[това е третата статия от цикъла, посветен на тпа. втората може да откриете тук]
Страданието като неотменима част от живота
Едно от най-провокативните твърдения в Терапията на приемането и ангажираността е, че страданието е естествена и неизбежна съставна част на човешкото съществуване. На пръв поглед това изглежда в противоречие с основната мисия на психотерапията, която традиционно се разбира като облекчаване на страданието. Именно тук обаче се крие едно от най-съществените прозрения на ТПА: не всяко страдание е патологично и не всяко страдание може или трябва да бъде премахнато.
Стивън Хейс, основателят на ТПА, многократно е подчертавал, че целта на терапията не е да направи хората щастливи в конвенционалния смисъл на думата, а да им помогне да живеят богат, пълен и смислен живот, дори когато той включва болка (Hayes, Strosahl & Wilson, 2012). Ако терапевтът постави за цел пълното елиминиране на страданието, той неволно изпраща послание, което само по себе си е патогенно: че страданието е нещо ненормално, нещо, което не трябва да присъства в живота на здравия човек. Реалността е различна. Всяка дълбока привързаност носи в себе си семето на бъдещата болка. Всяка цел, към която се стремим, крие риска от провал и разочарование. Всяка връзка, която изграждаме, е обречена да се промени, или да неизбежно да приключи, когато „смъртта ни раздели”. Ако изберем да избягваме страданието на всяка цена, ние неизбежно стесняваме живота си до точката, в която той губи своята стойност и смисъл. Хейс описва това явление като „психологическа ригидност“ и го поставя в центъра на психопатологията (Hayes et al., 2006). Изобщо дефинирането на щастието като право, само по себе си създава нездрава нагласа към живота изобщо. Щастието е нещо, което се постига, което е обект на стремеж и източник на мотивация за нашите усилия, а не подразбиращо се състояние, от което биваме избутвани от недобронамерени сили или събития.
Изследванията потвърждават тази перспектива. Опитите за потискане на нежелани мисли и чувства водят до парадоксален ефект на тяхното усилване, феномен, описан от Уегнер (Wegner, 1994) като „ефект на иронично наблюдение“. Колкото повече се опитваме да не мислим за нещо, толкова по-настойчиво то се появява в съзнанието ни. Страданието, с което се борим, се превръща в страдание от самото страдание.
В будистката философия, която всъщност оказва значително влияние върху третата вълна на когнитивно-поведенческата терапия, привързаността се посочва като корен на страданието. Тази идея обаче е обект на широко разпространено погрешно тълкуване, което е важно да бъде изяснено, тъй като то само по себе си може да стане източник на допълнително страдание. Погрешното разбиране гласи: щом привързаността причинява страдание, решението е да не се привързваме към нищо. Да не обичаме, за да не ни боли. Да не притежаваме, за да не скърбим за загубеното. Да не се стремим към цели, за да не страдаме от провала. Тази интерпретация е както психологически вредна, така и философски неточна. Истинският смисъл на будисткото учение за привързаността е свързан с фундаменталния закон на непостоянството. Всичко в природата непрекъснато се променя. На субатомно ниво материята е в постоянен поток; планините ерозират в продължение на милиони години; взаимоотношенията се трансформират; хората се променят, растат, остаряват и умират; контекстите и функциите непрекъснато се променят. Страданието не произтича от самата привързаност, а от опита да задържим онова, чиято природа е да се променя. Посланието не е „спрете да се привързвате“, а нещо по-различно: не можете да задържите нищо, защото задържането противоречи на самата природа на реалността. Тази перспектива е много далеч от това да обезсмисля привързаността, а всъщност я прави по-ценна. Хората, преживели близка среща със смъртта, описват как обикновените делнични моменти придобиват необикновена интензивност: вкусът на кафето сутринта, топлината на слънцето върху кожата, прегръдката на любим човек. Осъзнаването на непостоянството не намалява радостта, а я задълбочава. Фактът, че любимият човек е смъртен, не е причина да го обичаме по-малко, а причина да го обичаме по-пълно и по-осъзнато.
