[това е четвъртата статия от цикъла, посветен на ТПА. третата може да откриете тук]
Както вече стана ясно, Терапията на приемането и ангажираността почива върху модел, описващ шест взаимосвързани психологически процеса, чието интегрирано функциониране определя равнището на психологическа гъвкавост на индивида (т.нар. хексафлекс модел) (Hayes, Strosahl & Wilson, 1999; Hayes, Luoma, Bond, Masuda & Lillis, 2006). Тези процеси са: приемане, когнитивно отделяне, контакт с настоящия момент, Аз-ът като контекст, ценности и ангажирано действие. Те не са йерархично наредени и не функционират изолирано, а се преплитат и усилват взаимно в терапевтичния процес. Всяка интервенция, насочена към един от тях, неизбежно резонира и в останалите. Настоящата публикация се фокусира върху процеса, известен като „Аз-ът като контекст“, който предоставя онова по-широко усещане за себе си, от което произтичат приемането, когнитивното отделяне и ценностно ориентираното действие (Hayes, 2008; Villatte, Villatte & Hayes, 2016). Значимостта на тази концепция нараства в контекста на последните мета-аналитични прегледи, потвърждаващи ефикасността на ТПА при множество рандомизирани контролирани изследвания (Rutschmann, Romanczuk-Seiferth, Gloster & Richter, 2024), а психологическата гъвкавост се утвърждава като трансдиагностична процесна променлива с измеримо влияние върху симптоматиката, качеството на живот и общото функциониране.
В рамките на ТПА се разграничават два основни начина, по които хората преживяват себе си. Първият е „Аз-ът като съдържание“, известен също като концептуализиран Аз. При него индивидът отъждествява своята идентичност с конкретни мисли, чувства, роли, спомени и истории за себе си. Изреченията „Аз съм тревожен човек“, „Аз съм неуспял“, „Аз съм психолог“ или „Аз съм жертва“ са типични прояви на тази форма на самоотнасяне. Проблемът не е в самото съдържание, а в степента на сливане с него: когато идентичността се свежда до определен набор от вербални дефиниции, тя става ригидна и уязвима. Всяко събитие, което застрашава тези дефиниции, се преживява като екзистенциална заплаха.
Вторият начин е „Аз-ът като контекст“, известен и като наблюдаващия Аз. Той представлява онова устойчиво, непрекъснато усещане за себе си, което не се изчерпва с никое конкретно съдържание, а е именно пространството, в което всяко съдържание се появява и изчезва. Това е перспективата, от която се наблюдават мислите, а не самите мисли; усещането, което забелязва емоцията, а не самата емоция. В Теорията за релационните рамки, която стои в основата на ТПА, тази перспектива се описва чрез перспективни отношения като „Аз/Ти“, „Тук/Там“ и „Сега/Тогава“, чрез които се изгражда усещането за непрекъснатост на себе си във времето и пространството (McHugh, Stewart & Almada, 2019; Foody, Barnes-Holmes, Barnes-Holmes & Luciano, 2013). Емпиричните изследвания в областта на перспективното рамкиране показват, че способността за заемане на перспективата на наблюдаващия Аз се развива постепенно в хода на онтогенезата и може да бъде целенасочено тренирана чрез структурирани протоколи. Изследванията на Хемпкин, Сивараман и Барнс-Холмс (2024) преглеждат доказателствата за перспективното релационно реагиране при различни популации и потвърждават, че тренирането на перспективните рамки е свързано с подобрена способност за заемане на гледната точка на другия, макар и с известни ограничения по отношение на генерализацията към различни задачи за перспективно мислене (Taylor, Sargisson & Edwards, 2023). Тези открития имат пряко значение за клиничната практика: те предполагат, че работата с наблюдаващия Аз изисква многократно преживелищно излагане, а не само концептуално разбиране.
