата е необходим контекст и опора, без да се приема, че е част от самата система.

4. Когницията е насочена към действие; познавателните процеси са тясно свързани с регулирането и координацията на действието.

5. Офлайн когницията е телесно базирана – дори когато не взаимодействаме директно със средата, когнитивните процеси реактивират сензомоторни механизми и интероцептивни ресурси (в различна степен според теорията и задачата).

6. Когницията е въплътена – телесните състояния и характеристики са системно релевантни за когнитивните процеси; умерените версии ги разглеждат като важни каузални влияния, докато по-радикални позиции защитават по-конститутивна роля на тялото (и понякога на средата).

Различните теоретични позиции в рамките на въплътената когниция приемат различни комбинации от тези тези с различна степен на радикалност. Умерените версии разглеждат телесните фактори като важни каузални влияния върху когницията, докато радикалните версии твърдят, че когницията е конститутивно въплътена и не може да бъде адекватно разбрана независимо от тялото и средата (Shapiro, 2011; Chemero, 2009).

Тези акценти върху контекста, действието, времевите ограничения и ролята на телесните сигнали са релевантни и за приложните подходи в психологията и психотерапията. В следващи публикации ще се върнем към тази линия на мислене във връзка с ТПА, където централно място заемат контекстуалният анализ на поведението, ориентацията към действие и работата с преживявания „тук-и-сега“.

2. СЕНЗОМОТОРНО „ЗАЗЕМЯВАНЕ” НА КОГНИЦИЯТА

2.1. Теория на перцептивните символни системи и симулационна семантика

Теза на въплътената когниция е, че концептуалното знание, езиковото разбиране и абстрактното мислене се основават на симулационни механизми: частична (невронна или с нисък интензитет моторно-емоционална) реактивация на сензорните, моторните и афективните състояния, които са били активни по време на реалния опит с референтите на концепциите (Barsalou, 1999, 2008; Barsalou, 2016).

Теорията на перцептивните символни системи (Perceptual Symbol Systems Theory) на Barsalou (1999) предлага алтернатива на класическите сензорно независими символни теории. Според тази теория концептуалните репрезентации не са абстрактни символи, изолирани от перцептивните и моторните системи. Вместо това те са модално-специфични – запазват сензорно-моторните характеристики на опита и са разпределени в същите невронни системи, които обработват перцептивна и моторна информация. Когато някой ни описва сцена – как изглежда, как звучи, как мирише, ние не декодираме абстрактни символи чрез независими идеи. Вместо това активираме собствените си сензорни системи, за да симулираме описаното преживяване. Невроизобразяващите изследвания демонстрират, че когато четем думата „кафе“, се активират не само класическите езикови области (зоната на Брока в долната фронтална извивка и зоната на Вернике в горната темпорална извивка), но и онези, свързани с обработката на обонятелна информация в орбитофронталната кора (Barsalou, 2008; González et al., 2006; Simmons et al., 2005). По подобен начин, когато четем глаголи за действие като „хващам“, „ритам“ или „близвам“, се активират премоторната и моторната кора – същите области, които се включват при реалното изпълнение на тези действия (Pulvermüller, 2005; Hauk, Johnsrude, & Pulvermüller, 2004; Tettamanti et al., 2005). Това е незаобиколимо емпирично наблюдение: много изследвания показват, че разбирането на езика за действие включва частична симулация на самото действие в моторната система на наблюдателя. Разбира се, симулацията не е пряко възпроизвеждане на оригиналния опит. Тя е частична, схематична и може да бъде модулирана от контекста и задачата (Barsalou, 2009). Тя е активен конструктивен процес, който интегрира информация от различни модалности и епизоди, за да генерира ситуирани концептуализации, адаптирани към текущите цели и контекст.

Емпиричната подкрепа за симулационната семантика идва от множество експериментални парадигми. Изследванията на съвместимостта между действие и изречение (Action-Sentence Compatibility, ACE) демонстрират, че разбирането на изречения, описващи движения в определена посока, улеснява моторните отговори в същата посока и инхибира отговори в противоположната посока (Glenberg & Kaschak, 2002). Когато човек си представя (в ума си) как, да речем, един обект се завърта, мозъкът му работи по почти същия начин, както когато реално вижда този обект да се върти пред него. (Shepard & Metzler, 1971; Kosslyn, 1994).

2.2. Телесни състояния и афективна оценка

Състоянието на тялото оказва измеримо влияние върху когнитивните и афективните процеси. Този подход започва още с теорията на Джеймс-Ланге за емоциите (James, 1884), според която телесните промени предхождат и на практика създават емоционалното преживяване, а не са негови последици. Изследвания на Cacioppo, Priester и Berntson (1993) демонстрират, че движенията на приближаване, например приближаване на ръката към тялото, създават положителен афект и улесняват обработката на положителни стимули, докато движенията на отдалечаване на ръката от тялото, генерират отрицателен афект и улесняват обработката на негативни стимули. Тези телесни състояния не съпътстват емоциите, а буквално ги формират и модулират чрез механизми на афективна обратна връзка. Chen и Bargh (1999) разширяват тези открития, показвайки, че участници, които изпълняват движения на приближаване (дърпане на лост към себе си), по-бързо разпознават положителни стимули, докато тези, които изпълняват движения на отдалечаване (бутане на лост от себе си), по-бързо разпознават негативните стимули. Това предполага, че моторните действия активно участват в самия процес на оценка и влияят на скоростта и ефективността на когнитивната обработка.

Позицията на лицевата мускулатура също влияе върху емоционалното преживяване и когнитивната обработка – феномен, известен като хипотеза за лицевата обратна връзка (Facial Feedback Hypothesis). В експериментите на Strack, Martin и Stepper (1988) те молят участници да държат химикал в устата по начин, който или улеснява усмивка (химикалът се държи с устните, без да ги докосва, активирайки големият скулов мускул – zygomaticus major), или я инхибира (химикалът се държи само с устните). Участниците, чиято лицева мускулатура е в конфигурация, съответстваща на усмивка, оценяват комични материали като по-забавни, дори без да осъзнават манипулацията, или да имат съзнателно намерение да се усмихват.

Движенията на главата също модулират убедителността на съобщенията и формирането на нагласи. Wells и Petty (1980) установяват, че участници, които кимат утвърдително (вертикални движения на главата) по време на слушане на убедително съобщение, са по-склонни да бъдат убедени и да формират положителни нагласи, отколкото тези, които клатят глава отрицателно (хоризонтални движения). Този ефект възниква, понеже моторните действия, свързани с одобрение или неодобрение в социалния контекст, пряко влияят на обработката на информацията и оценката на аргументите.

Телесната поза също влияе на когнитивните и афективни процеси. Изследванията на Riskind и Gotay (1982) показват, че участници, които приемат изправена, разширена поза, демонстрират по-голяма устойчивост на стрес и по-положителен афект в сравнение с тези, които са застанали в свита, затворена поза. По-късните изследвания на т.нар. силова поза (power posing) предполагат, че този тип пози могат да влияят дори на хормоналните нива и рисковото поведение (Carney, Cuddy, & Yap, 2010), макар че тези наблюдения не са били надеждно репликирани в по-големи извадки (Ranehill et al., 2015). Въпреки противоречията относно хормоналните ефекти, има по-стабилни доказателства, че позата влияе на субективното чувство за сила и самоувереност (Cuddy, Schultz, & Fosse, 2018).