Кабат-Зин (Kabat-Zinn, 1994), чиято работа по осъзнатост та (майндфулнес) е тясно свързана с тези идеи, описва това като „участие без прилепване“. Ние се потапяме напълно в преживяването, без да изискваме то да продължи вечно или да остане непроменено, на практика – без да се опитваме да го направим свое притежание. Изследванията в областта на майндфулнес -базираните интервенции последователно показват, че тази нагласа е свързана с по-голямо психологическо благополучие, по-ниски нива на тревожност и депресия, и по-висока удовлетвореност от живота (Hofmann et al., 2010; Keng, Smoski & Robins, 2011). По-късно отново ще се спрем по-обстойно на същността на процеса на осъзнатост в ТПА, която също често е погрешно разбирана като мистична медитативна практика.
Съществува и друг механизъм, чрез който страданието се самовъзпроизвежда и усилва: неприемането на реалността такава, каквато е. Когато реалността не отговаря на нашите очаквания или желания, ние можем да се идентифицираме с болката от това несходство до такава степен, че самото страдание се превръща в наша идентичност. „Искам нещата да са различни“ е в основата на много форми на психологическо страдание. Не самото положение, а съпротивата срещу него. Марша Линехан, създателката на Диалектическата поведенческа терапия (DBT), описва това като „страдание плюс несъгласие“, и въвежда концепцията за „радикалното приемане“ като антидот (Linehan, 1993). Приемането тук не означава одобрение или пасивност. То означава ясно виждане на реалността такава, каквато е, без добавяне на допълнителен слой съпротива и отричане.
Парадоксът е, че именно приемането на реалността е предпоставката за нейната промяна. Не можем ефективно да действаме в ситуация, която отказваме да видим ясно. Когато признаем „в този момент това е положението“, ние освобождаваме когнитивни и емоционални ресурси, които преди са били ангажирани в безплодната борба с реалността, и можем да ги насочим към конструктивно действие.
Изследванията на Форман и колеги (Forman et al., 2007) сравняват ТПА с традиционната когнитивна терапия и установяват, че и двата подхода са ефективни, но чрез различни механизми: когнитивната терапия действа предимно чрез промяна на съдържанието на мислите, докато ТПА действа чрез промяна на отношението към мислите, тоест чрез приемане и отделяне. Важното откритие е, че при клиенти с висока степен на психологическа ригидност ТПА демонстрира по-добри резултати, именно защото не изисква промяна на реалността или на мислите, а промяна на отношението към тях. Вече дискутирахме, че е под въпрос дали в класическата когнитивно-поведенческа терапия работещият механизъм е промяната, опровержението на мислите, или самият факт, че те се позиционират именно като мисли, от които аз-ът се дистанцира, а не като факти, с които се идентифицира.
Сред най-разпространените форми на психологическа ригидност е онова, което можем да наречем „синдром на отложения живот“. Той се изразява в убеждението, че истинският живот ще започне след като определени условия бъдат изпълнени: след като се оправят всички проблеми, след като се преодолее тревожността или депресията, след като се постигне финансова стабилност, след като децата пораснат, след като се пенсионираме… Дотогава животът е в режим на изчакване. Проблемът с тази нагласа е двоен. Първо, условията рядко се изпълняват напълно. Животът е непрекъснат поток от предизвикателства и несигурности, и ако чакаме, може да чакаме вечно. Второ, и по-важно, самото изчакване е форма на живот, и то не особено пълноценна. Всеки изминат ден в очакване на „после“ е ден, в който не сме живели.