Изследванията показват също, че способността да се заема перспективата на наблюдаващия Аз е свързана с по-висока степен на психологическа гъвкавост, по-ниски нива на тревожност и депресия, по-добра емоционална регулация и по-голяма устойчивост при стрес (Zettle, Rains & Hayes, 2011; Levin, Hildebrandt, Lillis & Hayes, 2012). Мета-аналитичните прегледи на ефективността на ТПА последователно демонстрират умерени до силни ефекти при широк спектър от клинични проблеми, включително тревожни разстройства, депресия, хронична болка и обсесивно-компулсивни симптоми (A-Tjak et al., 2015; Öst, 2014; Ruiz, 2012). Прегледът на Глостър и сътрудници (2020), обхващащ двадесет мета-анализа, заключи, че ТПА е еднакво ефективна с утвърдените доказателствено базирани лечения и превъзхожда неактивните контролни условия при всички изследвани клинични категории. Скорошното трансдиагностично изследване на Ручман и сътрудници (2024) при 90 пациенти на психиатричен дневен стационар установи значимо нарастване на психологическата гъвкавост от приема до изписването (d = .43) и до тримесечното проследяване (d = .54), като тази промяна корелира значимо с намаляване на симптоматиката (r = .60–.83) и подобряване на качеството на живот (r = -.43 до -.75).
Психологическата гъвкавост и дефинициите на Аза
Когато усещането за себе си е твърде тясно, адаптацията към промяната се затруднява значително. Представете си дърво с плитки корени: при тихо време то изглежда стабилно, но при първия силен вятър се накланя опасно. Дълбоко вкоренено дърво, напротив, може да се огъва, без да се чупи. По аналогия, широкото усещане за Аза позволява на индивида да преживява трудни мисли и емоции, без да бъде сломен от тях. За пример може да послужи пенсионирането и кризата, която може да предизвика прекомерното отъждествяване с професионалната роля. Хора, изградили идентичността си изцяло около професионалната си функция, нерядко преживяват дълбока дезориентация след края на трудовата си кариера. Изследванията в областта на психологията на прехода потвърждават, че загубата на ролева идентичност е значим предиктор на депресивна симптоматика в периода след пенсиониране (Wang, 2007; Pinquart & Schindler, 2007). Подобна динамика се наблюдава и при спортисти след края на активната им кариера, при родители след „синдрома на празното гнездо“ и при всеки, чиято самооценка е изградена върху постижения, статус , одобрение от другите, или изобщо някаква понятийна концепция за себе си. Общото между тези ситуации е, че идентичността е вложена изцяло в определена роля или функция, а когато тя отпадне, усещането за себе си се срива заедно с нея.
Самооценката, основана на постижения или социално сравнение, е по природа нестабилна. Тя се покачва при успех и пада при неуспех, оставяйки индивида в постоянна зависимост от външни потвърждения. Изследванията на Кернис(2003) разграничават „крехката“ от „сигурната“ самооценка и показват, че именно крехката самооценка е свързана с по-голяма реактивност, защити и психологическа уязвимост. ТПА предлага алтернатива: вместо да се стремим към по-висока или по-стабилна самооценка, можем да разширим самото усещане за Аза до степен, в която конкретните оценки губят своята екзистенциална тежест. Мета-аналитичното изследване на Онг, Бартел и Хофман (2024), обхващащо 151 проучвания, установява значима обратна корелация между психологическата негъвкавост и благополучието (r = -.47), което подкрепя позицията на ТПА, че именно ригидното самоотнасяне, а не конкретното съдържание на мислите, е основният предиктор на страданието.
Метафората за шахматната дъска
Сред метафорите, използвани в ТПА за илюстриране на Аз-ът като контекст, метафората за шахматната дъска е може би най-разпространената (Hayes, Strosahl & Wilson, 2012). Тя съдържа в себе си цялата концептуална архитектура на процеса.
Представете си шахматна партия в разгара си. Черните и белите фигури се сблъскват, всяка страна се стреми да надвие другата. Ако се отъждествите с едната страна, вие сте вътре в битката: тревожите се за всеки ход, радвате се при всяка взета фигура, страдате при всяка загуба. Вниманието ви е изцяло погълнато от тактическата игра. Това е Аз-ът като съдържание: идентифицирате се с конкретни мисли, емоции или роли и ги преживявате като самата си същност. Сега обаче помислете за шахматната дъска. Тя е контекстът, в който се разиграва цялата игра. Без нея нямаше да има никаква игра, нито ходове, нито победа, нито загуба. И въпреки това дъската не е засегната от изхода на партията. Тя не взема страна. Тя не е уязвена, когато фигура бива взета. Тя просто е там, устойчива и неизменна, докато играта се разгръща върху нея.
