Можем ли да си представим да съществуваме нематериално и безпространствено, без тяло, без каквато и да било другост освен нас? Не е особено трудно, независимо от емоционалната окраска, която предизвиква подобна представа (без значение колко е адекватна подобна мисъл – важното е, че е принципно възможна; че е съвместима със самите нас). Но ако се опитаме да си представим да съществуваме без време, без протичането на времето.. срещаме непреодолима преграда. Без продължителност във времето е единствено несъществуването.
Тъй като човекът (а човекът -това е неговата субектност) не би могъл да бъде мислен по друг начин, освен като съществуващ във времето, като динамичен процес, то първото, за което трябва да питаме (в нашият диалог с Битието), ако искаме да разберем нещо за него, е относно движещите сили, които определят неговото съществуване – причините зад неговите интенции, насоченост и действия. С други думи – трябва да зададем въпрос за неговите мотиви. Междувременно сме длъжни да се удържаме и в разбирането, че не става дума за идентичност, а за разграниченост между самият човек и силите, които го движат – т.е. в първият въпрос е вече предпоставен и вторият – относно потенциалните възможности за неговото отношение спрямо тях.1
При поставянето на въпроса за мотивите на човешкото поведение, се изправяме не само с измамното впечатление, че той до голяма степен е решен, но се натъкваме на една значителна пукнатина между популярните и съвременните научни представи по отношение на него. Първото, което ще откриете, а вероятно и с което ще останете, е добре познатата пирамида на потребностите на Маслоу (по-късно ще разграничим понятията потребности и мотиви, но в тази перспектива двете се покриват). Макар че в повечето университети тази концепция се изучава само като любопитен исторически модел, а не като действащ, тя се явява практически общоприета в литературата, посветена на популярната психология, както и в мениджмънта, маркетинга и сходните им (антипсихологически) направления. Теорията на Маслоу за потребностите дори не се диалогизира повече в научната литература, тъй като й липсва всякаква емпирична доказуемост, дефинираните от нея потребности не са йерархични в реалния живот (което е общо взето така и в автентичният вид на теорията; хората всъщност преследват или пренебрегват потребности от най-различни „равнища“), и вече са налице много по-силни и доказани модели като Теорията за самоопределянето [Self-Determination Theory (SDT)] на Е.Деси и Р.Райън, на която ще посветя следващите публикации, Теорията на очакваната стойност на Д.Аткинсън, или Теорията за целеполагането на Е.Локе и Г.Латам. Съвременните теории стават все по-диференцирани, като всяка претендира за обхват в някаква специфична област – например образование, здравеопазване, спорт и т.н. Под формата на сериозен фундаментален модел се явява основно Теорията за самоопределянето, която при това се подкрепя от огромен брой изследвания в продължение на повече от 40 години, включително кроскултурално.
Ако трябва да си отговорим защо все пак концепцията на Маслоу упорито властва в популярната култура, то на първо място тя е изключително проста за визуализация, „интуитивна“ и лесна за запомняне. На второ място, защото тази „интуиция“ няма вроден, а социогенен произход. От същият, от който произхожда фактът, че определяме като „нарцистична личност“ не повече от 0.4% от населението – останалите са забулени от воала на съверменната култура: техните нагласи, поведение и отношения са социално системно желателни и възпитавани. С други думи – моделът на Маслоу силно кореспондира със системните изисквания на обществото, в което живеем. По този начин лесно можем да си отговорим на аналогичният въпрос – защо от своя страна ТСО (както вече поради своята леност ще обозначавам Теорията за самоопределянето) е толкова непопулярна в корпоративните, мениджърски или маркетингови обучения: според нея външните награди, контролът и натискът намаляват мотивацията. Според ТСО ако не дадете на хората автономност, свързаност с другите (свързаност или заедност в този контекст изключва властова йерерхична „връзка, а има предвид автентичното съпреживелщно съ-съществуване) и чувство за компетентност (очевидно посветена в този контекст на приноса, а не на изгодата), вие ги демотивирате. Ако пирамидата е проста, системно-съгласувана не „разклаща” организационната йерархия, то ТСО разбива класическият модел на тоягата и моркова. Маслоу не поражда у вас конфликт с „подразбиращите“ се фундаменти на модерната социална организация и взаимоотношения, с егоцентричните нагласи (дори и в осъществяването на „самоактуализацията“), с конкуретното отношение към другите, дори не особено с обикновения хедонизъм. От друга страна концепция като ТСО подрива самите принципи на съвременната корпоративна и по същество системна култура. Трудно бихте очаквали да бъде посрещната охотно.