Хора в напреднала възраст, когато погледнат назад, рядко съжаляват за нещата, които са направили. Те съжаляват за нещата, които не са направили, за рисковете, които не са поели, за любовта, която не са изразили, за мечтите, от които са се отказали в името на сигурността (Ware, 2012). Бронни Уеър разкрива в книгата си, че едно от петте най-чести съжаления на умиращи пациенти е именно: „Исках да имах смелостта да живея живот, верен на себе си, а не живота, който другите очакваха от мен.“
ТПА директно адресира тази тенденция чрез концепцията за ангажирането с ценностно-насочено действие. Въпросът не е „как да се отърва от страданието, за да мога да живея?“, а „как да живея пълноценно въпреки страданието?“ Тези два въпроса изглеждат сходни, но водят до коренно различни терапевтични пътища.
Едно от най-отличителните и в известен смисъл провокативни положения на ТПА е, че терапията се фокусира върху подпомагането на клиентите да живеят по-пълноценен живот, а не върху редукцията на симптомите. Това твърдение изисква внимателно тълкуване, тъй като лесно може да бъде разбрано погрешно.
Не става дума за игнориране на симптомите. Симптомите са реални, те причиняват страдание и заслужават внимание. Проблемът възниква, когато симптомите се превърнат в единствен фокус на терапията, когато цялата енергия на клиента и терапевта се насочи към борбата с тях. Тогава се задейства парадоксалният механизъм, описан по-горе: борбата с нежеланото преживяване го усилва и го поставя в центъра на психичния живот. Изследването на Глостър и колеги (Gloster et al., 2017) предоставя особено убедителни емпирични данни в подкрепа на тази позиция. Авторите установяват, че действието в съответствие с ценностите предсказва бъдещ спад в страданието, но обратното не е вярно: спадът в страданието не предсказва бъдеща ценностно-насочена активност. Това е резултат с клинични последици.
Той означава следното: ако клиентът, въпреки страданието си, започне да прави онова, което има значение за него, прекарва повече качествено време с близките си, ангажира се с дейности, носещи смисъл, поддържа отношения, в съответствие с ценностите си, страданието вероятно ще намалее като страничен ефект. Обратното обаче не е гарантирано: ако по някакъв начин успеем да намалим страданието, това само по себе си не означава, че животът на клиента ще стане по-пълноценен, освен ако той не направи активен избор да работи върху ценностно-насочените аспекти на живота си.
Практическото послание е ясно: не чакайте да се „оправите“, за да започнете да живеете. Започнете да живеете сега, и оправянето ще дойде по-лесно. Това е странно твърдение, защото повечето от нас мислят: „Аз съм тук, за да облекчавам страданието.“ И очевидно това е, което искаме в дългосрочен план, но трябва да сме много внимателни: ако си поставите цел никога да не изпитате страдание, това означава, че никога няма да живеете живота си – защото животът идва със страдание. Съвременната култура настъпателно патологизира нормални човешки състояния като тъга след загуба, тревога пред риск, вина след морална грешка, дори самота, или екзистенциална несигурност. Затова задачата на терапевта става парадоксална – да нормализира нормалното човешко страдание и да го върне в пълноценното житейско пространство.
Един от централните стълбове на ТПА е разбирането за ограниченията на волевия контрол върху вътрешните преживявания. Колкото повече натрупваме клиничен и житейски опит, толкова по-ясно виждаме, че контролът върху мислите и чувствата е до голяма степен илюзия.
Можем в голяма степен да влияем на поведението си, особено на бъдещето. Можем да контролираме до голяма степен изборите си, особено бъдещите. Но не можем да контролираме мислите или чувствата си. Помислете за следния мисловен експеримент: представете си, че сте свързани с детектор на лъжата и някой ви казва, че ако машината регистрира каквито и да е признаци на тревожност или стрес, ще последват сериозни последствия. Единственото, което трябва да направите, е да останете спокойни. Ето ситуация, в която животът ви зависи от контрола върху емоциите ви. И въпреки това, за огромното мнозинство от хората, самото знание за залога ще предизвика точно онова, което се опитват да избегнат: тревожност и стрес. Не защото са слаби или неспособни, а защото така функционира човешката нервна система.