В тази метафора Аз-ът е дъската. Мислите, чувствата, спомените и ролите са фигурите. Те са реални, те са ваши, те се движат и взаимодействат. Но вие сте нещо повече от всяка отделна фигура и дори от цялата им съвкупност. Когато можете да се свържете с тази перспектива, вие не се нуждаете да „победите“ негативните мисли или да „прогоните“ неприятните емоции. Можете просто да наблюдавате как играта се разгръща, без да бъдете изхвърлени от равновесие от нея.
Нека отбележим, че тази метафора не призовава към безразличие или дистанцираност. Напротив, тя предполага пълно присъствие при играта, но от позицията на по-широко усещане за себе си. Разликата между дисоциацията и наблюдаващия Аз е същностна: дисоциацията е защитно откъсване от преживяването, докато наблюдаващият Аз е пълно, осъзнато присъствие при него, без сливане с него (Villatte et al., 2016). Терапевтът трябва да е особено внимателен при работа с клиенти с травматична история, при които дисоциативните механизми могат да имитират повърхностно наблюдаващата позиция, без да я представляват функционално.
Ще се спрем повече на това по-късно, но си заслужава да отбележим, че Аз-ът като контекст, способността да разграничим себе си от преминаващите преживявания, далеч не означава „отттегляне” от калейдоскопа на „илюзорниата действителност” по посока на безметежното „абсолютно битие”. Подобна нагласа е не по-малко от абсолютизация на преживелищното избягване. Нерядко това, което в поп-културата се обозначава като техники на осъзнатост, или майндфулнес, безкритично се насочва към една подобна перспектива, която е чужда на същността на ТПА. Осъзнатостта в ТПА е човешко поведение със съзнателен контрол над вниманието, много по близко до средновековното meditatio, отколкото до съвременното западно разбиране за източни духовни практики. Себе-разграничаването от потока на мислите и преживяванията, раз-познаването на действителността като непрекъснат взаимосвързан поток, няма за цел оттегляне от „илюзията” в някакъв символичен акт на отхвърляне на акта на сътворението, нито премахване на отговорността към Битието. Тя се измества от това „какъв съм” към това „какво отношение имам към това, което преживявам” и „какво реално ще сторя в ангажирано действие сега”. В ТПА Аз-ът като контекст представлява функционална перспектива – начин на отнасяне към вътрешния опит, който увеличава гъвкавостта и определя действието, ангажирано по посока на ценностите.
Голяма част от психологическото страдание произтича именно от прекомерното сливане с концептуализирания Аз. Когато клиентът казва „Аз съм депресиран“, той не описва някакво своя преживяване, а декларира идентичност. Депресията вече не е нещо, което той има, а нещо, което той е. Тази езикова и когнитивна операция има своите последствия: тя прави промяната по-трудна, защото промяната на депресията би означавала промяна на самата идентичност.
Изследванията в областта на когнитивната наука и психолингвистиката показват, че начинът, по който хората говорят за себе си, оказва измеримо влияние върху тяхното психологическо функциониране. Употребата на дистанцирано самоотнасяне, например говоренето за себе си в трето лице, или с известна дистанция, е свързана с по-добра емоционална регулация и по-адаптивно справяне (Kross et al., 2014; Moser et al., 2017). Изследването на Мозер и сътрудници (2017) с използване на ЕЕГ и фМРИ установява, че самоотнасянето в трето лице улеснява емоционалната регулация, без да ангажира когнитивния контрол, което предполага, че то представлява ефективен и когнитивно икономичен механизъм. Тези открития са в съответствие с теоретичните принципи на ТПА относно ролята на езика в психологическото страдание.
Диагностичните етикети също представляват деликатен аспект на тази проблематика. Когато терапевтите говорят за „своя шизофреник“ или „своя граничен пациент“, те не само редуцират сложна личност до диагностична категория, но и несъзнателно структурират терапевтичното взаимодействие около тази редукция. Изследванията в областта на стигматизацията показват, че диагностичните етикети могат да имат дълготрайни негативни ефекти върху самовъзприятието на пациентите, тяхната мотивация за лечение и социалното им функциониране (Corrigan, 2007; Corrigan, Roe & Tsang, 2011). Езикът, с който терапевтите описват своите пациенти, дори в контексти, в които клиентите не присъстват, формира терапевтичната нагласа и неизбежно се отразява в качеството на терапевтичния контакт.