2.3. Температура и социално познание

Особено интригуващи са откритията относно връзката между физическа и социална топлина, които илюстрират как абстрактните концепции могат да бъдат заземени в конкретни сензорни преживявания. Williams и Bargh (2008) демонстрират, че участници, които държат топла напитка (кафе при 70°C), оценяват целеви личности като по-топли в социален смисъл – по-грижовни, по-щедри, по-дружелюбни, в сравнение с тези, които държат студена напитка (студено кафе при 4°C). Този ефект не е метафоричен или лингвистичен, а представлява директно влияние върху „абстрактните” концепции за социална близост и привързаност в конкретните сензорни преживявания на температура. Теоретична основа за тези ефекти се намира в теорията на концептуалната метафора на Lakoff и Johnson (1980, 1999), според която абстрактните концепции се разбират чрез систематично картографиране (mapping) от по-конкретни, телесно базирани домейни. Концептуалната метафора „ПРИВЪРЗАНОСТТА Е ТОПЛИНА“ не е откъсната лингвистична фигура, а отразява реално структуратата на нашето концептуално знание, което е формирано от ранния опит на физическа топлина в контекста на грижовни взаимоотношения (майката, която ни държи и ни топли).

Ijzerman и Semin (2009) разширяват тези открития, показвайки, че физическата температура на средата влияе върху възприятието на социална близост и дистанция. Участници в по-студена стая (18°C) оценяват социалните взаимоотношения като по-дистантни и по-малко интимни в сравнение с участници в по-топла стая (24°C). Освен това физическата изолация (социално изключване) води до по-ниска оценка на температурата на стаята и до по-голямо предпочитание към топли храни и напитки (Zhong & Leonardelli, 2008).

Тези реципрочни ефекти на влияние на физическата топлина върху социалното познание и на социалната изолация върху температурното възприятие предполагат, че физическата и социалната топлина споделят общи репрезентационни и невронни ресурси. Невроизобразяващите изследвания показват, че инсулата, която е отговорна за интероцептивната обработка на температурата, се активира също така при преживяване на социално изключване и при оценка на социалната топлина на другите (Eisenberger, Lieberman, & Williams, 2003; Inagaki & Eisenberger, 2013).

Подобни ефекти на метафорично заземяване са демонстрирани и за други концептуални домейни. Физическата тежест влияе на възприятието на важност и сериозност (Jostmann, Lakens, & Schubert, 2009). Физическата чистота влияе на моралните преценки (Schnall, Benton, & Harvey, 2008). Вертикалната позиция влияе на концепциите за власт и статус (Schubert, 2005). Тактилната текстура влияе на социалните преценки за грубост или гладкост на взаимодействията (Ackerman, Nocera, & Bargh, 2010).

Трябва все пок да се има предвид и фактът, че ефектите от този тип телесно „зареждане” (прайминг) варират по сила и надеждност, и се слъскват с проблем при репликацията – очевидно поне част от тях са чувствителни към контекста, измерването и аналитичните решения.

3. СИМУЛАЦИЯ, МЕНТАЛНИ ОБРАЗИ И ЕМОЦИОНАЛНО ПРЕЖИВЯВАНЕ

3.1. Симулация на бъдещи събития и проспективна когниция

Способността да симулираме бъдещи събития – епизодична проспекция или ментално пътуване във времето, е фундаментална за човешкото познание, планиране и вземане на решения (Schacter, Addis, & Buckner, 2007; Suddendorf & Corballis, 2007). Тази способност обаче може да генерира и значителен психологически дистрес, когато симулациите са негативни, дисфункционални или извън волевия контрол. Като пример може да вземем човек, който трябва да изнесе публична презентация. Много хора стават изключително тревожни предварително, не защото мислят абстрактно за събитието, а защото го симулират по начин, който активира същите невронни системи, които биха били активни в реалната ситуация. Те не просто си го представят отстрани, а го преживяват реално, сякаш присъстват в ситуацията. Представят си, че хората може да не харесат това, което казват, че ще забравят текста, че ще бъдат оценени негативно (Holmes & Mathews, 2010; Hirsch & Holmes, 2007).

Тъй като симулацията активира същите сензорни, моторни и афективни системи, които биха били активни в реалната ситуация, тя генерира емоционални и физиологични реакции, сравними с тези при действително изнасяне на презентация, която не върви добре. Индивидът го преживява реално в тялото си: учестено сърцебиене, потене, мускулна напрегнатост, стомашен дискомфорт, и това предизвиква емоции и стресови реакции, които реално се появяват и в истинската ситуация.

Невроизобразяващите изследвания демонстрират, че представянето на бъдещи събития активира много от същите мозъчни области, които се активират при припомняне на минали събития, включително медиалната префронтална кора, задната цингуларна кора, медиалната темпорална кора и хипокампуса – мрежа, известна като default mode network (Schacter et al., 2007; Buckner & Carroll, 2007). Това предполага, че епизодичната памет и проспективната симулация споделят общи конструктивни механизми.

Качеството и перспективата на менталните образи при симулация на бъдещи събития имат съществено значение за емоционалното въздействие. Образите от първо лице, при които индивидът вижда сцената от собствените си очи, генерират по-силни емоционални реакции в сравнение с образите от трето лице, при които индивидът вижда себе си отвън (Holmes, Coughtrey, & Connor, 2008). Тревожните индивиди имат тенденция да генерират повече негативни образи от първо лице за бъдещи социални ситуации, което засилва тревожността и избягващото поведение. 

3.2. Травматични спомени и интрузивни образи

При посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) хората преживяват отново травматичното събитие чрез интрузивни спомени и флашбекове – изпълняват непроизволна вътрешна симулация на миналото събитие, която не е странична или абстрактна, а изглежда напълно реална и настояща. Толкова реална, че могат да бъдат буквално обезсилени от преживяването да възпроизвеждат това, което се е случило преди (Brewin, Dalgleish, & Joseph, 1996; Ehlers & Clark, 2000; Brewin, 2014). Травматичните спомени не са съхранени като абстрактни семантични факти или като нормални автобиографични наративи. Те са кодирани предимно в сензорно-перцептивна форма като фрагменти от звуци, визуални образи, телесни усещания, миризми, вкусове. Тези фрагменти се активират от контекстуални сигнали (тригери или „спусъци”) и нахлуват в съзнанието като преживявания от настоящето, а не като спомени от миналото. Липсата на нормална автобиографична контекстуализация означава, че травматичният спомен не е интегриран в личната история като минало събитие, а продължава да се преживява като текуща заплаха (Ehlers & Clark, 2000).
Двойната репрезентационна теория на ПТСР (Dual Representation Theory) на Brewin и колеги (1996) определят два типа памет за травматични събития: вербално достъпна, или декларативна памет (verbally accessible memory, VAM), която може да бъде съзнателно припомнена и разказана, и ситуационно достъпна памет (situationally accessible memory, SAM), която съдържа сензорни и физиологични елементи и се активира автоматично от контекстуални сигнали. При ПТСР SAM е хиперактивна и слабо интегрирана с VAM, което води до интрузивни преживявания.

По-късната Теория на емоционалната обработка (Emotional Processing Theory) на Foa и Kozak (1986) и нейните разширения (Foa & Rothbaum, 1998) предполагат, че травматичните спомени са организирани като страхови структури в паметта, които съдържат информация за стимулите, отговорите и значенията. Тези структури се активират лесно и генерират силни емоционални и физиологични реакции.

Невроизобразяващите изследвания при ПТСР показват хиперактивност на амигдалата (структура, ангажирана основно в обработката на заплаха и страх) и хипоактивност на медиалната префронтална кора и хипокампуса (структури, важни за контекстуализация и регулация на емоционалните отговори) по време на припомняне на травматични спомени (Shin, Rauch, & Pitman, 2006; Liberzon & Sripada, 2008). Това предполага нарушен баланс между системите за детекция на заплаха и системите за регулация и контекстуализация.

4. ТЕРАПЕВТИЧНИ ПРИЛОЖЕНИЯ НА ВЪПЛЪТЕНАТА КОГНИЦИЯ

4.1. Преработване на образи

Разбирането на симулационните механизми на детайлно и специфично ниво отваря нови възможности за терапевтична интервенция. Техниката на преработване на образи включва активна модификация на травматични или дистресиращи ментални образи чрез въвеждане на нови елементи, перспективи или изходи (Holmes, Arntz, & Smucker, 2007; Arntz & Weertman, 1999).