Сега помислете колко пъти сте си казвали: „Не трябва да се чувствам така. Не трябва да съм тъжен. Не трябва да се тревожа.“ Тези инструкции към себе си са не само безсмислени и неефективни, те са контрапродуктивни. Те добавят слой на самокритика и срам върху вече съществуващото страдание.
Изследванията на Кристин Неф (Neff, 2003) върху самосъстраданието показват, че хората, които се отнасят към себе си с доброта и разбиране в моменти на страдание, демонстрират по-добро психологическо здраве, по-голяма устойчивост и по-ефективно справяне с трудностите, в сравнение с хората, които се самокритикуват. Парадоксално, отказът от борбата с вътрешните преживявания и приемането им с доброта е по-ефективна стратегия от опитите за контрол. Нека отбележим и, че тук не става дума за безкритичност, или пасивност спрямо вътрешната продукция на преживявания, каквито и да са те – става дума за приемането им като такива, за разбиране на техният контекст и приемане на изявата им, без отказ от ангажиране с тяхното преосмисляне. Уегнер и колеги (Wegner et al., 1987) демонстрират в своето изследване, че инструкцията „не мислете за бяла мечка“ води до значително по-честа поява на мисълта за бяла мечка в сравнение с контролната група. Ефектът е особено силен в условия на когнитивно натоварване, тоест точно когато сме под стрес и имаме най-голяма нужда да контролираме мислите си, контролът е най-труден.
Разбирането, че усилията за контрол не само не помагат, но активно допринасят за поддържането на страданието, е може би най-трудното за приемане от клиентите. То противоречи на здравия разум и на дълбоко вкоренените убеждения за това как функционира психиката.
Преживелищно избягване
Хейс и колеги (Hayes et al., 1996) въвеждат концепцията за преживелищно избягване като централен патологичен процес. Преживелищното избягване се дефинира като нежелание да се влиза в контакт с определени вътрешни преживявания (мисли, чувства, спомени, телесни усещания) и опитите да се промени тяхната форма или честота, дори когато това причинява поведенческа вреда. Мета-аналитичен преглед на Хейс и колеги (Hayes et al., 2006) установява, че преживелищното избягване е свързано с широк спектър от психопатологии и е значим предиктор на психологическото страдание.
Механизмът е следният: когато се опитваме да избегнем или потиснем дадено вътрешно преживяване, ние неизбежно трябва да го наблюдаваме, за да знаем дали е изчезнало. Това наблюдение само по себе си поддържа преживяването активно. Освен това, самото усилие за избягване изисква когнитивни ресурси и създава напрежение, което добавя към общото ниво на страдание. Клинично, това се проявява по разнообразни начини. Човек с тревожност, който избягва ситуации, предизвикващи тревожност, временно намалява дискомфорта, но дългосрочно подсилва убеждението, че тревожността е опасна и непоносима, и стеснява все повече пространството на живота си. Човек с депресия, който избягва социални контакти, за да не се налага да „се преструва, че е добре“, се лишава от потенциални източници на подкрепа и смисъл, което задълбочава депресията.
Творческа безнадеждност
В контекста на горното разбиране ТПА въвежда концепцията за „творческа безнадеждност“ (creative hopelessness). Терминът може да звучи обезкуражаващо, но неговото значение всъщност е точно обратното.
Идеята е следната: преди клиентът да може да опита нещо различно, той трябва да признае, че онова, което е правил досега, не е работило. Не защото е бил недостатъчно упорит или недостатъчно умен, а защото самата стратегия е неподходяща за проблема. Безнадеждността тук е насочена не към живота или към бъдещето, а към конкретните стратегии за контрол и избягване, които са се оказали неефективни. Именно тази безнадеждност освобождава пространство за нещо ново.
