Предходна публикация засегна възможността за концептуален мост между Теорията за самоопределението (ТСО) и Терапията на приемане и ангажираност (ТПА). В перспективата на ТСО насочена към мотивационнта сфера, откриваме богат език за автономната интернализация, интеграцията на идентичностни ангажименти и за условията, при които човек живее по-цялостно и по-автентично. ТПА в своята рамка на контекстуалната поведенческа наука от своя страна, предлага процесуален модел на психологическа гъвкавост и набор от клинични практики, които подпомагат човек да се отлепи от ригидни самоописания и да се ангажира с действие, съгласувано с ценности, въпреки страданието и вътрешна съпротива. В този мост “ценностите” и “автономността” изглеждат като естествена обща ос: ТСО говори за вътрешно приети и интегрирани ценности; ТПА говори за ценностно ориентирано действие като ключов механизъм за промяна.
Внимателният читател разбира се, е успял да улови на това място наличието на съществено теоретично напрежение. ТСО, дори когато подчертава динамичността на личността и активния интегративен характер на “аз”-а, най-малкото загатва за наличието на определена вътрешна ос, спрямо която се ориентира автентичността: има начини на живот, които “подхождат”, явяват се естествено присъщи на човека, които са съгласувани с интереси и ценности, и които се преживяват като жизненост. Има и начини на живот, които са по-скоро наложени, принудителни, и които носят напрежение, празнота или уязвима самооценка. В този дискурс “автентичност” не е функционален етикет; тя посочва към нещо субектно, към вътрешна интегративна реалност, която може да бъде адекватна на самата себе си или отдалечена от самата себе си. Това може да определим като един умерен есенциализъм: не като предполагане на метафизична субстанция, но като интуиция за субектна централност, устойчива времево кохерентност, която прави възможно да говорим за “истинността” на избора.
От другата страна стои контекстуалният функционализъм (КФ), метатеоретичната позиция, в която ТПА се самополага. КФ е крайно резервиран към всякакви твърдения за вътрешни същности и основания, които не могат да бъдат операционализирани като функционални отношения. “Аз”-ът тук не е център, който агентно полага смисъл, а перспектива и функция; “Аз-като-контекст” не е метафизично ядро, а начин на отнасяне към преживяванията, който променя тяхната власт над поведението. Ценностите не са онтологични принципи, а избирани направления, които организират ангажираното поведение и могат да се третират като вербални практики с определени последици. В този смисъл предходната статия макар да не го проблематизира, съдържа в себе си напрежението между едно артикулиране за “аз”-а, което загатва есенциалност (в ТСО регистъра), и едно артикулиране за човека, което съзнателно избягва (ако не ги отрича) есенциални ангажименти (в КФ регистъра). Тук искам да разгърна повече това напрежение, като отбележа, че това не става като намерение за критика на контекстуалния функционализъм, а като засрещане на КФ от континенталната традиция, (към която авторът принадлежи) във възела ТПА. Това е опит да се изартикулира как ТПА и КФ се явяват, когато ги мислим през екзистенциалните въпроси, въпросите за смислополагането, за темпоралността, за създаването на значенията, а не за отношението към създадените вече значения. В този смисъл текстът е не психологически, а философски и цели да изясни перспективата, от която практикуващият гледа на това, което вече прави, а не да предписва нови техники. Така че изложеното тук няма преки импликации в практическата работа в ТПА. Тук не се предлага друг тип интервенция спрямо ценностите, нито се препоръчва промяна в шестте процеса на гъвкавост. Това, което би се променило, е отношението: какво си мислим, че правим, когато работим с ценности; какво чуваме, когато клиентът говори за “значимо”; какво приемаме за първично: контекстът или хоризонтът на значимост; и как това влияе на нашата позиция на присъствие. Това е промяна от различен порядък: промяна на перспективата на практикуващия, а не на инструментариума или протокола му с други думи – преосмисляне на функцията в същият контекст.