Например, пациент с травматичен спомен от детството, при който е бил унижаван или злепоставян, може да бъде насърчен да си представи, че възрастната му версия влиза в сцената и защитава детето, конфронтира агресора или предоставя утеха и подкрепа на детето. Алтернативно, пациентът може да си представи, че сцената завършва по различен, по-адаптивен начин, например че детето получава подкрепа от друг възрастен, че успява да се защити, или че агресорът е спрян. Тази техника води до емоционална промяна чрез промяна на самата симулация и на значенията, които са кодирани в образа. Като се модифицира менталният образ, се променят и афективните състояния, които той активира, както и убежденията и схемите, които са свързани с него. Преработването на образи работи директно със сензорно-перцептивните и афективните компоненти на паметта, а не с абстрактните конструкции и целенасочено „осъзнаване”.

Изследванията показват, че преработването на образи е ефективно при широк спектър от разстройства и проблеми. При ПТСР то помага за трансформиране на травматичните спомени и намаляване на интрузивните преживявания (Grunert, Weis, Smucker, & Christianson, 2007). При социална тревожност то модифицира негативните образи на себе си в социални ситуации (Wild, Hackmann, & Clark, 2007, 2008). При депресия то преработва ранни негативни спомени, които поддържат негативните схеми за себе си (Wheatley et al., 2007). При нощни кошмари то трансформира съдържанието на кошмарите и намалява тяхната честота и интензивност (Krakow & Zadra, 2006). Мета-анализите потвърждават ефективността на преработването на образи като терапевтична техника. Morina и колеги (2017) анализират 27 изследвания и установяват значителни ефекти върху симптомите на ПТСР, депресия и тревожност. Изключително важно е обаче техниката да се прилага в безопасен терапевтичен контекст, с адекватна подготовка и стабилизация на пациента, особено при усложнена травма.

4.2. Десенсибилизация и преработване чрез движения на очите (EMDR)

Методът на десенсибилизация и преработване чрез движения на очите (Eye Movement Desensitization and Reprocessing, EMDR), разработен от Francine Shapiro (1989, 2001), използва билатерална стимулация, обикновено хоризонтални движения на очите, но също и алтернативни тактилни или звукови стимули по време на припомняне на травматични спомени.
Процедурата включва осем фази, но централният елемент е фазата на десенсибилизация, при която клиентът се фокусира върху травматичния спомен (образ, мисли, емоции, телесни усещания), докато едновременно следи с очите си пръста на терапевта, който се движи хоризонтално пред лицето му. След серия от движения на очите (обикновено 20-30 секунди), клиентът съобщава какво забелязва и процесът продължава, докато дистресът значително намалее.
Механизмът на действие на EMDR е бил предмет на значителни дебати и изследвания. Първоначалната теория на Shapiro (2001) за адаптивното обработване на информацията (Adaptive Information Processing, AIP) счита, че травмата нарушава нормалното обработване и интегриране на информацията, оставяйки спомените в дисфункционална, неинтегрирана форма. EMDR следователно улеснява преработването и интегрирането на тези спомени в адаптивни невронни мрежи.

По-късните изследвания предполагат, че механизмът вероятно по-скоро включва конкуренция за ресурсите на работната памет (van den Hout & Engelhard, 2012; Andrade, Kavanagh, & Baddeley, 1997). Движенията на очите натоварват визуално-пространствената работна памет, което намалява ресурсите, достъпни за поддържане на живостта и емоционалната интензивност на травматичните образи. Това води до намаляване на емоционалността на спомена и улеснява неговата реконсолидация в по-адаптивна форма.

Алтернативни обяснения включват ориентировъчен отговор, при който билатералната стимулация активира парасимпатиковата нервна система и намалява възбудата (Stickgold, 2002), както и междухемисферната комуникация и интеграция (Propper & Christman, 2008).

Независимо обаче от точния механизъм, емпиричните доказателства за ефективността на EMDR при ПТСР са значителни. Мета-анализите демонстрират ефективност, сравнима с тази на експозиционната терапия и когнитивно-поведенческата терапия, фокусирана върху травмата (Bisson et al., 2007; Chen et al., 2014). Световната здравна организация (WHO, 2013) и Американската психологическа асоциация (APA, 2017) препоръчват EMDR като ефективна терапия за ПТСР.

4.3. Практики на осъзнатост

Практиките на осъзнатост (mindfulness) култивират неоценъчно, приемащо осъзнаване на телесни усещания, мисли и емоции в настоящия момент (Kabat-Zinn, 1990, 2003). От гледна точка на въплътената когниция, осъзнатостта може да отдели автоматичните връзки между телесни състояния и когнитивни оценки, между сензорни входове и емоционални реакции. С други думи, вместо автоматично да интерпретираме учестеното сърцебиене като признак на опасност и да реагираме с тревожност и избягване, можем да го наблюдаваме като телесно усещане без да се идентифицираме с него или да реагираме автоматично. Вместо да се сливаме със съдържанието на тревожните мисли, можем да ги наблюдаваме като ментални събития, които идват и си отиват, без да ги приемаме за факти, за точни отражения на реалността.

Когнитивната терапия, базирана на осъзнатост (Mindfulness-Based Cognitive Therapy, MBCT), разработена от Segal, Williams и Teasdale (2002), интегрира практиките на такъв тип осъзнатост с елементи на когнитивно-поведенческата терапия. MBCT е специално проектирана за превенция на рецидиви при депресия и е демонстрирала значителна ефективност в множество рандомизирани контролирани изследвания (Piet & Hougaard, 2011; Kuyken et al., 2016). Механизмът на действие включва развитие на метакогнитивно осъзнаване или децентрирана перспектива – способност да се наблюдават мислите и емоциите като ментални събития, а не като факти или като дефиниращи характеристики на себе си (Teasdale et al., 2002). Това намалява когнитивната реактивност – тенденцията малки флуктуации в настроението да активират каскади от негативни мисли, нервно-хормонални събитя и да задействат депресивни епизоди.

Невроизобразяващите изследвания показват, че практиките на осъзнатост водят до структурни и функционални промени в мозъка. Мета-анализът на Fox и колеги (2014) идентифицира последователни промени в осем мозъчни региона, включително инсулата (интероцептивно осъзнаване), хипокампуса (памет и емоционална регулация), предната цингуларна кора (внимание и саморегулация) и темпоро-париеталната връзка (перспективно себевъзприятие и емпатия).

4.4. Соматично-ориентирани терапии

Соматично-ориентираните терапии работят директно с телесните състояния, сензомоторните модели и физиологичната регулация, за да трансформират травматични реакции и да възстановят капацитета за саморегулация (Ogden, Minton, & Pain, 2006; Levine, 2010; van der Kolk, 2014).

Сензомоторната психотерапия (Sensorimotor Psychotherapy), разработена от Pat Ogden и колеги (2006), интегрира когнитивни и емоционални техники с директна работа със сензомоторните процеси. Терапията помага на клиентите да осъзнаят телесните модели, свързани с травматични спомени – мускулно напрежение, задържано дишане, импулси за движение, защитни пози  и да ги модифицират чрез експериментиране с нови моторни действия. Например, клиент, който е преживял нападение и е бил обездвижен, може да има хронично мускулно напрежение в раменете и врата, свързана с неосъществения импулс да се защити или да избяга. Терапията може да включва постепенно изследване на този импулс, експериментиране със защитни движения в безопасен контекст и интегриране на нови моторни възможности. Това води до промяна не само в телесните модели, но и в чувството за агентност и способност за самозащита.