Метафората на дупката и лопатата илюстрира това. Представете си, че сте паднали в дълбока дупка. Наоколо е тъмно, стените са гладки, няма стъпала. Единственото, което намирате до себе си, е лопата. Естественият импулс е да копаете, защото разполагате с тази лопата, защото знаете че тя е надежден инструмент, защото тя е нещо, на което можете да се опрете. Лопатата е инструмент за преместване на пръст и логично изглежда, че може да помогне. Но колкото повече копаете, толкова по-дълбока става ямата. Проблемът не е в усилието, проблемът е в инструмента и в посоката. Някой, стоящ на ръба на ямата, може да ви каже: „Пусни лопатата.“ Но от вашата перспектива това изглежда безсмислено. Вие работите толкова усилено. Вие се стараете. Как може решението да е да спрете да правите нещо? Решението за вас е да го правите още по-усърдно, по още по-правилен начин, с още по-голяма неотстъпчивост. Това, което бихте поискали е по-добра лопата, по-голяма, по-ефективна. Но по-добрата лопата само ще задълбочи ямата по-бързо. Всъщност дори ако човекът ви пусне вътре стълба, бихте опитали да опитате да копаете с нея, защототова е всичко, което знаете като решение на проблема и с разочарование бихте се обърнали към него „Защо ми даваш това?! Това не върши никаква работа, не става за нищо!”
Терапевтичната работа в тази фаза е деликатна. Не става дума за убеждаване на клиента, че греши. Става дума за внимателно изследване заедно с него: какво е опитвал, как е работило, каква е цената в дългосрочен план. Хейс описва това като „работоспособност“ : не „трябваше ли да работи?“ или „казаха ли ти, че ще работи?“, а просто „проработи ли за теб?“ Смисълът на творческата безнадежност е да помогнем на клиентите да разпознаят, че ако правиш това, което винаги си правил, ще получаваш това, което винаги си получавал.
Първото, което трябва да направиш в горната метафора, е да пуснеш лопатата. Но това е толкова трудно. Единственото, което си знаел, единственото, което си можел да използваш. Ти се стараеш толкова много и искаш да излезеш от дупката. Затова да пуснеш лопатата е страшно. Защото мозъкът ни иска да се държи за нещо, дори да не работи, ако не знае за какво друго да се хванем. Не знаеш какво друго можеш да направиш, но първото, което трябва да направиш, е да пуснеш лопатата.
Концепцията за работоспособност измества фокуса от теоретичната правилност на дадена стратегия към нейната практическа ефективност в конкретния живот на конкретния човек. Много от стратегиите, които клиентите използват, са логични, разумни и дори препоръчани от авторитетни източници. Потискането на тревожни мисли изглежда разумно. Избягването на болезнени ситуации изглежда благоразумно. Анализирането на проблемите в търсене на решение изглежда интелигентно. Но ако тези стратегии не работят в конкретния случай, ако те не водят до по-пълноценен живот, а напротив, поддържат страданието и стесняват пространството на живота, тогава очевидно те трябва да бъдат преразгледани.
Важно е да се отбележи, че работоспособността не е морална категория. Не казваме, че клиентът е правил нещо лошо или глупаво. Казваме, че е правил онова, което е знаел, с инструментите, с които е разполагал. Сега изследваме заедно дали тези инструменти са подходящи за задачата.
Изследванията на Бонд и Бунс (Bond & Bunce, 2000) в организационен контекст показват, че приемането и психологическата гъвкавост предсказват по-добро психично здраве и по-висока работна ефективност, дори след контролиране на традиционните стресови фактори. Хората, които са готови да изпробват нови подходи вместо да се придържат към неработещи стратегии, демонстрират по-добра адаптация.
Ограниченията на вербалното мислене
Съществува и друго измерение на психологическата ригидност, което заслужава специално внимание: тенденцията да се „мисли“ изходът от проблема, да се търси вербално-аналитично решение за онова, което по своята природа не е вербално-аналитичен проблем.