Терапевтичен език и моделиране
Прилагането на принципа „Аз-ът като контекст“ в терапевтичната практика не изисква непременно използването на специална терминология. Адаптирането на езика към конкретния клиент е силно препоръчително. Някои клиенти, запознати с литературата на ТПА, могат да работят директно с понятия като „наблюдаващ Аз“ или „концептуализиран Аз“, поне за България обаче, това би било изключителна рядкост. За клиенти без такъв контекст същите принципи могат да бъдат предадени чрез описателен език, метафори и преживелищни упражнения. Терапевтичният език, насочен към разширяване на усещането за Аза, може да бъде изненадващо прост. Изречението „Преживели сте много неща през годините“ съдържа в себе си фино, но важно разграничение: то позиционира клиента като субект, преживял определени събития, а не като обект, дефиниран от тях. Разликата между „Вие сте тревожен човек“ и „Забелязвам, че носите много тревожност в себе си“ е онтологична: в първия случай тревожността е идентичност, във втория е преживяване, което клиентът има, но което не го изчерпва. Подобни формулировки включват: „Носите много чувства в себе си в момента“, „Забелязвам, че умът ви работи много усилено по тези въпроси“, „Ставате все по-добри в това да забелязвате какво се случва вътре във Вас“. Всяка от тях имплицитно утвърждава наблюдаващата позиция на клиента спрямо собствените му преживявания. Тези езикови „интервенции” отразяват недвусмислено нагласата на терапевта към клиента като нещо повече от неговите симптоми и история.
Терапевтичното моделиране е друг инструмент. Когато терапевтът казва „Забелязвам, че изпитвам известна несигурност как да продължим“ или „Имам мисълта, че може би не съм се изразил достатъчно ясно в предишната сесия“, той демонстрира на живо способността да наблюдава собствените си вътрешни процеси от позицията на по-широко усещане за себе си. Изследванията в областта на терапевтичното моделиране показват, че клиентите интернализират не само техниките, но и нагласите, демонстрирани от терапевта (Bandura, 1977; Wampold, 2015). Терапевтът, способен да се отнася към собствените си несигурности и ограничения с откритост и без отбранителност, предоставя жив модел на наблюдаващата позиция, чиято стойност надхвърля всяка техника.
Социалните дефиниции на Аза и психичното здраве
Усещането за себе си не се формира в изолация. То е социално конструирано: изграждаме представата за себе си в диалога с другите, чрез техните реакции, очаквания и дефиниции. Когато тези дефиниции са ограничаващи или стигматизиращи, те могат да се интернализират и да станат основа на тясното, ригидно усещане за Аза, което ТПА се стреми да разшири.
Медийните образи, социалните норми и груповите идентичности предоставят готови дефиниции, в които индивидите могат да се „вместят“. Изследванията в областта на социалната идентичност показват, че груповата принадлежност може да бъде както ресурс за психологическо благополучие, така и да се превърне в ограничение, когато идентичността се свежда изцяло до груповото членство (Tajfel & Turner, 1979; Haslam, Jetten, Postmes & Haslam, 2009). В съвременния контекст на социалните медии тези процеси са изключително интензивни: платформите са проектирани да насърчават самопредставянето чрез масовизирани категории, постижения и сравнения, което систематично подхранва концептуализирания Аз за сметка на наблюдаващия. Резултатът е среда, в която идентичността се конструира публично и непрекъснато, а всяко отклонение от конструирания образ се преживява като заплаха.
Психичните разстройства добавят допълнителен слой към тази динамика. Хората с психологически затруднения нерядко са дефинирани от другите чрез своите симптоми и диагнози, дълго преди да са се самодефинирали по този начин. Семейства, образователни институции и здравни системи могат несъзнателно да укрепват тясното, проблемно-центрирано усещане за Аза. Терапевтичната работа в духа на ТПА предполага активно противодействие на тези процеси чрез последователно третиране на клиента като нещо повече от неговите проблеми, диагнози и история.
Преживелищни упражнения
Интелектуалното разбиране на концепцията за наблюдаващия Аз е необходима, но недостатъчна предпоставка за клинична промяна. Преживелищният достъп до тази перспектива е онова, което прави разликата между знанието за нещо и действителното му преживяване. Следващото упражнение е насочено именно към това.
Упражнението е подходящо за клиенти, които вече имат известна степен на терапевтичен контакт и са готови за по-задълбочена интроспективна работа. То не е предназначено да бъде травматично и ако в хода му изникнат болезнени спомени, клиентът се насочва да ги отбележи и временно да ги остави настрана, с уговорката, че към тях може да се върне в подходящ момент.