Соматичното преживяване на Peter Levine (2010) се фокусира върху завършването на прекъснати защитни реакции и освобождаването на „замразената“ енергия в нервната система. Според тази теория травмата възниква, когато естествените защитни реакции – борба или бягство, са блокирани и енергията, мобилизирана за действие, остава „заседнала“ в нервната система. Това води до хронична хипервъзбуда или дисоциация. Терапията включва постепенно освобождаване на тази енергия чрез внимателно проследяване на телесните усещания, работа с малки дози на активация, за да се избегне претоварване и улесняване на завършването на защитните движения. Клиентът може да изпита спонтанни треперения, промени в температурата, дълбоки въздишки или други признаци на освобождаване на напрежение и възстановяване на саморегулацията.

5. СОЦИАЛНО ПОЗНАНИЕ, ЕМПАТИЯ И НЕВРОННИ МЕХАНИЗМИ

5.1. Огледални неврони и разбиране на действията

Откритието на огледалните неврони при маймуни в началото на деветдесетте години от изследователската група на Giacomo Rizzolatti в Парма предоставя неврофизиологична основа за разбирането как наблюдението на действия активира моторни представяния (di Pellegrino et al., 1992; Gallese et al., 1996; Rizzolatti & Craighero, 2004). Тези неврони, първоначално открити в областта F5 на премоторната кора на маймуните, демонстрират забележително свойство: те се активират както когато животното изпълнява определено целенасочено действие (например хващане на обект), така и когато наблюдава друго животно или човек да изпълнява същото действие. Важно е да се отбележи, че огледалните неврони не реагират на произволни визуални стимули или движения, а именно на целенасочените действия – те кодират целта на действието, а не само неговата кинематика.

При хора функционалните еквиваленти на огледалната система са идентифицирани чрез невроизобразяващи изследвания в няколко области: долната фронтална извивка (еквивалент на F5 при маймуните), долната париетална кора, горната темпорална бразда и премоторната кора (Rizzolatti & Craighero, 2004; Molenberghs, Cunnington, & Mattingley, 2012). Тези области се активират както при изпълнение, така и при наблюдение на действия. Когато наблюдаваме някой да изпълнява действие, активираме собствените си моторни програми за това действие.  Тоест не просто разпознаваме визуален модел чрез абстрактна обработка, а симулираме действието в собствената си моторна система. Това предоставя директен, въплътен механизъм за разбиране на намеренията и целите на другите, разбираме действията им чрез картографиране върху собствения си моторен репертоар (Gallese & Goldman, 1998).

Изследванията с транскраниална магнитна стимулация (TMS) потвърждават тази интерпретация. Когато участниците наблюдават действия на чужда ръка, моторната възбудимост на съответните мускули на собствената им ръка се увеличава, измерена чрез моторно-евокирани потенциали (Fadiga et al., 1995). Това предполага, че наблюдението на действие активира моторната система по специфичен, соматотопично организиран начин.

Огледалната система играе важна роля не само в разбирането на действията, но и в имитацията, ученето чрез наблюдение и социалното познание. Нарушения в огледалната система са свързани с дефицити в социалното функциониране, включително при разстройства от аутистичния спектър, макар че точната природа на тази връзка остава предмет на изследване и дебат (Oberman & Ramachandran, 2007; Hamilton, 2013).

5.2. Емпатия и споделени невронни представяния

Емпатията – способността да разбираме и споделяме емоционалните състояния на другите, също се основава на симулационни механизми и споделени невронни активации (Decety & Jackson, 2004; Singer & Lamm, 2009; de Waal & Preston, 2017). Съвременните модели разграничават няколко компонента на емпатията: афективно споделяне (emotional contagion), емпатична загриженост (empathic concern) и когнитивно споделяне на перспектива (cognitive perspective-taking). Трябва да се подчертае, че емпатията не е тъждествена нито на чистото „емоционално заразяване“, нито на просоциални преживявания като състрадание, загриженост за другите и мотивация за помощ: последните често се разглеждат като отделни, макар и свързани, афективно-мотивационни състояния, които могат да възникнат на основата на емпатично разбиране, без непременно да включват силно споделяне на афект.

Когато виждаме някой да изпитва болка, се активират области в нашия собствен мозък, свързани с афективните компоненти на преживяването на болка, включително предната цингуларна кора (ACC) и предната инсула (Singer et al., 2004; Jackson, Meltzoff, & Decety, 2005). Активират се именно афективните, а не сензорните компоненти на съответните невронни мрежи – ние не усещаме болката в същата телесна локация, но преживяваме неприятното афективно качество на болката. Изследване на Singer и колеги (2004) използва парадигма, при която участниците получават болезнени електрически стимули в ръката, докато са в fMRI скенер. В други опити те наблюдават как техният партньор (присъстващ в същата стая) получава подобни болезнени стимули. Резултатите показват, че ACC и предната инсула се активират както когато участникът изпитва болка, така и когато наблюдава партньора си да изпитва болка. Степента на активация корелира с индивидуалните различия в емпатичните черти, измерени чрез въпросници.

Подобни данни са демонстрирани и за други емоции. Когато виждаме изражение на отвращение на лицето на някой друг, активира се нашата собствена инсула – структура, съществена за преживяването на отвращение (Wicker et al., 2003). Когато наблюдаваме някой да бъде докоснат, активират се соматосензорните области, които биха се активирали, ако ние самите бяхме докоснати (Keysers et al., 2004).

Разбирането на емоциите на другите не представлява абстрактен когнитивен процес на извод или теоретизиране, а включва частично реално споделяне на техните афективни състояния чрез активиране на нашите собствени емоционални системи. Тази споделена представа осигурява основата за емпатичен резонанс, социална свързаност и просоциално поведение. Същевременно степента и качеството на тази реакция могат да се различават: при някои условия афективното споделяне може да се преживее като личен дистрес и да доведе до отдръпване, докато при други да се трансформира в емпатична загриженост и състрадание, насочени към благополучието на другия.

Важно е обаче да се отбележи, че емпатията не е някакво рефлективно автоматично споделяне на емоции. Тя включва и регулаторни процеси, които модулират степента на емоционално споделяне и предотвратяват емоционално претоварване. Префронталните области, особено медиалната и вентролатералната префронтална кора, играят основна роля в регулирането на емпатичните отговори и в разграничаването между себе си и другия (Decety & Lamm, 2007).

5.3. Социална когниция, културни различия и невронна пластичност

Когнитивните способности, които притежаваме, са дълбоко социални по своята природа и функция. Те ни позволяват да координираме действия, да комуникираме намерения, да разбираме перспективи и да изграждаме сложни социални структури и институции. Опитът да се разбира когницията независимо от социалния свят все повече изглежда като фундаментална концептуална грешка (Frith & Frith, 2012; Tomasello, 2014).

Културата оформя не само съдържанието на нашите мисли и убеждения, но и самите когнитивни процеси и невронни архитектури. Изследванията в културната невронаука показват, че хора от т.нар. индивидуалистични (западни) и колективистични (източноазиатски) култури демонстрират различни модели на мозъчна активност при задачи, включващи авторефлективност, социално познание и дори базово визуално възприятие (Kitayama & Cohen, 2007; Han & Northoff, 2008; Chiao & Ambady, 2007).

Например, хора от източноазиатски култури показват по-голяма чувствителност към контекстуална информация при визуално възприятие и по-холистичен стил на обработка, докато хора от западни култури се фокусират повече върху централни обекти и демонстрират по-аналитичен стил (Nisbett & Miyamoto, 2005; Masuda & Nisbett, 2001). Тези различия директно се отразяват в различни модели на невронна активност в визуалните и системите на вниманието предполагайки, че културният опит формира самата организация на перцептивните и когнитивните системи.
При задачи за авторефлексия западните участници показват по-силна активация на медиалната префронтална кора (mPFC) когато мислят за себе си в сравнение с близки други, докато източноазиатските участници показват по-малка диференциация между себе си и близки други в тази област (Zhu et al., 2007). Това предполага, че културните концепции за себе си, независимо или взаимозависимо, са въплътени в различни невронни представяния.

Товя илюстрира същевременно и възможностите на невронната пластичност – способността на мозъка да се реорганизира в отговор на опита. Културният опит, натрупван през целия живот, формира невронните мрежи по начини, които отразяват специфичните изисквания и ценности на културната среда.