Любопитно е, че в България понякога дори на академично равнище често просто безкритично се преподава Маслоу, щом стане дума за мотивацията. Особено в непряко психологическите дисциплини като педагогика, социални науки, бизнес, инерцията в областта е изключително тежка и преподавателите продължават да използват конспекти, които са доста сходни с тези, които са ползвали и преди 30 години. ТСО се упоменава схематично наред с „пирамидата“ и отсъства каквото и да било задълбочено, или систематично представяне. Натъкването ми на това очевидно разминаване, ме подтикна и да посветя следващите няколко публикации по темата. Надявам се те да ви се сторят интригуващи.
Предварително ще вметна, че наред с това не считам ТСО за неподлежаща на критика. Не в емпиричен, а в интерпретативен смисъл. Това е академична психологическа теория, която съвсем естествено проявява деликатност по отношение на редица въпроси. Една по-различна перспектива към самата нея и известно преструктуриране, би могла да позволи да бъде достигнато до по-фундаментално равнище. Изложението ще запазя чисто от подобни реинтерпретации, които ще си оставя за накрая.
- Съвременният мироглед от столетия страда от една склонност за свръхакцентуация върху съзнанието, съзнателното вземане на решения, съзнателното поведение и т.н. Всъщност това не помага особено на последното, поставено в неведение относно факта, че енергията която го задвижва и благодарение на която изобщо се изправя сутрин, не му принадлежи и не произтича от него самото. Докато се самоидентифицира с нея, на практика съзнанието е неспособно да поеме истинската отговорност за своето отношение спрямо нея. Голямата заслуга на Фройд е именно в това, че припомни че същинските, устойчиви и евентуално дългосрочни мотиви на човешкото поведение се полагат и осъществяват извън обхвата на неговото съзнание. За нещастие наред с това успя да внуши един нелеп биологизъм спрямо човешкото, а популярната интерпретация го облече и с обилна доза фатализъм спрямо определящите последици за една изстрадваща „травмите“ на своето минало психика. Идея, радушно прегърната от търсещата утеха, самосъстрадание и отказ от отговорност модерна личност. Всъщност алтернативата, която се предлага в подобна концепция е да се решат вътрешните противоречия като се „осъзнаят“ като сблъсък между вродени примитивни животински инстинкти (които не зависят от нас) и „неестествени“ културни условия (които не зависят от нас). Очаква се, че подобно „осъзнаване“ (което зависи от уменията на нашият психоаналитик) по някакъв начин ще ни донесе спокойствие, за да можем спокойно да се отдадем на различни сублимирани форми на сексуално самозадоволяване (от гледната точка на организъм всякаква възможна форма на задоволяване е по същността си самозадоволяване).
Може да направим паралел между този причудлив мироглед и мирогледа, да речем, на пределинистична Гърция чийто наследници на практика сме ние. В неговата перспектива човекът от една страна не е нещо, способно да взема „съзнателни и отговорни решения“ (дори не става дума за деликатни съвременни понятия като „личност“, или „индивидуалност“ в смисъла, който влагаме днес). Душата (една сравнително безлична ψυχή) на „смъртните“ е просто арена, поле на действие за намеренията, желанията и страстите на боговете. Те внушават, подтикват, изпълват омировите герои да действат (всъщност не много по-различни етюди може да открием и в Старият Завет на Библията). Техните действия не произтичат от взети от самите тях решения и самите те напълно го осъзнават.. но същевременно това изобщо не ги лишава от отговорност за стореното. Парадоксално, омировият човек е наясно, че действията му са причинени отвън, от чужди нему сили и в същото време въпреки това се чувства в пълна степен отговорен за тях с всички произтичащи за него последствия. Това е едно напълно непонятно за съвременната личност отношение, в която витае интуитивното разбиране за νόος, който дори и да може да бъде на свой ред заблуден, остава винаги свободен за своето отношение към самият себе си – отношение, чиято автентична перспектива е единствено откъм етичното (чиято частна, вторична, и не задължително адекватна интерпретация е моралът).
Това сравнение не трябва да ни тласка към идеализация на предмодерното светоусещане, а изтръгвайки ни от метафората за „прогреса“ да ни позволи да диалогизираме с него. Мирогледът на омировите гърци не е „по-зрял“, но разликите ни насочват към пропуските, които нашият собствен е допуснал поради едни или други обстоятелства. ↩︎