Терапевтът кани клиента да намери удобна позиция и, ако желае, да спусне погледа си или да затвори очи. Следва постепенно пътуване назад във времето: клиентът е поканен да си спомни усещането да бъде себе си на около три до пет години. Не е необходим точен спомен или конкретна сцена, достатъчно е общото усещане: как е изглеждал светът от онова малко тяло, какви са били страховете и радостите, как са изглеждали възрастните. От там упражнението продължава напред: начална училищна възраст, тийнейджърски години с техните интензивни емоции и търсения на идентичност, млада зряла възраст с нейните избори и несигурности. Накрая клиентът се връща в настоящия момент, забелязвайки усещанията в тялото, звуците около себе си, контакта с повърхността, на която седи.
В тази точка терапевтът насочва вниманието към нещо съществено: всяка от тези версии на клиента е радикално различна от останалите. Тялото е различно, мислите са различни, чувствата са различни, светът изглежда различен, образът за себе си е различен. И въпреки това нещо свързва всички тях. Тази свързваща нишка е осъзнаването: имало е „вие“, което е забелязвало преживяванията на детето; имало е „вие“, което е забелязвало преживяванията на тийнейджъра; има „вие“, което забелязва настоящия момент. Това осъзнаване е по-голямо от всяка конкретна фаза, от всяка мисъл, от всяка тревога.
Обработването на упражнението след неговото приключване е не по-малко важно от самото упражнение. Клиентите реагират по различни начини: някои забелязват нишка от ценности, преминаваща през целия им живот; други осъзнават как идентичността им е изградена в изпълняване или пък противопоставяне на нечии очаквания, а не в автентично самоизразяване; трети за пръв път усещат, че са нещо повече от своите проблеми. Всяка от тези реакции е валидна и терапевтично ценна. Терапевтът не насочва клиента към „правилния“ извод, а създава нагласа, в която всяко откритие може да бъде прието с любопитство.
Второто упражнение работи с по-широк, екзистенциален мащаб. За клиенти, за които то не е релевантно, упражнението може да се представи просто като мисловен експеримент за изграждане на широка перспектива.
Клиентът е поканен да помисли за себе си като за листо на дърво. Листото е реално, то е живо, то е уникално. Но ако листото вярва, че е само себе си, то ще преживее изсъхването и падането като абсолютен край. Ако обаче листото може да се свърже с дървото, от което израства, то разбира, че е част от нещо много по-голямо. Чрез него и останалите листа, цялото дърво си набавя енергия и живот. Самото то съществува благодарение на корените, които извличат хранителни вещества от почвата и стъблото, по което те стигат до него. Когато падне, то се връща в почвата и подхранва нов живот. Листото и дървото не са разделени: те са различни изрази на един и същ жизнен процес.
По аналогия, кожата не отделя индивида от света, тя го свързва с него. Въздухът, който дишаме, е бил дишан от безброй живи същества преди нас. Храната, която ядем, идва от земята. Атомите, от които е изградено тялото ни, са се образували в далечни звезди преди милиарди години. Ние не сме изолирани единици в безразлична вселена, а взаимосвързани с всичко останало в космически процес с невъобразима дълбочина и продължителност.
Изследванията в областта на психологията на благоговението (awe) показват, че преживяванията на свързаност с нещо по-голямо от себе си са свързани с намалена самоцентрираност, по-голяма просоциалност и по-добро психологическо благополучие (Keltner & Haidt, 2003). Природата, музиката, изкуството, могат да предизвикат подобни преживявания и да служат като естествени пътища към наблюдаващия Аз. Тези открития са особено значими в клиничен контекст, тъй като предполагат, че работата с наблюдаващия Аз не е ограничена до терапевтичния кабинет, а може да бъде подкрепена от ежедневни практики и среди, достъпни за всеки клиент.
Аз-ът като контекст в супервизията и самопомощта
Принципите, описани в тази публикация, са релевантни не само за клиентите, но и за самите терапевти. Прекомерното отъждествяване с терапевтичната роля е добре документиран рисков фактор за прегаряне и вторична травматизация (Figley, 2002; Maslach & Leiter, 2016). Терапевт, чиято идентичност е изцяло вградена в ролята му, е особено уязвим при трудни сесии, терапевтични неуспехи, или критика от страна на клиенти и колеги. Когато терапевтичната роля е единственото съдържание на Аза, всяко предизвикателство в работата се преживява като екзистенциална заплаха, а не като информация за подобрение. Способността да се каже „Имах труден ден в работата, ето мислите за моята некомпетентност, ето неприятните чувства, и сега се прибирам вкъщи и съм партньор, родител, приятел, човек, който се разхожда сред природата“ е конкретна проява на Аз-ът като контекст в ежедневието на терапевта. Тя не омаловажава трудностите, а ги поставя в по-широк контекст, в който те не са единствената реалност.