6. РАЗВИТИЕ, НЕВРОПЛАСТИЧНОСТ И СОЦИАЛНО СКЕЛЕ

Развитието на когнитивните способности през детството и юношеството илюстрира дълбоката интеграция между мозък, тяло и среда в динамичен, взаимодействащ процес. Невропластичността – способността на мозъка да се реорганизира структурно и функционално в отговор на опита, е особено изразена в ранните периоди на развитие, но продължава през целия живот (Johnson, 2011; Kolb & Gibb, 2011).

Критичните и сензитивни периоди за различни способности като език, зрение, социално познание, отразяват времевите прозорци, в които мозъкът е особено чувствителен към определени видове входна информация от средата и в които определени невронни системи преминават през интензивна реорганизация. Например, развитието на фонологичните категории на родния език през първата година от живота включва настройка на перцептивните системи към статистическите закономерности на езиковата среда (Kuhl, 2004; Werker & Tees, 1984). Новородените са способни да различават фонемни контрасти от всички езици, но тази универсална чувствителност постепенно се специализира към фонемите на родния език през първата година. До 12-месечна възраст бебетата губят способността да различават фонемни контрасти, които не са релевантни за техния роден език. Този процес на перцептивно стесняване отразява невронна специализация, при която мозъкът се настройва към статистическите закономерности на специфичната лингвистична среда (Kuhl et al., 2006).

Социалното скеле, или подкрепата, която възрастните и по-компетентните връстници предоставят на децата, за да разширят техните способности е фундаментален механизъм, чрез който културата оформя развиващия се мозък (Vygotsky, 1978; Wood, Bruner, & Ross, 1976). Концепцията на Виготски за зоната на проксималното развитие подчертава, че когнитивното развитие е социално ситуирано – децата развиват способности първо в социално взаимодействие с по-компетентни други, преди да ги интернализират като индивидуални компетенции.

Съвместното внимание – способността на бебето и грижещия се да споделят фокус на внимание върху определен обект или събитие, е определящ механизъм за ранното социално и когнитивно развитие (Tomasello, 1995; Mundy & Newell, 2007). То осигурява основа за езиково учене (детето научава думи за обекти, към които и то, и възрастният са насочени), за социално разбиране (детето научава какво е интересно или важно за другите) и за културна трансмисия.

Телесното развитие и моторните способности също играят роля в когнитивното развитие. Способността да пълзи и да ходи, трансформира пространственото познание и социалните взаимодействия на бебето (Campos et al., 2000). Способността да манипулира обекти улеснява разбирането на каузалност и физически свойства (Needham, 2000). Развитието на фината моторика на ръцете е свързано с развитието на езика и символичното мислене (Iverson, 2010).

7. ЕМОЦИИ, АФЕКТИВНИ ПРОЦЕСИ И ИНТЕРОЦЕПЦИЯ

7.1. Конструктивистка теория на емоциите

Съвременната теория на емоциите претърпя радикална трансформация от класическите базисни емоционални теории към конструктивистки подходи. Конструктивистката теория на емоциите, развита от Lisa Feldman Barrett (2017) и известна като теория на конструираните емоции (Theory of Constructed Emotion), предполага, че емоциите не са вродени, универсални модули със специфични невронни субстрати и израз, а конструкции, които мозъкът създава в момента.
Според тази теория емоциите възникват, когато мозъкът интегрира три вида информация: интероцептивни сигнали от тялото (сърдечна честота, дишане, мускулна напрегнатост, хормонални нива), екстероцептивна информация от средата (какво се случва около нас) и концептуално познание (как категоризираме и разбираме емоциите въз основа на предишен опит и културно учене).

Емоцията не е нещо, което ни „се случва“ като автоматична реакция на стимул; тя е нещо, което мозъкът ни активно конструира, за да осмисли сложни модели на телесни усещания в контекст. Това обяснява защо емоционалното преживяване е толкова вариабилно между индивидите и културите и защо концептуалното знание – как категоризираме и разбираме емоциите,  може да промени самото емоционално преживяване.

Например, учестеното сърцебиене може да бъде конструирано като тревожност в един контекст (преди изпит), като вълнение в друг контекст (преди приятно събитие) или като романтично привличане в трети контекст (при среща с привлекателен човек). Телесното състояние е подобно, но емоционалното преживяване е различно, защото мозъкът използва контекстуална информация и концептуално знание, за да конструира различни емоционални категории. Тази теория се подкрепя от невроизобразяващи мета-анализи, които показват, че няма специфични невронни „отпечатъци“ за базисните емоции (Lindquist et al., 2012). Вместо това различни емоционални категории се конструират от общи невронни мрежи, които се конфигурират по различни начини в зависимост от контекста и концептуалното знание.

Интероцепцията, възприятието на вътрешните телесни състояния, играе централна роля в конструирането на емоции (Craig, 2009; Barrett & Simmons, 2015). Инсулата, особено предната инсула, е определяща за интероцептивната обработка и за интегрирането на телесните сигнали с контекстуална информация. Индивидуалните различия в интероцептивната точност и осъзнатост са свързани и с различия в емоционалното преживяване и регулация.

7.2. Поливагална теория и автономна регулация

Поливагалната теория на Stephen Porges (2011) предлага друга важна перспектива за разбиране на връзката между телесните състояния, емоциите и социалното поведение, фокусирайки се върху ролята на автономната нервна система и особено на вагусния нерв.

Вагусният нерв (десетият черепномозъчен нерв) е основният компонент на парасимпатиковата нервна система и свързва мозъчния ствол с множество вътрешни органи, включително сърце, бели дробове, стомах и черва. Той играе основната роля в регулирането на сърдечната честота, дишането, храносмилането и други физиологични процеси.

Според поливагалната теория, която трябва да се отбележи, че е спорна, за момента с нееднозначна емпирична подкрепа за някои ключови твърдения, вагусната система не е единна, а се състои от два различни клона с различни еволюционни произходи и функции:

1. Вентралният вагален комплекс (VVC), който е филогенетично по-нов, миелинизиран клон, който инервира структурите над диафрагмата (сърце, бели дробове, лице, глава). Този клон поддържа състояние на социално ангажиране, спокойствие и безопасност. Той позволява гъвкава регулация на сърдечната честота и улеснява социална комуникация чрез контрол на лицевата експресия, вокализацията и слуха.

2. Дорзалният вагален комплекс (DVC) е филогенетично по-стар, немиелинизиран клон, който инервира структурите под диафрагмата (стомах, черва). Този клон се активира при крайна заплаха и води до имобилизация, замръзване, дисоциация и колапс.

Според поливагалната теория автономната нервна система оперира според йерархия на отговори на заплаха:

– При безопасност доминира вентралният вагус – социално ангажиране, спокойствие, възможност за връзка с другите.

– При умерена заплаха се активира симпатиковата нервна система – мобилизация, борба или бягство.

– При крайна заплаха или когато мобилизацията е невъзможна, се активира дорзалният вагус – имобилизация, замръзване, дисоциация.

Способността да регулираме тези състояния, да се успокояваме, когато сме възбудени (вагален спирачен механизъм), или да се мобилизираме, когато е необходимо, е фундаментална за психологическото здраве и социалното функциониране. Травмата може да нарушава тази регулация, водейки до хронична хипервъзбуда (симпатикова доминация) или до дисоциация и емоционално изтръпване (дорзална вагална доминация). Вагалният тонус, или степента на вагално влияние върху сърцето, измерена чрез измененията на сърдечната честота е индикатор за капацитета за саморегулация и е свързан с емоционална регулация, социална компетентност и психологическо здраве (Thayer & Lane, 2000; Porges, 2007).