Хората са езикови същества. Езикът е нашият основен инструмент за разбиране на света и за комуникация. Но той има своите ограничения. Много от нашите преживявания, включително емоционалните, са предвербални или паравербални. Те не се поддават напълно на вербален анализ и не могат да бъдат „решени“ чрез мислене. Човекът е много повече от мисленето си.
Едно демонстративно упражнение в ТПА, илюстрира това по нагледен начин. Участниците са разделени на групи преди труден тест. Едната група е инструктирана да ходи из стаята, като непрекъснато повтаря на глас: „Не мога да ходя из стаята.“ Те буквално правят онова, за което твърдят, че не могат да правят. Резултатите им на последващ труден тест са по-добри от контролната група, чиито членове при сблъсъка си с него автоматично са мислели нещо в смисъла на „Не мога да се справя с подобен тест“ и са се поддали на тази мисъл. Разликата е не в съдържанието на мисълта, а в отношението към нея: едните са имали мисълта и въпреки това са действали, другите са позволили на мисълта да определи поведението им. (Assaz DA, 2018)
Това е в основата на концепцията за „когнитивно отделяне“ в ТПА: способността да наблюдаваме мислите си като мисли, а не да се сливаме с тях и да ги приемаме буквално. Мисълта „Не мога да се справя“ е просто мисъл. Тя не е факт. Тя не е команда. Тя не е пречка, освен ако не й позволим да бъде такава.
Изследванията на Луома и Хейс (Luoma & Hayes, 2003) показват, че когнитивното отделяне намалява вярата в негативните мисли и тяхното влияние върху поведението, без непременно да намалява тяхната честота. Това е важно разграничение: целта не е да нямаме трудни мисли, а да не бъдем управлявани от тях.
Ценностите като двигател на промяната
Всичко описано дотук, разпознаването на неработещите стратегии, готовността да се пусне контролът, приемането на реалността, би останало безсмислено без отговор на въпроса: защо? Защо бих бил готов да направя нещо различно, ако нямам причина? Защо бих понесъл дискомфорта на промяната?
Отговорът на ТПА е: заради ценностите. Ценностите са онова, което придава смисъл на живота, онова, което прави страданието поносимо и дори достойно. Те не са цели, тъй като целите могат да бъдат постигнати и отметнати. Ценностите са посоки, начини на живот, качества на действие, към които се стремим непрекъснато.
Представете си човек с обсесивно-компулсивно разстройство, чиято основна тема е страхът от замърсяване. Ако го помолим да се изложи на ситуации, предизвикващи тревожността му, само за да я намали посредством експозицията, вероятно ще срещнем силна съпротива. Защо да понася дискомфорта? Но ако той е баща, чиито деца обичат да играят навън, по детските площадки, по прашните игрища и т.н., и ако той дълбоко цени ролята си на присъстващ, ангажиран родител, тогава мотивацията за промяна придобива различно измерение. Не „правя това, за да намаля тревожността“, а „правя това, защото обичам децата си и искам да бъда там за тях.“
Изследванията на Уилсън и Мурел (Wilson & Murrell, 2004) показват, че свързването с ценностите увеличава готовността за приемане на дискомфорт и подобрява резултатите от терапията. Ценностите действат като „защитен фактор“ срещу психологическата ригидност: когато знаем защо правим нещо, можем да понесем почти всяко „как“ (както може да перифразираме Ницше).
Работата с ценностите в терапевтичен контекст изисква деликатност. Не става дума за морализиране или за напомняне на клиента за неговите задължения. Не „трябва да правиш това, защото си родител“ или „трябва да правиш онова, защото е правилно“. Въпросът е изцяло феноменологичен: какво точно те „запалва“? Кога се чувстваш жив? Какво би правил, ако знаеш, че не можеш да се провалиш?
В клиничната практика съществува едно малко, но изненадващо ефективно упражнение, което илюстрира разликата между психологическата ригидност и гъвкавостта. То се отнася до разграничението между думите „но“ и „и“.