Изследванията показват, че терапевтите, практикуващи осъзнатост и самосъстрадание, демонстрират по-добри терапевтични резултати, по-ниски нива на прегаряне и по-висока удовлетвореност от работата (Neff & Germer, 2013; Shapiro, Brown & Biegel, 2007). Супервизията, разбирана в духа на ТПА, може да включва работа с концептуализирания Аз на терапевта: кои са дефинициите, с които той се е слял, и как те влияят на терапевтичния процес. Терапевт, убеден, че „добрият терапевт никога не изпитва несигурност“, ще се бори да скрие несигурността си, вместо да я използва като информация. Терапевт, способен да наблюдава несигурността от позицията на наблюдаващия Аз, ще я преживее като преходно вътрешно събитие, а не като доказателство за некомпетентност.
Средата като контекст
Съществува и по-широко измерение на темата, което заслужава внимание. Умът се формира от средата, в която функционира. Терапевт или клиент, чийто ден е изпълнен изцяло с проблеми, страдание и кризи, постепенно развива „ум за проблеми“: перцептивна нагласа, при която проблемите стават фигура, а всичко останало фон. Изследванията в областта на когнитивната психология показват, че повторното излагане на определени стимули и контексти формира трайни когнитивни схеми и перцептивни навици (Beck, 1979; Segal, Williams & Teasdale, 2002).
Природата предоставя особено ефективен противовес на тази тенденция. Изследванията на Каплан и Каплан (1989) в областта на теорията за възстановяване на вниманието показват, че природната среда улеснява преминаването от насочено, усилено внимание към по-широко, непринудено осъзнаване. По-скорошни изследвания потвърждават, че престоят сред природата е свързан с намалена руминация, по-ниска активност на медиалния префронтален кортекс, свързан със самоцентрирано мислене, и по-добро психологическо благополучие (Bratman et al., 2015), като е устойчив положителен предиктор за различни измерения на благополучието в мащабното изследване на Барбет, проведено в 75 държави (Barbett, L. et al (2025). Изкуството и всяка дейност, която извежда индивида от тесния кръг на вербалното самоотнасяне, може да служи като естествен път към наблюдаващия Аз. Тези открития имат реално приложение за клиничната работа: препоръките за средова промяна не са случайнидопълнения към терапията, а могат да бъдат интегрирани в терапевтичния план като поддържащи практики за наблюдаващата позиция.
„Аз-ът като контекст“ е елементарен принцип, защото всеки може да разбере интелектуално, че е нещо повече от мислите и чувствата си. Той обаче е същевременно и дълбок, защото действителното преживяване на тази истина може да трансформира начина, по който човек се отнася към собственото си страдание, към другите и към живота като цяло.
В клиничната практика работата с наблюдаващия Аз е цялостна нагласа, която се проявява в терапевтичния език, в начина на отнасяне към клиента, в моделирането на по-широко усещане за себе си и в конкретни преживелищни упражнения. Тя е в основата на приемането, защото само от позицията на по-широкото усещане за себе си е възможно да се направи място за болезнени преживявания, без да се чувства, че те ни унищожават. Тя е в основата на когнитивното отделяне, за което ще говорим в следващата публикация, защото само когато не сме слети с мислите си, можем да ги наблюдаваме с известна лекота. Тя е в основата на ценностно ориентираното действие, защото само когато не сме изцяло погълнати от борбата с вътрешните си преживявания, можем да насочим енергията си към онова, което наистина е важно за нас.
Мъдростта, в крайна сметка, може да се дефинира именно като способността да се отдръпнем достатъчно, за да видим по-голямата картина, без да изгубим контакт с непосредственото преживяване. Към това се стремим в терапията: да разширим хоризонта, в който страданието се случва, до степен, в която то вече не е цялата история.