8. ПРЕДИКТИВНО ПРОЦЕСИРАНЕ И КОГНИТИВНИ УМОЗАКЛЮЧЕНИЯ

Предиктивното процесиране (прогностична обработка) или предиктивното кодиране предлага обединяваща теоретична рамка за разбиране на възприятие, действие, познание и емоция (Clark, 2013, 2016; Friston, 2010; Hohwy, 2013). Според този подход мозъкът е предиктивна (прогностична) машина, която непрекъснато генерира прогнози за входящата сензорна информация и актуализира тези прогнози въз основа на грешки в предсказването (prediction errors).

Възприятието в тази перспектива не е пасивно приемане на информация отдолу нагоре, а активен процес на конструиране, при който мозъкът използва предишен опит и контекстуална информация, за да генерира прогнози отгоре надолу за сензорните входове. Това, което съзнателно възприемаме, е не сурова сензорна информация, а най-добрата хипотеза на мозъка за причините за тази информация. Когато прогнозите не съвпадат с действителните сензорни входове, възникват грешки в предсказването, които се разпространяват нагоре в йерархията и водят до актуализация на вътрешните модели. Този процес на минимизиране на грешките в предсказването е фундаментален принцип на мозъчната функция и може да се формализира математически чрез байесова инференция (или умозаключение – статистически и логически метод, при който се използва теоремата на Байес) и принципа на свободната енергия (Friston, 2010).

Действието също може да се разбира в рамките на предиктивното процесиране не като отговор на възприятие, а като начин за тестване и потвърждаване на прогнози. Вместо да генерираме моторни команди, ние генерираме прогнози за сензорните последици на действията, и тялото се движи, за да изпълни тези прогнози (активна инференция или умозаключение – процес на непрекъснато статистическо предвиждане и обновяване на вероятностите). Това обяснява как възприятие и действие са тясно интегрирани в сензомоторни цикли.
Емоцията може да се разбира като начинът, по който мозъкът представя прогнози за телесни състояния и тяхното значение за благополучието (Barrett, 2017; Seth, 2013). Интероцептивните прогнози, очакванията за вътрешни телесни състояния, са основополагащи за емоционалното преживяване. Когато има несъответствие между прогнозираните и действителните интероцептивни сигнали, това генерира афективни състояния, които мотивират действие за възстановяване на хомеостазата.

Симулацията под формата на активиране на сензорни, моторни и афективни системи при представяне или мислене, може да се разбира като форма на предиктивно процесиране (Barsalou, 2008). Когато симулираме бъдещо събитие, ние генерираме прогноза за това как ще бъде. Когато симулираме минало събитие, ние реконструираме прогнозите, които сме правили тогава. Когато разбираме език или абстрактни концепции, ние генерираме прогнози за сензорните и моторните състояния, които биха били свързани с тези концепции в конкретен опит.

8.1. Клинични приложения на предиктивното процесиране

Рамката на предиктивното процесиране предлага нови перспективи за разбиране на психопатологията и терапевтичните механизми (Clark, 2013; Barrett, 2017; Paulus, Feinstein, & Khalsa, 2019).

Тревожността може да се разбира като проблем на прекомерно или неточно предиктивно процесиране: мозъкът генерира прогнози за заплаха, които не съответстват на реалността, но които се чувстват като напълно реални, защото активират същите телесни системи, които биха били активирани при реална заплаха. Тревожните индивиди имат тенденция да придават по-голяма точност на прогнозите за заплаха и по-малка точност на сензорните доказателства, които противоречат на тези прогнози.

Депресията може да включва нарушения в способността да се генерират положителни прогнози за бъдещето или да се актуализират негативни прогнози въз основа на положителен опит. Депресивните индивиди могат да имат ригидни негативни прогнози за себе си, света и бъдещето (когнитивната триада на Beck), които са устойчиви на актуализация дори при противоречащи доказателства.

Травмата нарушава нормалното интегриране на спомени и прогнози, оставяйки фрагменти, които се активират като прогнози за настоящата заплаха, вместо да бъдат разпознати като спомени от миналото. Контекстуалните сигнали, които наподобяват травматичната ситуация, активират прогнози за заплаха и генерират силни емоционални и физиологични реакции.

Психозата и халюцинациите могат да се разбират като нарушения в баланса между прогнози отгоре надолу и сензорни доказателства отдолу нагоре. Когато прогнозите са прекалено силни или прекалено точни, те могат да доминират над сензорните входове, водейки до перцептивни преживявания, които не съответстват на външната реалност (Fletcher & Frith, 2009; Adams, Stephan, Brown, Frith, & Friston, 2013).

Интервенциите, които работят с тези механизми, могат да бъдат изключително ефективни. Експозиционната терапия помага на хората да актуализират неточни прогнози за заплаха чрез повторен опит, че очакваното катастрофално събитие в действителност не се случва (Craske et al., 2014). Когнитивната терапия помага на хората да идентифицират и модифицират дисфункционални прогнози и интерпретации. Практиките на осъзнатост култивират способността да се наблюдават прогнозите и интерпретациите като ментални конструкции, а не като факти. 

9. ПРИЛОЖЕНИЯ В ОБРАЗОВАНИЕТО

9.1. Въплътено учене и образователни стратегии

Принципите на въплътената когниция имат значителни приложения за образователната практика. Традиционният модел на обучение, който третира ученето като пасивно приемане на абстрактна информация, е несъвместим с разбирането, че когницията е дълбоко заземена в сензомоторният опит и ситуирана в контекст (Barsalou, 2008; Glenberg, 2010; Shapiro & Stolz, 2019).

Въплътеното учене (embodied learning) включва използването на физически действия, жестове, манипулация на обекти и пространствено движение, за да се улесни разбирането на абстрактни концепции. Изследванията показват, че жестовете не са епифеномени на мисленето, а активно участват в когнитивните процеси и улесняват ученето (Goldin-Meadow, 2011; Alibali & Nathan, 2012). Например, когато децата използват жестове, за да представят математически концепции, показвайки с ръце как се групират числа или как се балансира уравнение, те не просто илюстрират вече разбрани концепции. Жестовете помагат на децата да конструират и стабилизират нови разбирания. Учителите, които насърчават и моделират жестове, улесняват по-дълбоко разбиране (Cook, Mitchell, & Goldin-Meadow, 2008). Манипулативите в математическото образование – физически обекти като блокове, пръчици, геометрични форми, осигуряват конкретна, сензомоторна основа за абстрактни математически концепции. Изследванията показват, че използването на манипулативи улеснява разбирането, особено когато е съчетано с експлицитно свързване на физическите действия с абстрактните символи (Carbonneau, Marley, & Selig, 2013).

Пространственото движение и физическата активност също улесняват ученето. Децата, които физически се движат по числова линия, демонстрират по-добро разбиране на числови отношения (Fischer, Moeller, Bientzle, Cress, & Nuerk, 2011). Студенти, които физически моделират астрономични явления, например движейки се в кръг, за да симулират орбитата на Земята около Слънцето, демонстрират по-дълбоко разбиране на тези концепции (Lindgren & Johnson-Glenberg, 2013).

Ситуираното учене подчертава, че знанието не е абстрактно и декотекстуализирано, а е свързано с контекстите, в които е придобито и използвано (Lave & Wenger, 1991; Brown, Collins, & Duguid, 1989). Ученето е по-ефективно, когато се случва в автентични контексти, които наподобяват реалните ситуации, в които знанието ще бъде приложено. Това предполага необходимостта от проектно-базирано учене, стажове, симулации и други форми на автентична практика.

10. КРИТИЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ И МЕТОДОЛОГИЧНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Въпреки значителните емпирични доказателства и теоретичната привлекателност, въплътената когниция като изследователска програма среща и критики, както и методологични предизвикателства, които изискват внимателно разглеждане (Mahon & Caramazza, 2008; Dove, 2009; Goldinger, Papesh, Barnhart, Hansen, & Hout, 2016).