Когато казваме „Искам да направя X, но се чувствам тревожен“, ние неволно поставяме тревожността като условие, което трябва да бъде изпълнено (или по-точно, премахнато), преди да можем да действаме. „Но“-то изхвърля всичко, което е казано преди него. Желанието, намерението, ценността, всичко това се обезсилва от например тревожността. Когато заменим „но“ с „и“, структурата се променя: „Искам да направя X и се чувствам тревожен.“ Сега двете неща съществуват едновременно. Желанието е реално. Тревожността е реална. Нито едното не отменя другото. Въпросът вече не е „как да премахна тревожността, за да мога да действам?“, а „мога (ли) да действам, докато съм тревожен?“
Това е малка лингвистична промяна, но тя отразява дълбока концептуална промяна в отношението към вътрешните преживявания. Тревожността вече не е господар, който решава дали ще действаме. Тя е просто едно от многото преживявания, които присъстват, докато живеем живота си.
Изследванията на Флаксман и Бонд (Flaxman & Bond, 2010) показват, че психологическата гъвкавост, разбирана именно като способността да действаме в съответствие с ценностите си дори в присъствието на трудни вътрешни преживявания, е значим предиктор на психологическото благополучие и устойчивостта при стрес.
Психологическата гъвкавост като интегративна цел
Всички описани концепции се обединяват в централната цел на ТПА: развитието на психологическа гъвкавост. Хейс и колеги (Hayes et al., 2006) дефинират психологическата гъвкавост като „способността да влизаме в пълен контакт с настоящия момент като съзнателни същества и да променяме или поддържаме поведението си, когато това служи на целите, определени от нашите ценности“
Психологическата гъвкавост не е отсъствие на страдание. Тя е способността да носим страданието, без то да определя изцяло поведението ни. Тя е способността да виждаме мислите си като мисли, а не като факти. Тя е способността да приемаме реалността такава, каквато е. Тя е способността да действаме в съответствие с ценностите си, дори когато е трудно.
Мета-аналитичен преглед на Фледерус и колеги (Fledderus et al., 2011) установява, че психологическата гъвкавост е значим медиатор на терапевтичните промени в ТПА при широк спектър от психологически проблеми, включително депресия, тревожност, хронична болка и зависимости. Колкото повече се увеличава психологическата гъвкавост, толкова повече се подобрява качеството на живот, независимо от нивото на симптомите.
Страданието е неотменима част от живота. Тази истина, колкото и да е трудна за приемане, е в основата на едно от най-ефективните терапевтични направления в съвременната психология. ТПА не обещава живот без болка. Тя предлага живот, в който болката не е пречка за пълноценното съществуване.
Централното послание може да бъде формулирано по следния начин: не чакайте да се „оправите“, за да започнете да живеете. Не поставяйте живота си в зависимост от отсъствието на страдание. Вместо това, разпознайте кои стратегии не работят и ги оставете. Приемете реалността такава, каквато е, като отправна точка за действие. Свържете се с онова, което наистина има значение за вас. И действайте в съответствие с тези ценности, дори когато е трудно, дори когато сте тревожни, дори когато страдате.
Защото, в крайна сметка, въпросът не е дали ще страдаме. Въпросът е дали ще живеем.