За да разгънем напрежението, трябва да уточним нещо, което често се губи в популярните представи: в контекстуалния функционализъм “контекст” не е просто “външна ситуация”. Контекстът включва историята на научаване, възприетите социални и културни практики, вербалните правила, наличното подкрепление, както и телесните и афективните условия, при които поведението се случва. КФ е радикално антисубстанциалистки не защото отрича вътрешния живот, а защото отказва да го мисли като причина от друг онтологичен порядък. Вътрешните събития (мисли, емоции, усещания) са част от поведенческата действителност и могат да бъдат разглеждани според тяхната функция. Прагматичният критерий тук не е “какво е това в себе си”, а “как работи това в конкретен контекст”. От тази позиция изглежда естествено и ценностите да бъдат мислени като контекстуални: като вербални ориентации, които са научени и стабилизирани в биографията; като правила, които могат да увеличават устойчивостта и поведенческата гама; като начини човек да организира изборите си при неизбежен дискомфорт. Тази функционална перспектива има несъмнена клинична стойност. Тя пази терапията от морализаторстване или свободни спекулации. Пази я от това “ценностите” да се превърнат в “трябва”: “трябва да имам правилните ценности”, “трябва да действам по ценности, иначе съм провал”. Когато ценностите са видени като избор на направления и като практика, те могат да бъдат гъвкави и да служат на живота, вместо да го контролират. Парадоксално, но именно тази антиесенциалистка скромност прави ТПА често да изглежда по-човечен: тя не казва на клиента какъв “трябва да бъде”, а го кани да избере как иска да живее.
Трудно бихме могли да узнаем нещо за човека, без да познаваме първо неговите движещи сили. От една страна това са наличните у него потребности, подтици, а от друга страна това, към което той е насочен. Ако отъждествим неговата насоченост с определена крайна цел, към която е подтикван от потребностите, бихме рискували да го „заключим” в низ от хронологични отрязъци, което изглежда неправдоподобно от феноменологична гледна точка. ТПА разкъсва подобна дефиниция със своята концепция за ценностите като постоянни насоки, ориентири. Същевременно, когато говорим за ценности в екзистенциален смисъл, ние не говорим за предпочитания, или за подбрано направление. Говорим за нещо, което придава плътност и структура на света; за хоризонт, в който нещата се явяват като значими или безсмислени; за начин, по който ситуацията става “ситуация за мен”. В този смисъл ценностите не се преживяват като продукт на контекста, а като условие за това контекстът да съдържа значения. Светът не се среща първо като неутрален набор от факти, след което ние да му “приписваме” ценности. Светът се среща винаги вече като значим, като засягащ, като изискващ, като носещ възможности и опасности.
Субектността от тази гледна точка може да се разбира не като съвкупност от свойства, а като начин на разгръщане – по аналогията с жълъда, която дължим на Аристотел, и която е така популярна в ТСО. В ежедневието често мислим времето хронологично: ред на събитията, развитие, история на научаване, причини и следствия. Това е полезно и необходимо. Но има и друг тип време – време на навременността, на “точния момент”, на момента, който “узрява”, към който сме изначално насочени и който “изисква”. Тази темпоралност може да наречем кайротична (от гр. кайрос), за разлика от хронологичната (хронос). Хронос е времето на часовника и календара; кайрос е времето на значимостта, целта и смисъла на движението. В кайротичния регистър бъдещето е хоризонт на възможности с различна тежест. Миналото е натрупан смисъл, който оформя възможностите към бъдещето. Настоящето е място на призив: момент, в който човекът поема отговорност. Тази темпоралност не е съдържание на съзнанието. Тя е структуриращ принцип на преживяването: динамичният начин, по който животът се оцялостява, по който се определя значимостта, по който частните действия се подчиняват на по-широк хоризонт. Ако говорим за “смислополагаща субектност”, тя не е съдържателна същност, а именно такъв темпорално-организиращ аспект.