A-Tjak, J. G. L., Davis, M. L., Morina, N., Powers, M. B., Smits, J. A. J., & Emmelkamp, P. M. G. (2015). A meta-analysis of the efficacy of acceptance and commitment therapy for clinically relevant mental and physical health problems. Psychotherapy and Psychosomatics, 84(1), 30–36. https://doi.org/10.1159/000365764
Bandura, A. (1977). Social learning theory. Prentice Hall.
Barbett, L., Syropoulos, S., Capozzoli, J., & The C19 Consortium. (2025). Nature connectedness and well-being: Evidence from a multi-national investigation across 75 countries. Journal of Environmental Psychology. https://doi.org/10.1016/j.jenvp.2025.102895
Beck, A. T. (1979). Cognitive therapy of depression. Guilford Press.
Bratman, G. N., Hamilton, J. P., Hahn, K. S., Daily, G. C., & Gross, J. J. (2015). Nature experience reduces rumination and subgenual prefrontal cortex activation. Proceedings of the National Academy of Sciences, 112(28), 8567–8572. https://doi.org/10.1073/pnas.1510459112
Corrigan, P. W. (2007). How clinical diagnosis might exacerbate the stigma of mental illness. Social Work, 52(1), 31–39. https://doi.org/10.1093/sw/52.1.31
Corrigan, P. W., Roe, D., & Tsang, H. W. H. (2011). Challenging the stigma of mental illness: Lessons for therapists and advocates. Wiley-Blackwell.
Figley, C. R. (2002). Compassion fatigue: Psychotherapists' chronic lack of self care. Journal of Clinical Psychology, 58(11), 1433–1441. https://doi.org/10.1002/jclp.10090
Foody, M., Barnes-Holmes, Y., Barnes-Holmes, D., & Luciano, C. (2013). An empirical investigation of hierarchical versus distinction relations in a self-based ACT exercise. International Journal of Psychology and Psychological Therapy, 13(3), 373–385.
Gloster, A. T., Walder, N., Levin, M. E., Twohig, M. P., & Karekla, M. (2020). The empirical status of acceptance and commitment therapy: A review of meta-analyses. Journal of Contextual Behavioral Science, 18, 181–192. https://doi.org/10.1016/j.jcbs.2020.09.009
Haslam, S. A., Jetten, J., Postmes, T., & Haslam, C. (2009). Social identity, health and well-being: An emerging agenda for applied psychology. Applied Psychology: An International Review, 58(1), 1–23. https://doi.org/10.1111/j.1464-0597.2008.00379.x
Hayes, S. C. (2008). Climbing our hills: A beginning conversation on the comparison of acceptance and commitment therapy and traditional cognitive behavioral therapy. Clinical Psychology: Science and Practice, 15(4), 286–295. https://doi.org/10.1111/j.1468-2960.2008.00516.x
Hayes, S. C., Luoma, J. B., Bond, F. W., Masuda, A., & Lillis, J. (2006). Acceptance and commitment therapy: Model, processes and outcomes. Behaviour Research and Therapy, 44(1), 1–25. https://doi.org/10.1016/j.brat.2005.06.006
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (1999). Acceptance and commitment therapy: An experiential approach to behavior change. Guilford Press.
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (2012). Acceptance and commitment therapy: The process and practice of mindful change (2nd ed.). Guilford Press.
Hempkin, N., Sivaraman, M., & Barnes-Holmes, D. (2024). Deictic relational responding and perspective-taking in autistic individuals: A scoping review. Perspectives on Behavior Science, 47(1), 107–137. https://doi.org/10.1007/s40614-024-00397-2
Kaplan, R., & Kaplan, S. (1989). The experience of nature: A psychological perspective. Cambridge University Press.
Keltner, D., & Haidt, J. (2003). Approaching awe, a moral, spiritual, and aesthetic emotion. Cognition and Emotion, 17(2), 297–314. https://doi.org/10.1080/02699930302297
Kernis, M. H. (2003). Toward a conceptualization of optimal self-esteem. Psychological Inquiry, 14(1), 1–26. https://doi.org/10.1207/S15327965PLI1401_01
Kross, E., Bruehlman-Senecal, E., Park, J., Burson, A., Dougherty, A., Shablack, H., Bremner, R., Moser, J., & Ayduk, O. (2014). Self-talk as a regulatory mechanism: How you do it matters. Journal of Personality and Social Psychology, 106(2), 304–324. https://doi.org/10.1037/a0035173
Levin, M. E., Hildebrandt, M. J., Lillis, J., & Hayes, S. C. (2012). The impact of treatment components suggested by psychological flexibility theory: A meta-analysis of laboratory-based component studies. Behavior Therapy, 43(4), 741–756. https://doi.org/10.1016/j.beth.2012.05.003
Maslach, C., & Leiter, M. P. (2016). Understanding the burnout experience: Recent research and its implications for psychiatry. World Psychiatry, 15(2), 103–111. https://doi.org/10.1002/wps.20311
McHugh, L., Stewart, I., & Almada, P. (2019). A contextual behavioral guide to the self: Theory and practice for therapists. New Harbinger Publications.