Assaz DA, Roche B, Kanter JW, Oshiro CKB. Cognitive defusion in acceptance and commitment therapy: What are the basic processes of change. The Psychological Record. 2018;68:405–418. doi: 10.1007/s40732-017-0254-z. [DOI] [Google Scholar]
Bond, F. W., & Bunce, D. (2000). Mediators of change in emotion-focused and problem-focused worksite stress management interventions. Journal of Occupational Health Psychology, 5(1), 156–163. https://doi.org/10.1037/1076-8998.5.1.156
Fledderus, M., Bohlmeijer, E. T., Smit, F., & Westerhof, G. J. (2010). Mental health promotion as a new goal in public mental health care: A randomized controlled trial of an intervention enhancing psychological flexibility. American Journal of Public Health, 100(12), 2372–2378. https://doi.org/10.2105/AJPH.2010.196196
Flaxman, P. E., & Bond, F. W. (2010). A randomised worksite comparison of acceptance and commitment therapy and stress inoculation training. Behaviour Research and Therapy, 48(8), 816–820. https://doi.org/10.1016/j.brat.2010.05.004
Forman, E. M., Herbert, J. D., Moitra, E., Yeomans, P. D., & Geller, P. A. (2007). A randomized controlled effectiveness trial of acceptance and commitment therapy and cognitive therapy for anxiety and depression. Behavior Modification, 31(6), 772–799. https://doi.org/10.1177/0145445507302202
Gloster, A. T., Klotsche, J., Ciarrochi, J., Eifert, G., Sonntag, R., Wittchen, H.-U., & Hoyer, J. (2017). Increasing valued behaviors precedes reduction in suffering: Findings from a randomized controlled trial using ACT. Behaviour Research and Therapy, 91, 64–71. https://doi.org/10.1016/j.brat.2017.01.013
Hayes, S. C., Luoma, J. B., Bond, F. W., Masuda, A., & Lillis, J. (2006). Acceptance and commitment therapy: Model, processes and outcomes. Behaviour Research and Therapy, 44(1), 1–25. https://doi.org/10.1016/j.brat.2005.06.006
Hayes, S. C., Strosahl, K. D., & Wilson, K. G. (2012). Acceptance and commitment therapy: The process and practice of mindful change (2nd ed.). Guilford Press.
Hayes, S. C., Wilson, K. G., Gifford, E. V., Follette, V. M., & Strosahl, K. (1996). Experiential avoidance and behavioral disorders: A functional dimensional approach to diagnosis and treatment. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 64(6), 1152–1168. https://doi.org/10.1037/0022-006X.64.6.1152
Hofmann, S. G., Sawyer, A. T., Witt, A. A., & Oh, D. (2010). The effect of mindfulness-based therapy on anxiety and depression: A meta-analytic review. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 78(2), 169–183. https://doi.org/10.1037/a0018555
Kabat-Zinn, J. (1994). Wherever you go, there you are: Mindfulness meditation in everyday life. Hyperion.
Keng, S.-L., Smoski, M. J., & Robins, C. J. (2011). Effects of mindfulness on psychological health: A review of empirical studies. Clinical Psychology Review, 31(6), 1041–1056. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2011.04.006
Linehan, M. M. (1993). Cognitive-behavioral treatment of borderline personality disorder. Guilford Press.
Luoma, J. B., & Hayes, S. C. (2003). Cognitive defusion. In W. O'Donohue, J. E. Fisher, & S. C. Hayes (Eds.), Cognitive behavior therapy: Applying empirically supported techniques in your practice (pp. 71–78). Wiley.
Neff, K. D. (2003). The development and validation of a scale to measure self-compassion. Self and Identity, 2(3), 223–250. https://doi.org/10.1080/15298860309027
Ware, B. (2012). The top five regrets of the dying: A life transformed by the dearly departing. Hay House.
Wegner, D. M. (1994). Ironic processes of mental control. Psychological Review, 101(1), 34–52. https://doi.org/10.1037/0033-295X.101.1.34
Wegner, D. M., Schneider, D. J., Carter, S. R., & White, T. L. (1987). Paradoxical effects of thought suppression. Journal of Personality and Social Psychology, 53(1), 5–13. https://doi.org/10.1037/0022-3514.53.1.5
Wilson, K. G., & Murrell, A. R. (2004). Values work in acceptance and commitment therapy: Setting a course for behavioral treatment. In S. C. Hayes, V. M. Follette, & M. M. Linehan (Eds.), Mindfulness and acceptance: Expanding the cognitive-behavioral tradition (pp. 120–151). Guilford Press.