В този смисъл ценностите могат да бъдат мислени като насоченост на темпоралната кохерентност на субектността. Те дават единство на цялостното поведение не като външен морален закон, а като съ-принадлежащ хоризонт на значимост. Те подчиняват поведенческите фрагменти на цялостното не чрез осъзната, рационална директива, а като дадена линия на хоризонта, която организира множеството избори и откази.
Подчертавам разликата между рационализиране и смислополагане. Контекстуалният функционализъм много точно забелязва, дори чисто феноменологично, че мислещото съзнание най-често рационализира: създава правила, изгражда обяснения, истории, наративи, които не са непременно в контакт с непосредствената, и не само, реалност. Континенталната перспектива би добавила: смислополагането не е тъждествено на мисленето. Мислещото съзнание може да подрежда аргументи, но не то непременно подрежда значимостта. Подреждането на значимостта , темпоралната организация на това кое има тежест, често се случва преди мисълта, или по-точно: на равнище, което не е редуцируемо до съдържателни актове на рефлексия. То се изстрадва от съзнанието, но не се съзидава в него. Едва спрямо даденото му, мислещото съзнание прави превод, който може да е точен или да е защитен: “постъпвам така защото”, “това има такова значение”, “това е важно понеже”. Този превод е вторичен спрямо хоризонта, който му е предоставен.
Това позволява да мислим по-нюансирано и ролята на контекста. Контекстът не е без, той има реална тежест, защото именно съзнанието, а не по-дълбоката смислоорганизираща темпорална субектност (в това понятие не става дума за субстанциалност, а за феноменологично описание на темпорална, пред-дадена структура на преживяването) се среща със света. Съзнанието е това, което й „предоставя” света, така както го интерпретира, а интерпретацията се влияе от до този момент положените смисли – т.е. налице е двупосочно взаимообуславяне, в което съзнанието съ-агентства със субектността. Светът предоставя образите, ситуациите, социалните сценарии, ограниченията и възможностите. Контекстът е материалът, който съзнанието “внася” в този център. Но това съучастие не означава, че контекстът е източникът на хоризонта. Аз-като-контекст не е съдържание, но смислополагащата субектност също не е съдържание. Разликата е, че в ТПА Аз-като-контекст е формулиран като функционална перспектива: наблюдаваща позиция, която позволява мислите и емоциите да бъдат удържани за съзнанието като събития, а не като факти или идентичностни дефиниции. Това е прагматична формулировка, която избягва онтологични претенции. В континенталния прочит Аз-като-контекст преживяванията могат да бъдат мислени като приближаване на съзнанието към темпорално-кайротичната смислополагаща субектност: не като откриване на “вътрешно ядро”, а като разхлабване на залепването към съдържанията, което позволява хоризонтът на значимост да стане по-достъпен. Това приближаване не води до сливане, а и едва ли може да води: хоризонтът не се формира в обхвата на съзнанието, а му се предоставя като условие за явяването на предмети и значимости по изключителен (доколкото ни е известно) за човека начин.