Първо, някои критици твърдят, че доказателствата за сензомоторна активация при когнитивни задачи не демонстрират, че тази активация е необходима или конститутивна за когницията, а може да бъде епифеноменална или да играе само подпомагаща роля (Mahon & Caramazza, 2008). Например, активацията на моторната кора при разбиране на глаголи за действие може да бъде автоматична асоциация, а не необходим компонент на разбирането. Изследванията с транскраниална магнитна стимулация (TMS), които временно нарушават моторната кора, показват смесени резултати относно това дали това нарушава разбирането на език за действие (Willems & Casasanto, 2011).

Второ, проблемът на символното заземяване не е напълно решен. Дори ако концепциите са частично заземени в сензомоторен опит, остава въпросът как се конструират абстрактни концепции, които нямат директни сензомоторни референти – концепции като истина, справедливост, демокрация, безкрайност (Dove, 2009, 2011). Теорията на концептуалната метафора предлага едно обяснение: абстрактните концепции се разбират чрез метафорично картографиране от конкретни домейни, но остава открит въпроса дали всички абстрактни концепции могат да бъдат редуцирани до такива картографирания.

Трето, методологичните предизвикателства включват проблеми с репликирането на някои данни. Кризата на репликирането в психологията засяга и изследванията на въплътената когниция. Например, ефектът на лицевата обратна връзка (Strack et al., 1988) не е надеждно репликиран в голям интер-лабораторен проект (Wagenmakers et al., 2016), макар че последващи анализи предполагат, че методологичните различия могат да обяснят неуспеха на репликацията (Strack, 2016).

Четвърто, теоретичната хетерогенност на въплътената когниция – фактът, че терминът обхваща много различни тези и изследователски програми, може да бъде както сила, така и слабост. От една страна, това позволява гъвкавост и интердисциплинарна интеграция. От друга страна, това може да води до концептуална неяснота и трудности при формулирането на фалсифицируеми хипотези (Wilson & Golonka, 2013).

Пето, културната и индивидуалната вариабилност в телесните преживявания и тяхното отношение към когницията изискват по-нюансирани модели. Не всички хора имат еднакъв сензомоторен опит – хора с различни телесни способности, сензорни нарушения или културни практики могат да развият различни когнитивни стратегии (Casasanto, 2009). Това предполага, че въплътената когниция не е универсална по един и същ начин за всички, а е вариабилна и адаптивна.

Тези критики и предизвикателства не опровергават въплътената когниция като изследователска програма, но подчертават необходимостта от по-прецизни теоретични формулировки, по-строги методологични стандарти и по-нюансирано разбиране на границите и условията на въплътените ефекти.

11. БЪДЕЩИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ НАПРАВЛЕНИЯ

Изследванията на въплътената когниция продължават да се развиват в множество обещаващи направления, които интегрират нови технологии, методологии и теоретични перспективи.

Първо, виртуалната и разширената реалност (VR/AR) предлагат нови възможности за изследване на въплътената когниция в контролирани, но средово валидни условия (Slater & Sanchez-Vives, 2016). VR позволява манипулиране на телесни представи, пространствени конфигурации и социални взаимодействия по начини, които са невъзможни в реалния свят. Например, изследванията на телесната илюзия (body ownership illusion) използват VR, за да изследват как мозъкът интегрира визуална, тактилна и проприоцептивна информация, за да конструира чувството за телесна собственост (Slater, Spanlang, Sanchez-Vives, & Blanke, 2010).

Второ, изкуственият интелект и роботиката предоставят платформи за тестване на теоретични модели на въплътената когниция (Pfeifer & Bongard, 2006; Lungarella, Metta, Pfeifer, & Sandini, 2003). Въплътените роботи, които имат сензорни и моторни системи и взаимодействат с физическата среда, демонстрират как когнитивни способности могат да възникнат от динамичното взаимодействие между тяло, мозък и среда, без необходимост от сложни вътрешни репрезентации.

Трето, невронауката на интероцепцията и нейната роля в емоция, съзнание и себе-представяне е бързо развиваща се област (Craig, 2009; Seth, 2013; Barrett & Simmons, 2015). Разбирането как мозъкът представя и регулира вътрешните телесни състояния и как това се свързва с психопатологията, отваря нови възможности за интервенции.

Четвърто, интеграцията на въплътената когниция с предиктивното процесиране и активната инференция предлага обединяваща теоретична рамка, която може да обясни широк спектър от феномени – от базисно възприятие до социално познание и психопатология (Clark, 2016; Friston, 2010). Тази интеграция е все още в ранен етап, но обещава по-формални, математически прецизни модели на въплътената когниция.

Пето, културната невронаука и изследванията на културната вариабилност в когнитивните процеси ще продължат да разширяват разбирането ни за това как културният опит оформя мозъка и когницията (Kitayama & Cohen, 2007; Han & Northoff, 2008). Това изисква по-голямо разнообразие в изследователските извадки и по-голяма чувствителност към културните контексти.

Шесто, приложните изследвания в клиничната практика, образованието и организационната психология ще продължат да тестват и усъвършенстват интервенции, базирани на принципите на въплътената когниция. Това включва разработване на нови терапевтични техники, образователни стратегии и организационни практики, както и строга оценка на тяхната ефективност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Концепцията за въплътена когниция представлява фундаментална промяна в разбирането на човешкото познание от абстрактна, неконтекстуална манипулация на символи, към динамично, ситуирано взаимодействие между тяло, мозък и среда. Тази промяна отразява натрупването на обширни емпирични доказателства от множество дисциплини. Изследванията, разгледани в настоящият текст, демонстрират, че телесните състояния не са периферни за когницията, а я конституират и модулират по систематичен начин. Симулационните механизми осигуряват основа за разбиране на език, концептуално знание и абстрактно мислене. Огледалните неврони и споделените невронни представяния предоставят невронни субстрати за социално познание и емпатия. Интероцепцията и автономната регулация са централни за емоционалното преживяване и психологическото здраве.
Практическите приложения на въплътената когниция в терапията и образованието демонстрират не само теоретичната валидност, но и клиничната и социалната релевантност на тази парадигма. Техники като преработване на образи, EMDR, практики на осъзнатост и соматично-ориентирани терапии използват принципи, които са съвместими с концепциите на въплътената когниция, за да трансформират дисфункционални модели и да възстановят психологическото благополучие.

Въпреки значителния прогрес остават важни теоретични въпроси и методологични предизвикателства. Необходими са по-прецизни модели на механизмите, чрез които телесните състояния влияят на когницията, по-строги методологични стандарти за репликиране и по-нюансирано разбиране на културната и индивидуалната вариабилност. Бъдещите изследвания, които интегрират нови технологии като виртуална реалност, формални модели като предиктивно процесиране и интердисциплинарни перспективи от невронауката, културалната психология и изкуствения интелект, обещават да задълбочат и разширят разбирането ни за въплътената природа на човешкото познание.

В крайна сметка въплътената когниция ни обръща внимание, че сме не изолирани мислещи умове, а въплътени същества, чието познание е дълбоко вкоренено в телесния опит, социалните взаимодействия и културните контексти.