Moser, J. S., Dougherty, A., Mattson, W. I., Katz, B., Moran, T. P., Guevarra, D., Shablack, H., Ayduk, O., Jonides, J., Berman, M. G., & Kross, E. (2017). Third-person self-talk facilitates emotion regulation without engaging cognitive control: Converging evidence from ERP and fMRI. Scientific Reports, 7, 4519. https://doi.org/10.1038/s41598-017-04047-3
Neff, K. D., & Germer, C. K. (2013). A pilot study and randomized controlled trial of the mindful self-compassion program. Journal of Clinical Psychology, 69(1), 28–44. https://doi.org/10.1002/jclp.21923
Ong, C. W., Barthel, A. L., & Hofmann, S. G. (2024). The relationship between psychological inflexibility and well-being in adults: A meta-analysis of the Acceptance and Action Questionnaire (AAQ). Behavior Therapy, 55(1), 26–41. https://doi.org/10.1016/j.beth.2023.05.007
Öst, L. G. (2014). The efficacy of acceptance and commitment therapy: An updated systematic review and meta-analysis. Behaviour Research and Therapy, 61, 105–121. https://doi.org/10.1016/j.brat.2014.07.018
Pinquart, M., & Schindler, I. (2007). Changes of life satisfaction in the transition to retirement: A latent-class approach. Psychology and Aging, 22(3), 442–455. https://doi.org/10.1037/0882-7974.22.3.442
Ruiz, F. J. (2012). Acceptance and commitment therapy versus traditional cognitive behavioral therapy: A systematic review and meta-analysis of current empirical evidence. International Journal of Psychology and Psychological Therapy, 12(3), 333–357.
Rutschmann, R., Romanczuk-Seiferth, N., Gloster, A., & Richter, C. (2024). Increasing psychological flexibility is associated with positive therapy outcomes following a transdiagnostic ACT treatment. Frontiers in Psychiatry, 15, 1403718. https://doi.org/10.3389/fpsyt.2024.1403718
Segal, Z. V., Williams, J. M. G., & Teasdale, J. D. (2002). Mindfulness-based cognitive therapy for depression: A new approach to preventing relapse. Guilford Press.
Shapiro, S. L., Brown, K. W., & Biegel, G. M. (2007). Teaching self-care to caregivers: Effects of mindfulness-based stress reduction on the mental health of therapists in training. Training and Education in Professional Psychology, 1(2), 105–115. https://doi.org/10.1037/1931-3918.1.2.105
Tajfel, H., & Turner, J. C. (1979). An integrative theory of intergroup conflict. In W. G. Austin & S. Worchel (Eds.), The social psychology of intergroup relations (pp. 33–47). Brooks/Cole.
Taylor, T., Sargisson, R. J., & Edwards, T. L. (2023). Deictic framing performance fails to generalize to other perspective-taking tasks. The Psychological Record, 73, 419–442. https://doi.org/10.1007/s40732-023-00550-4
Villatte, M., Villatte, J. L., & Hayes, S. C. (2016). Mastering the clinical conversation: Language as intervention. Guilford Press.
Wampold, B. E. (2015). How important are the common factors in psychotherapy? An update. World Psychiatry, 14(3), 270–277. https://doi.org/10.1002/wps.20238
Wang, M. (2007). Profiling retirees in the retirement transition and adjustment process: Examining the longitudinal change patterns of retirees' psychological well-being. Journal of Applied Psychology, 92(2), 455–474. https://doi.org/10.1037/0021-9010.92.2.455
Zettle, R. D., Rains, J. C., & Hayes, S. C. (2011). Processes of change in acceptance and commitment therapy and cognitive therapy for depression: A mediational reanalysis of Zettle and Rains. Behavior Modification, 35(3), 265–283. https://doi.org/10.1177/0145445511398344