Оттук следва и най-деликатната точка в разговора за ценностите в ТПА. Ако ценностите се мислят само функционално като избирани направления, има риск (особено в популярни и опростени версии на ТПА) те да се сведат до вид рационален списък: “кое е важно за мен”, “в кои области искам да се развивам”, “какъв човек искам да бъда”. (Разбиране, характерно за класическата КПТ, от което ТПА се отдалечава). Тези упражнения са полезни, но ценностите не винаги се “избират” като свободно предпочитание; те често се разпознават като призив. Те са артикулация на вече налична насоченост, която не е произведена от съзнанието като проект, а е темпорално преживявана като хоризонт. Това не отменя избора, напротив, изборът става още по-реален, защото вече не е избор между еквивалентни опции, а поемане на отговорност пред времевостта. Времевост, която е екзистенциално ограничена, и същевременно кайротично дефицитна. В този смисъл ТПА може да бъде преживяно и като дисциплина на отговорността: да различиш рационализацията от хоризонта, външното правило и значение от същностният призив, инертността от автентичността. Така достигаме до напрежението между ТСО и КФ. ТСО, когато говори за автентичност и интеграция, се движи близо до тази идея за хоризонт и за наличната вътрешна ос. КФ, когато говори за Аз-като-контекст и за ценности-като-практика, се движи близо до идеята за перспектива и функция. И двете могат да работят клинично, но предполагат различни антропологии. Ако ТСО бъде прочетена “по-континентално”, автономната интернализация се превръща във форма на самоудържане към хоризонта на значимост. Ако пък ТПА бъде прочетен “по-континентално”, ценностната работа не е просто когнитивно изясняване, а артикулация на кайротичното. Ако ТСО бъде прочетена “по-КФ”, автентичността може да се мисли като функционален показател за интеграция на регулацията и удовлетворяване на нуждите. В класическата КПТ, хоризонтът се превежда като устойчиви вербални мрежи, които организират поведение.
И тук можем да се поставим въпроса: “има ли напрежение в идеята за ценностите в контекстуалния функционализъм?” Да, има ако под “ценности” разбираме не избирани поведенчески направления, а смислополагащ темпорален хоризонт, който определя интерпретацията на контекста. Тогава изглежда, че ценностите не са контекстуални в смисъла “определени от контекста”, а по-скоро са това, което прави контекста значим. Без да се поставя директна теза (в настоящите рамки) за отделен онтологичен източник на смисъла, това изсветлява начина, по който значимостта се преживява преди тя да бъде вербализирана и включена във функционални отношения. Контекстът има реална тежест, защото той е материалът на срещата и формата на възможното; съзнанието съучаства, защото именува, разказва и планира; но хоризонтът на значимост: темпорално-кайротичният организиращ аспект на субектността, агенства активно в своята организация на тежестта и посоката. И именно в тази организация ценностите са първични не като съдържание, а като структура: структура на насоченост, която после се превежда в думи и действия и едва тогава става достъпна за терапевтична работа. ТПА, разгледан от тази перспектива, не се “опровергава”, а се осветлява: неговите практики на дефузия, присъствие и Аз-като-контекст могат да се мислят като условия за по-точно разбиранена хоризонта, а работата с ценности като дисциплина на отношения към навременността, а не само като когнитивно изясняване на предпочитания. Какво печелим от подобна перспектива, ако самата картина по никакъв начин не се променя? Единствено една по-точна феноменология на преживяването на ценностите в случай, че това има значение за нас. Освен това възможност за поставяне на по-широк кръг от въпроси, които разбира се са далеч от обхвата на настоящата публикация , някои от които биха били например как различаваме автентичният призив от патологията; какви са възможните модуси на кайротичната насоченост; са ли автономността и компетентността инструментални, а не есенциални потребности; и ако да, то за какво говори очевидно много по-свободната вариативност на вътрешните отношения към свързаността.
Ryan, R. M., & Deci, E. L. (2017). Self-determination theory: Basic psychological needs in motivation, development, and wellness. Guilford Press.
Weinstein, N., Przybylski, A. K., & Ryan, R. M. (2012). The index of autonomous functioning: Development of a scale of human autonomy. Journal of Research in Personality, 46(4), 397–413.
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (2012). Acceptance and commitment therapy: The process and practice of mindful change (2nd ed.). Guilford Press.
Pepper, S. C. (1942). World hypotheses: A study in evidence. University of California Press.
Hayes, S. C. (1993). Analytic goals and the varieties of scientific contextualism. In S. C. Hayes, L. J. Hayes, H. W. Reese, & T. R. Sarbin (Eds.), Varieties of scientific contextualism. Context Press.
Hayes, S. C., Barnes-Holmes, D., & Roche, B. (2001). Relational frame theory: A post-Skinnerian account of human language and cognition. Kluwer Academic/Plenum Publishers.