Виготски, Л. С. (1982). Събрани съчинения в шест тома. Том 2: Проблеми на общата психология. София: Наука и изкуство. [Оригинална публикация 1934]
Лурия, А. Р. (1975). Основи на невропсихологията. София: Медицина и физкултура.
Узнадзе, Д. Н. (1966). Психологически изследвания. София: Наука и изкуство.
Barrett, L. F. (2017). How Emotions Are Made: The Secret Life of the Brain. Boston: Houghton Mifflin Harcourt.
Barsalou, L. W. (1999). Perceptual symbol systems. Behavioral and Brain Sciences, 22(4), 577-660.
Barsalou, L. W. (2008). Grounded cognition. Annual Review of Psychology, 59, 617-645.
Bisson, J. I., Ehlers, A., Matthews, R., Pilling, S., Richards, D., & Turner, S. (2007). Psychological treatments for chronic post-traumatic stress disorder: Systematic review and meta-analysis. British Journal of Psychiatry, 190(2), 97-104.
Brewin, C. R., Dalgleish, T., & Joseph, S. (1996). A dual representation theory of posttraumatic stress disorder. Psychological Review, 103(4), 670-686.
Cacioppo, J. T., Priester, J. R., & Berntson, G. G. (1993). Rudimentary determinants of attitudes: II. Arm flexion and extension have differential effects on attitudes. Journal of Personality and Social Psychology, 65(1), 5-17.
Carney, D. R., Cuddy, A. J., & Yap, A. J. (2015). Review and summary of research on the embodied effects of expansive (vs. contractive) nonverbal displays. Psychological Science, 26(5), 657-663.
Chen, M., & Bargh, J. A. (1999). Consequences of automatic evaluation: Immediate behavioral predispositions to approach or avoid the stimulus. Personality and Social Psychology Bulletin, 25(2), 215-224.
Clark, A. (1997). Being There: Putting Brain, Body, and World Together Again. Cambridge, MA: MIT Press.
Clark, A. (2013). Whatever next? Predictive brains, situated agents, and the future of cognitive science. Behavioral and Brain Sciences, 36(3), 181-204.
Craske, M. G., Treanor, M., Conway, C. C., Zbozinek, T., & Vervliet, B. (2014). Maximizing exposure therapy: An inhibitory learning approach. Behaviour Research and Therapy, 58, 10-23.
Decety, J., & Jackson, P. L. (2004). The functional architecture of human empathy. Behavioral and Cognitive Neuroscience Reviews, 3(2), 71-100.
di Pellegrino, G., Fadiga, L., Fogassi, L., Gallese, V., & Rizzolatti, G. (1992). Understanding motor events: A neurophysiological study. Experimental Brain Research, 91(1), 176-180.
Ehlers, A., & Clark, D. M. (2000). A cognitive model of posttraumatic stress disorder. Behaviour Research and Therapy, 38(4), 319-345.
Fodor, J. A. (1975). The Language of Thought. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Friston, K. (2010). The free-energy principle: A unified brain theory? Nature Reviews Neuroscience, 11(2), 127-138.
Frith, C. D., & Frith, U. (2012). Mechanisms of social cognition. Annual Review of Psychology, 63, 287-313.
Gazzaniga, M. S., Ivry, R. B., & Mangun, G. R. (2013). Cognitive Neuroscience: The Biology of the Mind (4th ed.). New York: W.W. Norton.
Goldin-Meadow, S. (2011). Learning through gesture. WIREs Cognitive Science, 2(6), 595-607.
González, J., Barros-Loscertales, A., Pulvermüller, F., Meseguer, V., Sanjuán, A., Belloch, V., & Ávila, C. (2006). Reading cinnamon activates olfactory brain regions. NeuroImage, 32(2), 906-912.
Han, S., & Northoff, G. (2008). Culture-sensitive neural substrates of human cognition: A transcultural neuroimaging approach. Nature Reviews Neuroscience, 9(8), 646-654.
Hauk, O., Johnsrude, I., & Pulvermüller, F. (2004). Somatotopic representation of action words in human motor and premotor cortex. Neuron, 41(2), 301-307.
Holmes, E. A., Arntz, A., & Smucker, M. R. (2007). Imagery rescripting in cognitive behaviour therapy: Images, treatment techniques and outcomes. Journal of Behavior Therapy and Experimental Psychiatry, 38(4), 297-305.
Holmes, E. A., & Mathews, A. (2010). Mental imagery in emotion and emotional disorders. Clinical Psychology Review, 30(3), 349-362.
Ijzerman, H., & Semin, G. R. (2009). The thermometer of social relations: Mapping social proximity on temperature. Psychological Science, 20(10), 1214-1220.
Johnson, M. H. (2011). Interactive specialization: A domain-general framework for human functional brain development? Developmental Cognitive Neuroscience, 1(1), 7-21.
Kabat-Zinn, J. (1990). Full Catastrophe Living: Using the Wisdom of Your Body and Mind to Face Stress, Pain, and Illness. New York: Delacorte.
Kitayama, S., & Cohen, D. (Eds.). (2007). Handbook of Cultural Psychology. New York: Guilford Press.
Kuhl, P. K. (2004). Early language acquisition: Cracking the speech code. Nature Reviews Neuroscience, 5(11), 831-843.
Lakoff, G., & Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh: The Embodied Mind and Its Challenge to Western Thought. New York: Basic Books.
Levine, P. A. (2010). In an Unspoken Voice: How the Body Releases Trauma and Restores Goodness. Berkeley, CA: North Atlantic Books.
Newell, A., & Simon, H. A. (1972). Human Problem Solving. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.
Nisbett, R. E., & Miyamoto, Y. (2005). The influence of culture: Holistic versus analytic perception. Trends in Cognitive Sciences, 9(10), 467-473.
Ogden, P., Minton, K., & Pain, C. (2006). Trauma and the Body: A Sensorimotor Approach to Psychotherapy. New York: W.W. Norton.
Porges, S. W. (2011). The Polyvagal Theory: Neurophysiological Foundations of Emotions, Attachment, Communication, and Self-Regulation. New York: W.W. Norton.
Pulvermüller, F. (2005). Brain mechanisms linking language and action. Nature Reviews Neuroscience, 6(7), 576-582.
Ranehill, E., Dreber, A., Johannesson, M., Leiberg, S., Sul, S., & Weber, R. A. (2015). Assessing the robustness of power posing: No effect on hormones and risk tolerance in a large sample of men and women. Psychological Science, 26(5), 653-656.
Rizzolatti, G., & Craighero, L. (2004). The mirror-neuron system. Annual Review of Neuroscience, 27, 169-192.
Rumelhart, D. E., & McClelland, J. L. (1986). Parallel Distributed Processing: Explorations in the Microstructure of Cognition (Vol. 1). Cambridge, MA: MIT Press.
Segal, Z. V., Williams, J. M. G., & Teasdale, J. D. (2002). Mindfulness-Based Cognitive Therapy for Depression: A New Approach to Preventing Relapse. New York: Guilford Press.
Shapiro, F. (2001). Eye Movement Desensitization and Reprocessing: Basic Principles, Protocols, and Procedures (2nd ed.). New York: Guilford Press.
Shapiro, L. (2011). Embodied Cognition. New York: Routledge.
Singer, T., Seymour, B., O'Doherty, J., Kaube, H., Dolan, R. J., & Frith, C. D. (2004). Empathy for pain involves the affective but not sensory components of pain. Science, 303(5661), 1157-1162.
Strack, F., Martin, L. L., & Stepper, S. (1988). Inhibiting and facilitating conditions of the human smile: A nonobtrusive test of the facial feedback hypothesis. Journal of Personality and Social Psychology, 54(5), 768-777.
van den Hout, M. A., & Engelhard, I. M. (2012). How does EMDR work? Journal of Experimental Psychopathology, 3(5), 724-738.
Varela, F. J., Thompson, E., & Rosch, E. (1991). The Embodied Mind: Cognitive Science and Human Experience. Cambridge, MA: MIT Press.
Vygotsky, L. S. (1978). Mind in Society: The Development of Higher Psychological Processes. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Wells, G. L., & Petty, R. E. (1980). The effects of overt head movements on persuasion: Compatibility and incompatibility of responses. Basic and Applied Social Psychology, 1(3), 219-230.
Wicker, B., Keysers, C., Plailly, J., Royet, J. P., Gallese, V., & Rizzolatti, G. (2003). Both of us disgusted in my insula: The common neural basis of seeing and feeling disgust. Neuron, 40(3), 655-664.
Williams, L. E., & Bargh, J. A. (2008). Experiencing physical warmth promotes interpersonal warmth. Science, 322(5901), 606-607.
Wilson, M. (2002). Six views of embodied cognition. Psychonomic Bulletin & Review, 9(4), 625-636.